Утешителни мисли на Преображение

Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е.

I Иоан. 3:2

Няколко седмици преди Преображение прочетох „Градинарят и смъртта“ на Георги Господинов. Книга, препълнена с нежност, с пронизващи сърцето думи-образи. Повлича те към широките зелени поля на най-съкровените спомени и те спуска в дълбините на толкова неизречени или едва промълвени истини между нас и любимите хора, които сме изгубили. Но има едни думи от книгата, които се врязват в съзнанието ми и продължават да отекват в мен и след като съм затворила с насълзени очи последната страница. „Няма страшно“, това е казвал бащата от историята на Георги Господинов на своя син, това ми казваше и моят покоен баща, това са казвали и бащите на поколения дъщери и синове през хилядолетията и ще продължават да го казват, докато ги държат здраво за ръката и ги превеждат през прага на неизвестното и грозното в този свят. И тъкмо защото тези думи идват от бащата, те притежават метафизичната сила мигновено да укротяват урагани вътре и извън нас. Вече като пораснали хора у нас се прокрадва мисълта, че е твърде вероятно, докато са изричали тези думи, нашите родители да са се чувствали като уплашени малки деца и самите те да са имали отчайваща нужда от ориентир в лабиринта от въпроси за злото, страданието и смъртта.

И ето че няколко месеца (а може би и само седмици) преди Своята кръстна смърт на Голгота Христос повежда към планината Тавор трима от своите ученици, за да даде чрез тях Утеха на човечеството от перспективата на вечността – пред реалността на безсмислието и на безславния трагичен финал. Като им открие да видят със собствените си очи нетварната Светлина на Своята божествена природа. Там, на Тавор, им се явяват Моисей и пророк Илия, които им говорят за предстоящата Христова смърт в Йерусалим (Лук. 9:31). Но докато съзерцават истинската Светлина, с цялото си същество тримата ученици разбират, че смъртта вече е обезсилена; че е беззъба и вече не може да задържи никого задълго в хватката на своята челюст.

Стъписан пред сиянието на Божията светлина, апостол Петър заговаря на езика на битово-ежедневното като предлага да направи три сенника – един за Твореца на вселената, един за Моисей и един за Илия. Апостолът иска да ги побере в сътворени от човешка ръка заслони – неговият начин да се справи с великата извънмерност на видяното Откровение, която не може да се побере в земните му представи. „Защото не знаеше какво да каже, понеже бяха уплашени“ (Марк. 9:6), се казва в Евангелието. Но ето че Самият Христос докосва просналите се от страх на земята ученици и им казва: „Станете и не бойте се!“ (Мат. 17:7). Ето го голямото и оставащо за вечни времена уверение, че наистина „Няма страшно!“. Защото сиянието на Преобразеното лице Христово заличава всеки мрак с непобедимата си тайнствена Сила. Свидетелство, за което и днес жадува човечеството – отново потопено в братова кръв, озверено и проядено от скверна вина.

Бащата на всички бащи и на всички деца след Своето Възкресение ще каже също: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20). Тогава и да тръгнем по долината на смъртната сянка, няма да се уплашим от злото, защото Той е с нас… (срв. Пс. 22:4). Тогава и смъртта започва да изглежда просто като врата към друга стая, като мистичен проход от градините, обгрижвани от ръцете на нашите бащи към други, тайнствени градини.

Именно за смъртта като врата, която се отваря, говори митрополит Калистос (Уеър) в книгата си „Царството вътре в нас“. Всъщност в тази книга откриваме едно от най-ярките описания на сърцевината на християнското разбиране за смъртта. Митрополитът ни припомня, че при възгласа на свещеника за начало на светата Литургия царските двери към олтара се отварят. Отбелязва и че религиозният философ княз Евгений Трубецкой си е припомнил именно това на смъртния си одър. Неговите последни думи били: „Царските двери се отварят! Ще започне великата Литургия“[1]. „За него смъртта е била не затваряне на врата, а нейното отваряне – не край, а на­чало. Подобно на ранните християни, и той е виждал деня на своята смърт като свой рожден ден“[2], казва митрополит Калистос.

Заедно с това той прекрасно откроява парадокса, съдържащ се в християнския поглед към смъртта: едновременно като към трагедия и като към допусната от Бога необходимост „в така създалата се ситуация“. Тя е едновременно и успение (заспиване), и „придобивка“ по думите на свети апостол Павел, но и враг на човека и на Бога (тя е извън първоначалния Божи замисъл). Човекът пази в себе си дълбокото интуитивно познание, че смъртта е нещо неестествено; че тази мъчителна раздяла на душата с тялото не е възможно да е окончателна (тъй като е замислен като същество, притежаващо хармонично единство между душа и тяло). Затова и, както подчертава митрополит Калистос: „Смърт в сърцата на онези, които са останали живи, носи тежката загуба на любим човек. Чувстваме, че част от нас вече не си е на мястото, че част от тялото ни е била ампутирана… Смъртта може и да е нещо, което очаква всички ни, но в същото време тя е и дълбоко анормална. Тя е чудовищна и трагична. Изправени пред смъртта на тези, които са около нас, както и пред нашата собствена смърт, независимо от целия си реализъм ние съвсем оправдано имаме и едно чувство за опустошение, за ужас и дори за негодувание“[3].

И тук отново идва смисловият контраст в християнското възприятие за смъртта: „Макар и да не е била част от Божия първоначален план, тя въпреки това е Не­гов дар – изражение на Неговата милост и състрадание. За нас, хората, да живеем нескончаемо в този паднал свят, хванати завинаги в порочния кръг на апатията и на греха, би било твърде ужасна за понасяне съдба – затова и Бог ни е снабдил с начин да избягаме. Той разтрогва един­ството на тялото и душата, така щото да може след това да ги оформи поновому – съединявайки ги повторно при възкресяването ни с тяло в Последния ден, пресътворя­вайки ги по този начин за пълнотата на живота. Той е като видения от св. пророк Йеремия грънчар: „… И слязох в дома на грънчаря, и ето, той работеше своята работа на колелото. И съдът, който грънчарят правеше от глина, се развали в ръцете му; и той изново направи от него друг съд, какъвто му текна да направи“ (Иер. 18:3–4)… И по този начин смъртта служи като средство за нашето възобновяване“[4]. Архиереят припомня и епитафията на Бенджамин Франклин, „съставена от него за самия него“, където смъртта е начинът, по който ние биваме „поправени и подобрени“[5]:

Тялото на
Бенджамин Франклин, печатар
(като корица на стара книга,
със съдържание овехтяло,
лишена от букви и позлата)
лежи тук – храна за червеите!
Трудът обаче сам по себе си не е изгубен,
защото, както той вярваше, ще се появи отново
в ново
и по-прекрасно издание,
поправено и подобрено
от Самия свой Автор![6]

Но един въпрос вероятно мъчи и най-подготвените с лекота да напуснат този свят – с какъв багаж ще го напуснем, какво от тукашния опит, от мъдрите прозрения, от всичко преживяно ще ни е позволено да вземем на борда при полета отвъд? Това е терзаело още блаж. Августин, който се пита: „Мисля си, че много се боиш да не би човешката смърт, без да убива душата, да внася в нея забрава на всичко, та и на самата истина, ако нещо истинно е било открито… Че какъв ще бъде прословутият вечен живот и не е ли за предпочитане всяка смърт, ако душата живее така, както виждаме да живее в едно току-що родено дете?… Не падай духом! Както вече усещаме, в търсенето ще ни се притече на помощ Бог, Който без всякаква измама ни обещава след това тяло някакво съществуване преблажено и в пълната истина“[7].

За да намерим отговора, добре е да изоставим земните си аршини. Нека си спомним за провокативния, буквалистичен въпрос, който садукеите задават на Христос – за жената, която имала седем съпрузи. Та „… при възкресението кому от тях ще бъде тя жена?“. Христос им отговаря: „Чедата на тоя свят се женят и се мъжат; но ония, които се сподобиха да получат оня свят и възкресението от мъртвите, нито се женят, нито се мъжат, и да умрат вече не могат, понеже са равни на Ангели и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии“ (Лук. 20:34–36).

Със сигурност всеки от нас би искал да отнесе поне едно-единствено нещо от себе си със себе си и отвъд – претопеното в любовта свое сърце, което пази в скрижалите си изписани имената на любимите хора. А Кой по-добре от Бащата на бащите и на всички синове може да знае, че дори и знанието да изтлее като дим, любовта никога не отпада; че нейните свръзки са по-здрави от стомана и са способни да преодоляват светове?!

Ето затова когато казваме, че сме изгубили някой прескъп за нас човек, нека помним, че нищо не е изгубено! Няма страшно!

Сандра Керелезова е завършила Фа­култета по журналистика и масова комуникация (2002 г.) и Бо­гословския факултет (2012 г.) на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. От 2012 г. до 2019 г. е редактор в интернет сайта Православие.БГ и в издателство „Омофор” към фондация „Покров Богородичен”. Автор e на сборника с есета и интервюта, посветени на християнската вяра „По пътя към Тавор“ („Парадокс”, 2022). Член е на екипа на книгоиздателската програма на Фондация „Комунитас“.

––––

[1] Диоклийски митрополит Калистос (Уеър), „Царството вътре в нас“, „Омофор“, 2019, с. 51.
[2] Пак там.
[3] Пак там, с. 60.
[4] Пак там, с. 61–62.
[5] Митрополит Калистос обръща внимание, че мотивът за „обновяването“ присъства и в последованието на православното опело: „От древност от нищото създал ме и почел ме с Твоя божествен образ, но престъпил заповедта, като ме върна в земята, от която бях взет, към Твоя образ отново ме възведи, за да се изобрази отново древната красота“. Вж. с. 62.
[6] Пак там, с. 62.
[7] Аврелий Августин, „Избрани произведения“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 68.