В продължението на „Град на греха” визията вече не е толкова изненадваща за зрителите на първия филм, но не е изгубила от своята ефективност.
През 2005 г. „Sin City: Град на греха” предизвика мини революция в киното. За съжаление, нямаше последователи (не по отношение на черно-бялата визия, а в полето на комикса, който запазва на екрана стилистиката на графичния роман). Разбира се, това не е самоцелна естетика, но при масовото производство на кинокомикси през последните години, наистина е странно, че никой друг не се опита да продължи в посоката на „Sin City”, но пък може да са се страхували от обвинение в плагиатство… И ето че 9 години по-късно единственият шанс да гледаме друг подобен експеримент се оказва… „Град на греха: Жена, за която да убиваш”.
Не можем да говорим за продължението, без да хвърлим поглед към оригинала. В основата на замисъла е ексцентричният художник на комикси Франк Милър, който дебютира зад камерата в сътрудничество със „свирепия” Робърт Родригес и с любезното съдействие на Куентин Тарантино. При конструирането на сюжета са използвани няколко истории от поредицата графични романи на Милър, носеща едноименното заглавие. Разделянето на филма на отделни части не накърнява единството на атмосферата и уникалната му „самоличност”. 100 % съхранената комикс визия и именитата банда актьори, събрани след мръкване в Града на греха, се превръщат в един от най-любопитните филми, създадени в началото на ХХI век.
Не можем да говорим за „Sin City”, без да се спрем поотделно на съставките, които провокират оригиналността на финалния продукт. На първо място естетиката на film noir, чийто залез на екрана през последните години (като изключим Брайън де Палма и някои екранизации по Джеймс Елрой) не се дължи на нежизнеспособност, а по-скоро на неумението на съвременните творци да се справят с това ретро предизвикателство. От гледна точка на интригата и характеристиката на действащите лица и средата, „Sin City” (и продължението му) се придържат изцяло към правилата на „черния” роман. Съставка номер 2 е стилистиката на комикса, която предполага ярко изразени злодеи и противоречиви герои, мрачни перспективи за бъдещето на света (в микро- или макромащаб) и, разбира се, изцяло враждебна среда. Комиксовите корени са може би единственият предсказуем елемент в този филм. Но непосредствено до него се нарежда изключително успешното пренасяне на екрана на визията на графичния роман, анимационната „текстура” на персонажите и умелото боравене с черното и бялото. Маниакалното внимание към детайла – от цветните акценти в сивотата на греха, до привличането на настоящи и бивши звезди дори в епизодичните роли – е онзи финален щрих, който превръща „Sin City” в незабравимо киноприключение.
Франк Милър беше известен като сценарист на Робокоп и създател на Електра, преди да ни поведе лично из Града на греха. На неговото вдъхновение дължим и едно друго графично приключение, което в последствие взриви филмовия екран – „300”, първият исторически филм с роднински връзки в комикса. Но именно „Sin City” си остава изкушението, заради което той премина от хартията зад камерата и заедно с Родригес ни поднесоха едно незабравимо преживяване. Два пъти.
Началото е поставено през 2005 г. и ето че днес Градът на греха отново ни завлича в безпардонните завои на престъплението и пълната незаинтересованост от покаяние. Някои от персонажите се завръщат, появяват се и нови. Основните мъжаги са на линия: Марв на Мики Рурк, Хартиган на Брус Уилис и Дуайт, който е „преминал” от тялото на Клайв Оуен в това на Джош Бролин. Главният злодей сенатор Роарк (Пауърс Буутс) също е на линия, както и черно-бялата графика на насилието, което никога не спи. Визията вече не е толкова изненадваща (поне за зрителите на първия филм), но не е изгубила от своята ефективност – представяли ли сте си някога, че кръвта, която пръска навсякъде, може да бъде неумолимо бяла… Излъчването на историята може би е станало с няколко тона по-мрачно, жените – една-две степени по фатални (за което помагат Ева Грийн и подзаглавието), а „новобранецът” Джоузеф-Гордън Левит преминава като комета през мрака и безнадежността на нощта. Около четири истории (началото и краят им са ясни, разплитането е трудно различимо в общия възел на сюжета) се завихрят постепенно в Града, където никога не изгрява слънце и сякаш всичко започва и свършва в една единствена нощ, макар че това е илюзия. Отделните фабулни линии се пресичат в бар Kadie’s и се навъртат около безмилостния Марв (изтръпващо напомнящ на местна версия на чудовището на доктор Франкенщайн). Той не помни какви ги върши, когато не си е пил хапчетата… После пристига Щастливия Джони, който може да обърне късмета на всяка игрална маса, фаталната Ейва се завръща в живота на Дуайт, а Нанси (Джесика Алба) най-сетне се решава на отмъщение…
Този път интригата по-трудно ни изненадва, а на финала Нанси прекалява със сантимента и леко размътва вкуса на свирепа безнадеждност, но актьорите и визията са все така на ниво (и цветните петна се появяват винаги в подходящия момент). Да, като цяло завръщането в Basin City си заслужаваше очакването.
