Не само улиците, сградите, обитателите, дърветата на един град се променят. Променят се също и звуците в него. Отдавна знам, че в София звукът, който гургулицте издават, е изчезнал. Изчезнали са самите гургулици. Или поне аз отдавна не ги чувам, нито виждам.
Сещам се за тях и тъгувам по тях, когато попадна извън София. Наскоро бях в един крайморски град. Сред малките и тесни улички, сред току що раззеленилите се дървета с все още млечнозелени листа, сред пролетното и радостно разсъмване с почуда и удивление долових онова плавно, ритмично и омайно гукане на гургулиците.
Слънцето проблясва през ленената завеса на цветя, светло е, но може още мъничко да се поспи в спретнатата стая с изчистени на ръка дъски, в кревата с дървени табли и пружина. Току що се е развиделило и денят още не се е изпълнил със злобата си, но тогава, в онова разсъмване с гургуличият шепот злоба още няма. Денят е искрящ и пълен с чудеса и удивления, с непознати територии, окъпани в светлина и смях, всичко е стаено свещено и е пред очите на небето и точно затуй е радостно. Радостта е все още така естествена, както дишането. Както по-късно ще стане вярата. И в това бавно пробуждане има само един щастлив метроном на времето – нежното, равномерно и монотонно гукане на гургулицата. Зове ни да станем, зове ни да излезем на балкона и да поемем чистия утринен въздух, зове ни да въздъхнем с благодарност, зове ни да отправим радостен поглед наоколо и да се впуснем в делата си. В този миг ще я забравим. Когато поемем делата си и се удавим в тях до шия няма дори да забележим, че гургуличият зов е изчезнал.
Сигурно същото гургуличо пеене е съпътствало жените мироносици в онова разсъмване на възкресния ден, мисля си. Удавени в мъката си едва ли са го чували. След нечовешката смърт на своя Учител едва ли им е било до птичият хор, мисля си. С онази буца в гърлото, с онази тежест в дробовете, от която трудно се диша, едва ли са имали сили да наблюдават и слушат наоколо. Гладни са били, но не за хляб, жадни са били, но не за вода. Бързали са, за да помажат тялото по-скоро, замаяни са били от скръбта, страхували са се да не бъдат спрени от войниците, нали гробът е заварден със стража, римските войници са сурови, жестоки, надменни. А и кой слага стража пред гробовете! От какво пази тази стража, каква е заплахата, защо? Нали всичко е свършено вече? Рано е, едва се развиделява, жените бързат, тревожни са дали ще могат да изпълнят последното си задължение към мъртвия човек, потопени са в скръбта и покрусата, суетят се, бързат, не знаят какво може да се случи по пустите пътеки, кой ще им отвали камъка гробни, как ще го претъркулят, та той е толкова тежък, как ще реагира стражата, ще ги пусне ли в гроба, ще ги върне ли, ще ги удари ли, ще успеят ли, ще успеят ли последното си задължение към мъртвия да изпълнят, да го изпратят от този свят както подобава на всеки мъртвец, с последното, което му дължат, тревогата и унинието са като камъни на плещите им.
В онова развиделяване птиците вече са се били събудили. Гургулиците вече са гукали. Жените едва ли са го чували, едва ли са го забелязали в своята вглъбена тревожност. А може и да са го чували. А може и само тяхното гукане са чували. Може би то е било метрономът на забързаните им стъпки. Може би гургуличото пеене е било единственият признак на живот по пустата пътека към гроба в този безлюден ранен час.
Бистротата на първия ден на седмицата вече е настъпвала. Ето, нощта преваля и възкресният ден е близо, но още е тъмно. „Наближава утро, но е още нощ”. (Исаия 21:12).
Гукането на гургулиците в онова разсъмване е прозирната и тънка като паяжина интуиция на забързаните към гроба жени, че там, в празния гроб ще намерят нов живот – непознат, смайващ, плашещ.
Жените носят миро в съдовете си да помажат мъртвото тяло. Но него го няма в гроба. Гробът е празен. Виждат ангели. Бляскави. Говорят им. Те чуват, но не разбират. Уплашени са. Не трябва да се плашат. Трябва да се радват. Но са уплашени, още по-объркани, треперят от преживяното, краката им, ръцете им се уплитат. Връщат се обратно, вървят още по-бързо, почти тичат. Отново носят съдовете с мирото, с което е трябвало да помажат мъртвото тяло. Съдовете им отново са пълни, защото тялото го няма, защото гробът е празен.
Гургулиците пак гукат. Те уж не ги чуват, но всъщност тяхното гукане е единственото нещо, което чуват. Техният настоятелен, неустоим и нежен зов отново е отмервал забързаните им крачки по надолнището. Вече се е разсъмнало. Жените бързат да обадят за празния гроб. Бързат да обадят, но се боят. Уплашени са. Но и не могат да стаят това, което са видели. Вече не се боят от римската стража – войниците са уплашени като самите тях. Боят се, че няма да им повярват. Боят се, че техните думи ще им се сторят празни. Защото са видели и чули нещо, което никой преди тях не е виждал и не е чувал – Него го няма тук, Той възкръсна.
Гукането на гургулиците остава зад тях. Те не са го забелязали. Не си го спомнят. Не казват никому за него. Все едно, че не е било.
А този гургуличи зов ни съпровожда непрестанно, понякога за дълго го изгубваме от паметта си – не го чуваме, не го забелязваме, все едно, че го няма. Не го чуваме, защото не се заслушваме. Но понякога го чуваме в най-неочаквани места, в най-неочаквани моменти. Чуваме го и мигом го разпознаваме. Тогава се заслушваме. Той може да идва отвън, но може да идва и отвътре, от паметта ни, от детството ни. Или от сърцето ни.
