Червеното на тези гущери на града много силно ме вкарваше в желязната красота на телата им. Наблъскваше ме в тях. Също така ме очароваше и това, че те се чупеха, сгъваха се в себе си, разгъваха се, кривяха се. Като варани, наистина. Остарели, скапани често, но хищници. Безмилостни месоядни гущери.
Лапачите на хора, които възхищаваха с треперенето си в следобедите на прашилката по кръстовищата и после се набираха, за да продължат кръвожадното си смилане на хора.
Спомням си как се държаха. Това беше едно от нещата, които най-много мамеха погледа ми. Начина на държане. Не знам, но сигурно едно от най-трайно запомнените мои гледки ще си остане това задържане. Дръжката е обща, свързва, и всеки трябва да намери онова пространство, което да стане и остане негово върху нея за времето. За времето на пребиваването в търбуха. А всеки жест е уникален, разбира се.
Разговорите ме интересуваха. Минавахме покрай гостилници, покрай бръснарници, а гущерът се виеше, докато побраното в търбуха му разговаряше за всичко. В това странно клатене имаше може би нещо библейско. Имаше в него нещо от Ноевия ковчег.
Наистина бяха, и си остават безмилостни. Но обичах да слушам онова под тях – стомасите им. Като тръгваха, се чуваше буботене, което аз намирах за свързано не с басовото на Хадес, а с полет, с любов и защитеност. Един наш поет го е описал ясно това чувство, което раждат с бученето си моторите.
После ме пускаха да изляза от гущерите, като смехът, който се раждаше при отпускането на отворите им, разрешаваше новото чувство. Идваше свободата и маниакалността на ходенето между светофарите.
Слизам и започвам да оразмерявам с крачки тези дистанции. Трябва да премина, но и да се върна. Отново и отново. Отървах се трудно от оразмеряването.
Сега вече съм независим от светофарите и разстоянията между тях.
Но съм зависим от всякакви неща, разбира се, които са далеч по-силни от тази вече изживяна мания.
„Обща мобилизация” не е понятие, което гали слуха ми. В същото време разходките ми в града започват да се свиват. Защото този път вече ме е страх. Вече не се заглеждам така често в това, как се държат хората за дръжката в гущера-автобус, защото го избягвам, защото ме е страх.
За онова, което стана с руския изтребител – без да искам, предположих – за съжаление правилно – в една своя предишна статия. Тогава написах, че покрай нас летят самолети и ще стават случайни инциденти. Стават грешки. Сега трябва да се поправя – не са случайни.
Лошо е. Говоря за това, че изходът поне за мен е плашещо непредвидим и всички замесени в тази история се лутат. Според мен се получи лутане, независимо от това, че всеки един от всичките играчи следваше своята стратегия планомерно. Но всичките изглеждат сега объркани. Очевидно е, че се получи съвкупление, в което плановете се забъркаха и стана каша. В прашилката на това кръстовище, за което поговорих малко по-горе.
Един от големите ни проблеми според мен е, вече го казах, че Европа е в сериозна конфузия. Пак го изричам: знаците на разбягване са неотречими, объркването е ясно различимо. Нямаше добро предвиждане и превенция, та сега егоизмът надделява по естествен път. Въпросът е в това, че егоистичните рефлекси и инстинкти трябва да бъдат овладени и върнати през ривърс-а на касетофона, за да останем едно. Тук ще се наложи да се преосмислят много от връзките, които ни свързват.
От друга страна, но пак в същия контекст,очакваме най – вече да видим какво ще се случи между Турция и Русия. Ще си позволя да го кажа в пълно съгласие с други, че до военен конфликт между двете страни няма как да се стигне. Заплахите от руска страна за отговор по някакъв стратегически път не са безобидни, но не са и убедителни. Тоест, не знам дали са въобще автентични. Може би това са знаци към трети страни?!
Защото са съпроводени с искането „Света София” в Истанбул да стане отново православен храм и това създава причини за размисли. Да не би да става дума за някакво странно на пръв поглед съглашение? Понеже размените е възможно да придобиват всякакви облици.
Да, руските енергийни проекти, свързани с територията на Турция и нейното сътрудничество, са поставени сега сякаш на карта, но точно в тази карта съзирам аргумента си за съмнение в това, че и турците, и руснаците са така настръхнали едни срещу други, колкото изглежда на повърхността. И не само това свързва тези две така важни в международните отношения страни. Регионалната сигурност в съчетание с цялостния баланс на силите в световен мащаб ги държат в състоянието на взаимозавимост, което, ясно е, може да породи някое и друго спречкване, сбутване. Но от това не произлизат тежки битки. Защото никой от съдовете не може да си го позволи.
Съществува, безспорно възможността Русия да блъсне по-тежко в тази размяна на демонстрации, да се задълбочи кризата, но не ми се вижда, че ще бъдат предприети такива ходове. Няма го интересът от страна и на двете страни.
И въпреки всичкото казано се връщам на опасенията си.
Какво ще прави България, ако дезинтеграцията в Европа се снижи до някакво хаотично самоспасяване? А,ако…
Че няма да стане, няма. Но не бих искал да си мисля, че размяната ще мине и през България.
