Хенри Милър се катери по козите пътеки на остров Корфу, после обикаля с див ентусиазъм прашните пътища и древните храмове на Крит, захласва се по порутените постройки и безпорядъка около Акропола, а един арменски гадател от бежанския квартал на Атина му предрича безсмъртие. Да, това е същият Хенри Милър, когото знаем от „Тропика на Рака” и автобиографичната трилогия „Разпятие в розово” – Сексус”, „Плексус” и „Нексус”, но този Милър е малко по-различен. Възторжен. Свободен. Диша спокойно. И може би е щастлив.
„В Гърция изпитваш желание да се изкъпеш в небето. Иска ти се да захвърлиш дрехите, да се затичаш и да скочиш в синевата. Иска ти се да се рееш във въздуха като ангел или да лежиш неподвижно в тревата и да се наслаждаваш на каталептичния транс. Камък и небе, тук те се венчават. Това е вечната зора на човешкото пробуждане”, пише Хенри Милър в „Колосът от Маруси”.
Още от началото става ясно, че този пътепис не се подчинява на обичайните правила на жанра. Ясно е, че от Хенри Милър не може да се очаква стриктно чертаене на маршрути или даване на съвети за пътешественици. Историите, които той събира в „Колосът от Маруси”, са лични, това са разкази от първо лице, които повече приличат на нахвърляни пътни бележки от дневник.
Но пък те очертават териториите, през които преминава писателят, когато пътува в Гърция по покана на английския писател Лорънс Дърел. Милър не се задържа дълго на едно място – между Корфу и Тива, Делфи и Спарта, между Фестос и Порос, той описва случайни срещи по пътя, сърдечни разговори с кръчмари, продавачи и гръцки интелектуалци, спорове за бакшиши и гледки, които не се забравят. От време на време преминават жени, които носят със стомни вода от кладенците, или момичета със сини очи, в които Хенри Милър открива по нещо от времето на древногръцките богини. Годината е 1939, в навечерието на Втората световна война, наоколо достига като ехо усещането, че светът скоро ще се промени, а Милър отказва да чете вестници и се катери по пътеките към древните храмове като за последно.
„Светът, отишъл си заедно с Делфи, е угаснал като сън. Сега е същото. Победата и поражението са безсмислени в светлината на колелото, което се върти неумолимо. Навлизаме в едно ново измерение на душата и след хиляда години хората ще се чудят на нашата слепота, апатия, на ленивото ни примирение с порядък, който е бил обречен”, пише Хенри Милър.
„Колосът от Маруси” е най-поетичната му книга. Тук той е възторжен, нетърпелив, разплаква се пред останките на древните храмове, спори с англичаните в Гърция, които нямат очи да видят нищо зад бедността. „Гърция е дом на боговете. Те може да са мъртви, но тяхното присъствие все още се усеща”, заявява Милър. Самият той е убеден, че това е най-добрата му книга. Защото не е просто пътепис, а духовно пътуване в един свят, който не е застинал във времето, а който тепърва ще се променя.
„Къде ли ще се срещнем отново?”, запитах се… Войната не само щеше да промени картата на света, но и да преобърне съдбата на всеки, за когото ми пукаше.”
