„На един дъх“, Георги Борисов, Издателство за поезия ДА, 2025 г.
Песоа цитира Карлайл, който някъде казва, че в крайна сметка от всеки поет (както от всеки човек) остават само разпръснати крайници. Неволно си представям пусто поле, леко забулено в сивотата на изминалата История, където същите тези крайници са разхвърляни в орфически безпорядък. Казвам „орфически“ заради плътта, вечно разорана от плуговете на желанието. И казвам „безпорядък“, защото тази дума винаги има силен привкус на глагол, който подлежи на възстановка.
Всъщност да предвидиш във въображението си какво ще остане от едно творчество (например твоето) и да публикуваш в книга това евентуално останало е стар похват. Един вид открито, честно надлъгване с изминаващото време. Но го има и обратния метод: да публикуваш недовършеното, спонтанното, лесно оспоримото; онази (често нелепа) заявка за цялост, която вечно ще бленува своята монументална завършеност. Струва ми се, че с книгата си „На един дъх“ Георги Борисов успешно прилага втория номер. От една страна, той със сигурност изпитва благопристойна жал, че остарява. От друга обаче, тази жал прелива в бащинска ревност към всеки стих, който някога е протътнал в съществото му и който е бил записан: засят в земята, оспорил камъка, облещил славея.
Казвам всичко това, защото книга като тази е крайно неестествена за поет като Георги. Той, който подлага всеки ред на десетилетно невротично съмнение и е познат като автор с безупречна оркестрация на творбата, сега буквално ни предлага страници от своя бележник. Защо? Нима жизненият, фонетичен хедонист сам си прави публичен архив, понеже не вярва на ничия преценка? Или тази книга е нещо като звънлива връзка с леко потъмнели сребърни ключета, с които биха могли да се отключат всичките му предишни стихотворения? Лично аз не знам. Само знам, че като казах „ключета“, в следговора към книгата си Борисов сам споменава за една външна врата, която постоянно заяжда. Това е неговата врата. Там е почти целият Георги: той трудно излиза навън и трудно допуска навътре. С което искам да кажа, че книгата „На един дъх“ си е направо проява на небивала интимност спрямо читателя.
Спомням си, че веднъж седяхме в един ресторант и тогава за първи път го видях да излъчва всеобщо униние. Този човек, за когото да изпада в депресии е под нивото му, излъчваше почти метафизическа свлеченост. В този момент, не знам защо, реших да му кажа едно стихотворение от децимите на Иван Радоев. Ефектът беше поразителен: лицето се издължи, гръдният кош се изду сякаш с едва доловимо пращене, а ръката с вечната златна халка на пръста вече правеше знак на бармана за чисто питие от 200 грама.
Помня думите му оттогава: „Благодаря ти. Когато чуя хубаво стихотворение, все едно съм смръкнал амоняк“.
И ако отнесем тази малка история с амоняка към заглавието „На един дъх“, мисля си, много работи ще ни станат ясни. Алвеолите на този човек живеят от поезията и за поезията. Те цъфтят от нея в множество от кичести, словесни проявления. Този непреклонен търсач на поетически убежища опитва да ги открие както в първичните полета на епическото, така и в незначителния трън, забит в палеца му. Онзи буквален трън, който подчинява изведнъж цялата му нервна система и го прави непоносим за околните, но свръхприближен до езика.
Защо ни е свободата, когато не я разбираме? „Когато тя е с нос като гуменка. И строга като кокошка.“
Последните две изречения са ми любимите в книгата. В която има толкова излишни неща, че започвам да я разбирам.
Васил Балев е автор на книгите със стихове „Злак“ (2011), „Стихотворения“ (2014) и „Тежест“ (2019). Печели наградата за поезия на Фондация „Св. Климент Охридски“, както и Иван Николов. Пиесата му „Свлачище“ е номинирана за Икар за драматургия. Текстът е поставен в ТР „Сфумато“. През 2025 г. излиза стихосбирката му „Единствено езикът“ (изд. „Критика и хуманизъм“).
