Daimōn. Така са означавали древните вероятно онова нещо, което витае във въздуха, което се чувства наоколо. Има някакъв даймон, усеща се присъствието на някакъв даймон, са казвали сигурно.
Става дума за духа, който е в нещата, в събитията, в онова, което става, което се случва и протича. Духът, който е в ставащото сякаш, но същевременно е и някак си извън него, който е до и при ставащото. Така, сякаш че го обхваща дори, че го обгръща. Така, сякаш че не той, духът, идва и се ражда от ставащото, а събитията се владеят и направляват от този даймон. Който се е разпрострял наоколо и обема събитията, фактите и онези, които създават фактите. Може би това се има предвид, когато се говори за „духа на времето“.
Сега духът на времето се усеща все по-силно у нас. Гостуват ни много активно чуждестранни художествени състави през последните месеци. Различни ансамбли са това – инструментални, хорови, танцови, балетни, циркови, смесени. Състави, в имената на които често се съдържат определения като „централен“ или „большой“.
Зачестиха у нас през зимата гастролите на ледените спектакли. Нагледа се тази зима българинът на истинско изкуство на леда, порадва се той. Усети духа на руската зима.
Напоследък у нас, мине ли човек по улицата покрай магазин за руски кулинарни и деликатесни стоки, по-добре чува музиката, идеща от магазина, по-силно му звучи тя. Сега руската популярна музика се чува по-ясно и отчетливо и на улицата, защото пред магазините за руски стоки се изнасят вече колони силни, които озвучават много по-добре в сравнение с по-преди.
А в една от най-популярните вериги хипермаркети се появиха наскоро щандове само за екзотични стоки, неевропейски тоест. Щандове само за руски и турски стоки едновременно. Гледаш – половината щанд с локуми и други ориенталски сладости, с турска анасонлийка, с чай и лют червен пипер отрупан, а другата половина – с бонбони (от руските) наредена, с водка и кефир.
Има някакъв даймон в това, има.
Вчера слушах интервю по програма „Христо Ботев“ с Юрий Башмет. Говореше за концертите на „Московски солисти“, изнесени в рамките на Мартенските музикални дни. Журналистката, интервюирала господин Башмет, беше оставила думите му да вървят в записа на интервюто дълго време без превод. За да може слушателят да вкуси от звученето на езика явно и да се усети по-добре духът на разговора. След като мина това време, авторката на интервюто започна да преразказва остатъка от него, отбелязвайки за слушателите: „Сигурно не Ви беше нужен превод.“
А после предаде казаното от Юрий Башмет относно това, че той се чувства изключително добре в Русе, като у дома си се чувства, защото познава града от едно време още. И виждал сега той, че и площадът си е същият, такъв, какъвто си го знаел от едно време, и градинката, и тя – същата, и хотелът си е същият, че и пепелникът в стаята му, и той – същият. Тук господин Башмет и журналистката от „Христо Ботев“ се разсмяха спонтанно. В такъв дух се водеше техният разговор.
Питам се – дали зачестилите концерти, балетни спектакли, шоупрограми на лед, циркови представления и литературни четения са били заложени в дневния ред на някое от събранията в някой от институтите за стратегически проучвания и анализи. Дали е станало въпрос някой път, по време на една такава институтска летучка, че, ето, да, сега му е времето, сега трябва да бъде подпомогнат растежът на новия дух у хората в България. Сега е моментът да бъдат побутнати те в тяхното раздвижване с култура, програми на лед и популярна музика. И с бонбони.
Защото се чувства (констатирал е може би някой по време на засeдание някакво в един от тези стратегически и гностически институти), усеща се, че българите са завладяни отново от един забравен за дълго от тях даймон. И затова трябва да им се помогне сега с гастроли, с цирк, с цигулкови концерти и балет, с популярна музика, ако е нужно. И с бонбони. От истинските – съветските, класическите! Не бива да се оставя възраждането на този даймон в България без помощ, без подкрепа и насърчение, е заключил и възкликнал сигурно някой московски експерт по въпросите на бъдещето.
Интересно, как ли е усещал духа на своето времето Захарий Стоянов, за да си позволи на 13 февруари 1886 г. да напише едни много особени думи като коментар към позицията на Драган Цанков по отношение на Съединението. Има се предвид тайно писмо, съдържанието на което става достояние на Захарий Стоянов. Той пише така: „Нека ми бъде позволено да кажа, че горното писмо на г.Цанкова е подъл и мерзостен документ. То е съчинено от чужди глави под парата на консулски чай, при приятните звукове на новите рубли, които днес пръска тъй щедро това консулато из Южна България. Съзнателно, подло лъжат авторите на това писмо, че нямало уж Съединение, че княза щял да се назначава с ферман, като прост чиновник, че Румелия била съставна част от турската империя, че княжеството загубвало независимост, че нашествието на турски войски било неминуемо и пр…“ Малко по-нататък Захарий Стоянов продължава с думи, които звучат дословно така: „Ако има в Европа държава, която в днешно време да не гълта народностите заедно с историята им, която да не убива цели култури, която под форма на цивилизация на усмирявание, на православия и пр. да не завладява, но да отстъпа, то тая държава е Турция. Когато тя е била в апогея на своето могущество, когато гласът на ходжата се е слушал и в Пеща, в Белград и в Атина, и в Одеса, и в София, то нашата народност, вярата ни, обичаите ни, язикът ни и пр. пак останаха непокътнати. Сега ли ще се страхуваме ние от някакви си нашествия на Турция, както подло и иезуитски уверяват авторите на писмото? Сега, когато дипломатите дават на Турция 10-15 години на съществувание! Това са бабини девятини. Ако така говореха някои стари бабички, които помнят времената на кърджалиите, на делибашиите и пр., то ние им бихме простили; но не и на авторите на писмото, които съзнателно стават оръдие на чуждите държави.“
Така е усетил Захарий Стоянов някои от демоните на своето време.
До неделя имаме още време да помислим кой даймон владее нас днес…
