Диригентът Герган Ценов публикува писмо във фейсбук, което предизвика голям отзвук. В него той описва тревожна картина на изчезващото българско музикално наследство. Публикуваме текста със съгласието на автора му.
Няколко дни по-късно Герган Ценов добавя към написаното: „Два елемента в произтеклите дебати ме карат да се чувствам изключително обнадежден. Първият е, че в наистина огромното количество коментари почти никой не си позволи да прекрачи границата на толерантния език, а ние всички знаем колко трудно е това понякога в социалните мрежи. Вторият обнадеждаващ елемент е изключителната загриженост и съпричастност на огромното мнозинство от включилите се в дискусията“.
Целта на публикацията му, подчертава диригентът, който живее в Ню Йорк и неотклонно популяризира българската музика, е да напомни, че е необходимо само едно – съществуващите културни институции да заработят ефективно и координирано.
Мнозина са предложили безвъзмездната си помощ за дигитализиране и компютърно набиране на нотни партитури. „Въпреки изключителната ми признателност към един такъв жест на безрезервна помощ, аз мисля, че при правилно функциониране на тези институции помощта на всички, предложили безвъзмездно услугите си, би могла и би следвало да бъде адекватно обезпечена“, пише Герган Ценов.
А към скептичните отправя един-единствен аргумент: „Ако внимателно се замислим, ще видим, че нямаме много голям избор по отношение на възможните действия, ако искаме да се съхраним своето богато културно наследство“.
Публикуваме първото писмо на диригента.
Скъпи приятели,
скъпи колеги музиканти,
По-долу следва най-важната публикация, която някога съм писал или ще напиша, затова без много увъртане – направо към темата.
През последните няколко години имах възможност да се запозная по-обстойно със състоянието на българската класическа музика (колкото и общо да е това понятие) и по-специално с проблема за нейното популяризиране, и това, което мога да заявя е, че аз, Герган Ценов, отказвам да повярвам, че една нация, която само преди броени дни е поела председателството на Европейския съюз, може толкова устремно и толкова целенасочено да убива своето собствено културно наследство. Ето защо бих искал да изразя едно становище, което, доколкото разбирам, се споделя от много мои колеги и приятели в България и в чужбина, но което становище по една или друга причина се страхуваме да изкажем открито. Това становище засяга проблеми, които, сигурен съм, тревожат не само музикантското, но също така и всяко едно друго артистично съсловие в България, и мисля, че ако в по-долния текст заменим думата „музикално“ с „литературно“, „художествено“ или „театрално“, всички ние ще разберем универсалния характер на моето обръщение.
Но първо няколко примера, за да не допуснем патосът и емоциите да вземат превес над фактите и трезвия разум.
От шест симфонии на Лазар Николов, официално издадена е една-единствена – Първа (с отдавна изчерпан тираж). От шест симфонии на Васил Казанджиев, официално издадена е една единствена – Трета (с отдавна изчерпан тираж). От четири симфонии на Иван Спасов, нито една не е издадена… За сравнение, абсолютно всички произведения на полските композитори Витолд Лютославски и Кшищоф Пендерецки са издадени от едни от най-престижните световни издателства.
Около 95% от българските музикални произведения имат само по едно изпълнение, което показва, че ако не сте били в Зала „България“ на 15 май 2017 г. за световната премиера на Шеста симфония на Васил Казанджиев, шансът ви да я чуете е много близък до нулата… За сравнение, преди няколко години Берлинската филхармония изпълни в един сезон почти всички оркестрови творби на Витолд Лютославски, като повечето от тях бяха записани студийно.
Болшинството от архивите на българските композитори стоят захвърлени в кашони из мазета и тавански стаички, в частните домове на съпруги, дъщери и синове, които не предприемат нищо за тяхното съхраняване. Чия е вината и чия безотговорност е по-голяма – на наследниците (които често не са музиканти и нямат реална представа за стойността на пазеното от тях съкровище) или на институции като БАН или Държавния архив, които са създадени и финансирани от държавата (тоест от данъците на всеки един български гражданин) с единствената цел да се грижат за съхраняването и популяризирането на българското културно наследство? Мой другар от Пазарджик случайно е намерил преди няколко години в една изоставена планинска вила архива на един известен български композитор и ако не го е бил прибрал, той най-вероятно е щял да бъде изтрит от лицето на земята от природните стихии. Не ме смущава фактът, че архивът е бил изоставен, а че никой в продължение на десетилетия дори не се е поинтересувал къде е той! За сравнение, Нюйоркската филхармония съхранява в архива си огромна папка с документи (описани, дигитализирани и изнесени на уебсайта на филхармонията) на големия наш диригент Месру Мехмедов… който е напълно непознат за българската общественост.
Когато преди две години разговарях с проф. Юлиян Куюмджиев от пловдивската Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство, той ми каза, че в България има само един напълно и детайлно описан архив на български композитор – този на Добри Христов. Съвсем наскоро научих, че се работи по пълното описване на архивите на Димитър Ненов и на Петко Стайнов, но тези няколко архива не надвишават и 1% от наличните композиторски архиви. Само за сведение ще кажа, че в момента все още се работи по описа на починалия преди цели 14 години архив на големия наш писател Йордан Радичков, което означава, че в България един млад изследовател може да започне да извършва сериозна изследователска дейност върху определен творец едва около 15 години след неговата смърт, когато архивът на този творец най-сетне е съхранен, описан, дигитализиран и представен на разположение за ползване.
До този момент за повечето от големите български композитори няма написани сериозни и изчерпателни трудове, а за тези, които има, трудът е само един (в повечето случаи с изчерпан тираж). Например, единствената книга за един от най-големите наши композитори, Димитър Ненов, е сборник от няколко кратки студии, събрани от друг наш голям композитор – Лазар Николов.
През изминалата година в България най-вероятно са изпълнени не повече от 3 симфонии на български композитори. И ако ви отнеме повече от пет минути, за да намерите в Google опровержение на предположението ми, то нещата наистина са много сериозни.
В самия край на книгата за Добрин Петков „Възгледи и спомени“, са изредени 149 избрани (повтарям: ИЗБРАНИ) аудиозаписи на един от най-големите диригенти на ХХ век, но на компактдиск (защото ние в България продължаваме да настояваме на този праисторически формат) се продават не повече от една шепа негови записи. Преди десет години пуснах на мои колеги в Джулиард Скуул да чуят Трета симфония на Брамс в изпълнение на Добрин Петков, като ги попитах кой според тях е диригентът, и единодушният им отговор бе: Вилхелм Фуртвенглер.
Преди две години на мен и на колегите ми от Нов симфоничен оркестър ни предстоеше да изпълним Концерт за флейта, 13 струнни и челеста на Божидар Спасов и се оказа, че целият нотен материал на произведението (за немузикантите – партиите, от които свирят музикантите в оркестъра) по някакъв мистериозен начин е изчезнал и моят приятел Тодор Гаджалов трябваше да го изпише компютърно за броени дни. Миналата година исках да изпълня, отново с Нов симфоничен оркестър, Антична сюита на Иван Бакалов и се оказа, че материалът отново крайно мистериозно е изчезнал. Да, познахте, Тодор отново се съгласи в последния момент да изпише всичко. Аз, а както разбирам и много мои колеги в България и в чужбина, полагаме неистови усилия и просто унизително просене, за да се доберем до шедьоври на български композитори, които не са изпълнявани с десетилетия, но които са по-строго охранявани от Федералния резерв на САЩ.
В библиотеката на Съюза на българските композитори постоянно попадам на бележки от типа на: „Еди-кой си е взел партитурата, но не я е върнал“… Естествено, че става дума за единственото копие в света на произведения, които са от етапно значение за развитието на европейската музикална традиция!
И така нататък, и така нататък. Това са само моите истории. Сега си представете какви истории може да ви разкаже Васил Казанджиев.
Но да пристъпя към същината на моето обръщение, а именно – към моята огромна молба.
Бих искал да се обърна към ръководството на Музикална къща „БНР“ и към ръководството на БНТ с огромната молба час по-скоро да задвижи на пълен оборот дигитализирането на звукозаписните и видеофондове. Ако преди 30 години за такъв процес най-вероятно е било необходимо едно цяло крило от сграда и около 30 души работен състав, по мои изчисления днес това би изисквало една стая, един човек и един лаптоп.
Бих искал да се обърна към Съюза на българските композитори с огромната молба час по-скоро да задвижи на пълен оборот дигитализирането и отпечатването на партитурите на ЗНАЧИМИ български композитори. Преди повече от 2 години получих уверението от страна на Съюза, че такъв процес е започнал, но повече от 2 години по-късно новоотпечатани партитури на Лазар Николов, Иван Спасов, Константин Илиев, Васил Казанджиев, Симеон Пиронков, Георги Тутев, Божидар Спасов или Александър Кандов (да спомена само някои от композиторите, които предизвикват ДЕЙСТВИТЕЛЕН интерес отвъд границите на Родината ни) все още не са налице. Естествено, не говоря за партитури, които са издадени от самите композитори с лични средства – това е не само недопустимо, това е унизително. И отново, ако преди трийсет години за такава една дейност е бил необходим един огромен печатарски цех с около 50 души работен и административен персонал, печатарски преси, мастила и хартия, днес за всичко това е необходим единствено кой?.. Отново познахте – моят приятел Тодор Гаджалов. И тъй като самите музикални партитури в цял свят вече масово се дигитализират, една току-що компютърно набрана партитура може да замине за всички най-големи библиотеки, училища и филхармонии в цял свят с едно-единствено натискане на мишката.
Бих искал да се обърна към директорите на филхармониите, оркестрите, оперните и оперетните театри и камерните състави с огромната молба да започнат да отделят специално внимание на програмирането на български произведения в своя музикален сезон. Не е редно тази година в София да са прозвучали повече произведения на Джон Уилямс, отколкото на Димитър Ненов. (Чиято Рапсодична фантазия най-вероятно така и няма да успея да чуя, преди да си отида от тоя свят, въпреки че в архивите на БНР съществуват поне два записа на това, според думите на Васил Казанджиев, „изумително произведение“!) И повярвайте ми, публиката в България и навсякъде по света на драго сърце би разменила едно от стоте изпълнения тая година на Малка нощна музика за едно уникално изпълнение на Операта-оратория Прикования Прометей на Лазар Николов.
Бих искал да се обърна с огромна молба към преподавателите по музикални инструменти и музикално-теоретически дисциплини в специализираните музикални училища, консерватории и университетски факултети час по-скоро да започнат да преподават българска музика отвъд шепата титуляри от така нареченото Второ поколение български композитори. Просто не можем да си позволим лукса да продължаваме да спрягаме само три-четири имена на композитори (от които, между другото, се изпълняват не повече от три произведения) за сметка на останалите сто. Време е също така да се обърне внимание на редица великолепни български композитори, които са прокудени в странство, но които са неотменима част от българската традиция. Особено важна е ролята на преподавателите по теоретическите дисциплини, някои от които наскоро ми споделиха, че преподаването на Лазар Николов в Националната музикална академия било „рисковано“.
Бих искал да се обърна с огромна молба към всички радио- и телевизионни журналисти и водещи на музикални предавания. Вие сте може би хората с най-силно влияние в системата на популяризиране на българската музика, тъй като вие определяте какво българският слушател и зрител да слуша и гледа. По мое мнение може би Годишните времена на Вивалди (едно прекрасно произведение) биха могли да бъдат пуснати само 30 пъти тази година и този половин час тази вечер да бъде използван за може би единственото прозвучаване на симфония на Константин Илиев тази година. Има нещо изключително демонично в начина, по който произведения на български композитори се пускат само на годишнини. Най-ужасни са месеците, в които никой от нашите големи композитори не е умрял. Нека в предаванията ви да се говори повече за музиката и за нейните създатели, отколкото за нас, изпълнителите, които само с една обява във Фейсбук придобиваме повече популярност, отколкото големият композитор Георги Тутев някога е имал.
Бих искал да се обърна с огромна молба към музикалните критици да пишат повече статии преди концертите, а не две седмици след тях, когато цяла София със съжаление възкликва: „Еее, защо никой не ми каза за този концерт???“ Писането на остроумна статия за концерт, на който никой не е дошъл, е по мое мнение ненужен разход на вдъхновение и мастило. Също така, може би понякога е по-важно в статията да се отбележи, че един забравен български шедьовър най-сетне отново е изпълнен след 50 или 60 години, отколкото да се отдели цял един абзац на недотам изпипания щрих във втори цигулки в 189-и такт на симфонията, без вдъхновеният майстор на статията въобще да е наясно, че съответният концерт е бил подготвен само с две репетиции и с трима-четирима липсващи ключови музиканти.
Накрая бих искал да се обърна с огромна молба към българската публика. Дайте шанс на българската музика и на българското изкуство! Не позволявайте на никой да ви внушава какъв композитор е Лазар Николов или какъв поет е Константин Павлов! Сами отидете на концертите им и сами прочетете стиховете им и ще видите, че майките в България напълно неоснователно плашат своите деца със съвременната музика и със съвременното изкуство! Нямам нищо против да има негативно отношение към българското изкуство или към определени творци, но нека това отношение да е след концерта и след театралната постановка, а не преди това. Влизайте в концертната зала и в художествената галерия с отворени уши и очи, и най-важното – с отворени сърца. Защото народът е казал: „Няма по-сляп човек от тоя, който не иска да види!“
Сега бих искал да завърша с нещо много важно. През последните няколко години имах възможност да работя с три от главните оркестри в София предимно върху български репертоар и останах истински възхитен от изключителния ентусиазъм, с който колегите ми от тези оркестри посрещнаха същата тази „рискована“ музика. На всеки един от тези концерти или звукозаписни проекти и публика, и музиканти накрая бурно аплодираха музиката на едни композитори-класици, които са практически непознати в България. И колкото и да ми се иска да си присвоя част от заслугите за тези вълнуващи успехи, налага ми се да призная, че с годините вече съм се научил да разпознавам кога публиката аплодира мен и кога – самата музика.
Аз лично съм готов да съдействам по какъвто и да е начин за задвижването на процесите, за които говоря. Моля ви, след като прочетете текста ми, не ми пишете за недостатъците в него и в плана ми. Тези недостатъци са ми пределно ясни и съм сигурен, че съм пропуснал много и може би много по-важни неща. Това, което ме интересува, е как всеки един от нас може да помогне. И ако някой смята да ми пише, че „няма смисъл, нищо няма да стане“, мога ли най-вежливо да го помоля да се изключи от списъка с приятелите ми, за да можем с останалата част от тях да започнем да отмятаме малко по малко от огромната работата, която ни предстои?
Благодаря ви от сърце за времето и за съпричастността! И помнете, най-трудната част от задачата вече е извършена – МУЗИКАТА Е НАПИСАНА И ТЯ Е ВЕЛИКОЛЕПНА! Композиторите (художниците, писателите, драматурзите) вече са засели и ожънали пшеницата, смлели са брашното и са омесили хляба. От нас се иска единствено да го опечем и да го раздадем на хората!
Честита Нова Година и, надявам се, Честито Ново Начало на всички ни!
Герган Ценов е пианист и диригент, живее и работи в САЩ, където неотклонно популяризира българската музика. Той е създател и диригент на Камерен ансамбъл „Ценов”, който дебютира на 29 май 2015 г. в Ню Йорк с изцяло българска програма –произведения от Любомир Пипков, Лазар Николов, Иван Спасов и Васил Казанджиев.
Герган Ценов дирижира през 2010 г. два концерта – в Карнеги Хол в Ню Йорк и Кенеди Център във Вашингтон – с програма от творби на Петко Стайнов. През 2016 г. съставът му отново изпълнява български произведения в Ню Йорк, сред които са премиерите на Симфония №4 от Александър Райчев и Complexi Sonori от Васил Казанджиев. През лятото на 2017 г. Камерен ансамбъл „Ценов“ участва в New York Piano Festival, където изпълнява Концерт за струнен оркестър на Лазар Николов. За пролетта на 2018 г. е планиран следващият концерт, отново с българска музика. През октомври 2017 г. Герган Ценов дирижираше Софийската филхармония с изцяло българска програма от произведения на Васил Казанджиев, Иван Спасов и Константин Илиев, а миналата седмица е получил повторна покана за следващ концерт със Софийската филхармония през следващия сезон, отново с изцяло българска програма. През май 2017 г. той изнесе световната премиера на Шеста симфония на Васил Казанджиев (посветена на него) заедно с Нов симфоничен оркестър.
Герган Ценов е завършил музикалното училище „Добрин Петков“ в Пловдив. През 1993 г. постъпва в Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ с две специалности: пиано в класа на проф. Жени Захариева, и оперно-симфонично дирижиране в класа на проф. Васил Казанджиев. От 1999 г. живее и работи в САЩ, където е завършил Държавния университет в Монтклеър, Ню Джърси с магистърска степен по пиано и Джулиард Скуул в Ню Йорк с магистърска степен по оркестрово дирижиране.
