„Войната на семейство Роуз“ (1989, реж. Дани де Вито) е класика. Създаден е по едноименния роман на Уорън Адлър – моментна снимка на семейните (и не само) нагласи в американското (и не само) общество от 80-те години на ХХ век. От всички жанрове, приписани на филма, най-точно го определя сатирата, защото единствено склонността на щатската публика да възприема жестокостта като забавление може да го причисли към романтичната (или ексцентрична) комедия. За сметка на това химията между Майкъл Дъглас и Катлийн Търнър „троши стъкла“, а Дани де Вито демонстрира доста находчив режисьорски вкус.
Сега си представете, че 35 години по-късно се очаква нова версия, т.е. поредният римейк. Проектът е поверен на Джей Роуч („Остин Пауърс“, „Запознай се/ме с нашите/вашите“ и „Бомба със закъснител“), което не е особено обещаващо, а за главните роли са избрани превъзходните Оливия Колман и Бенедикт Къмбърбач – малко странно решение за страстно влюбена двойка, от която се очаква физическа саморазправа… Добрата новина е, че „Войната на семейство Роуз“ (2025) не е римейк, нито дори „война“ (според оригиналното заглавие), а доста различен прочит на все същия роман на Адлър, плод на еволюцията на нравите или шанс за г-н и г-жа Роуз да разгърнат семейната си история в паралелна вселена.
Този път спокойно можем да говорим за черна комедия, подплатена с автентично british чувство за хумор (на някои им липсвала „острота и жестокост“). Дали превръщането на Оливър и Барбара в британците Тиодор (дар от бога) и Айви (вярност и упоритост за вечнозеления бръшлян) е просто оправдание за своенравието на семейство Роуз, „изгубено в превода“ на американския социален бит? Или изборът на актьори е подсказал идеята за пренасянето на брачното разминаване в контекста на друга народопсихология? Резултатът е доста самостоятелна фабула, която може да се гледа без връзка със спомена за режисьорското решение на Дани де Вито. Или да позволите на предчувствието, че знаете как ще се развие историята, да се промъкне като дебнеща съспенс заплаха.
Промяната започва още с разказвача. Влюбената прислужница от романа се превръща в „потресения“ адвокат на Дани де Вито, а психологът от новия филм леко ни подвежда, преди да открием, че този път историята на съпрузите Роуз не предлага външна гледна точка. Вторият елемент е началната сцена: вместо адвокат, който символизира края на един брак, започваме със семеен терапевт – в търсене на решение, и това като че ли задава тона на новата „война“ на семейството. А третият детайл, подсказващ различния подход, е мястото, на което се срещат протагонистите: търгът за предмети на изкуството, които ще бележат целия житейски път на Оливър и Барбара, поставяйки ги в позициите на „колекционер“ (и бъдещ успешен адвокат) и вироглава „почитателка“ (предимно домакиня), е заменен с непохватната среща в ресторантска кухня на едни по-зрели архитект визионер и срамежлива готвачка с мечта.
Смяната на професиите (също както и националността) предопределя съдбата на персонажите, които достигат до сходен междуличностен конфликт, водени от различна мотивация. Акцентирайки върху темите за хода на времето, сбъдването и краха на мечтите, и трудността при жонглирането между работата и семейния живот, сценарият разменя традиционните роли.
Съпругата от 80-те работи като сервитьорка, за да издържа мъжа си студент, а когато възходът на кариерата му го позволява, създава „дома, за който Оливър е мечтал“. Природната ѝ опърничавост, подхранвана от неговите съмнения във вкуса, културните познания и професионалните ѝ умения, съчетана със скуката на твърде уредения живот, избуява в позакъсняло желание да се докаже на всяка цена в кетъринга и да задържи перфектната къща, която е открила и обзавела.
Съвременният съпруг сам предлага жена му да развива таланта си, а когато собствената му мечта се сгромолясва, поема грижата за децата. Тео е интелектуалец, застинал в позата на неразбран творец. Уязвимост, амбиция и цинизъм на приливи и отливи саботират щедростта му като партньор. Той иска къщата, която сам е проектирал и построил, не напук на жена си, а защото тя остава единственото професионално доказателство, че все пак „го бива“.
След 18 години брак Барбара и Оливър са като котка и куче (в клишетата на 80-те) – той я омаловажава и я приема за даденост, тя е отчуждена и озлобена, двамата държат да наложат своето… желание за притежание, и никой не отстъпва (Барбара е последователна в омразата си до самия финал). Така не самият брак, а къщата с красивите предмети се превръща в ябълката на раздора. Филмът на Дани де Вито е „силов“ двубой на упорство и инат, сензационен развой на развод, в който на „войната“ са отделени две трети от сюжета.
При Айви и Тео тя отнема около 15 мин. Дали 35 години по-късно хората са станали по-цивилизовани? Едва ли, нито по-толерантни. Просто „Войната на семейство Роуз“ (2025) не проблематизира равнопоставеността на половете, а по-скоро се интересува от психологическата мотивация на индивидите. Новата версия е създадена от човек (най-вероятно сценариста Тони Макнамара), който сякаш не вярва в ефективността на аргументите, логичността на действията и произтичащите следствия в досегашното битие на семейство Роуз. Той залага на провокациите на второстепенните персонажи и на мрачния хумор. Неколкократно подчертава твърдението на Тео и Айви, че се харесват такива, каквито са, и добавя авторефлексията, че са прекрачили границите на добрия тон. В крайна сметка, финалът на този брак – в пряк и преносен смисъл, е в много по-голяма степен резултат от стечение на обстоятелствата, отколкото трагедия от извънмерна гордост и сляпа ярост. Другото вече сме го гледали.
