„Макбет“ от Шекспир, постановка на компания „Театроперсона“, Театро Сардиния – Италия, гост на 27-ия Международен театрален фестивал „Варненско лято“ 2019 и на Световен театър в София.
Постановката на компания „Театроперсона“ пренася действието на „Макбет“ от Шотландия в Сардиния. Какво си представяме, когато четем Шекспировата трагедия? Мрачен пейзаж – каменни замъци, потънали в облаци, това е мястото на тази кървава история. Но спектакълът на режисьора Алесандро Серра въвлича в едно площадно зрелище – буйно, неистово, карнавално. Текстът е произнасян на сардински диалект и събужда асоциации за нещо далечно, архаично и все пак осезаемо чрез сетивно понятните жестове на карнавалната игра. Преносът от една към друга култура е и пренос на езиците, на които говорещият мисли. Английският, един от най-говоримите между световните езици, който безспорно разпростира влиянието си и върху останалите, е заменен с един от малките езици и дори още по-малък, защото става дума за затворена култура, запазила все още своята уникалност чрез словото и ритуалите си. Но именно тази „екзотична“ метаморфоза в представлението изважда по-силно универсалното звучене на Шекспировия текст и зрителят може да почувства как неговият смисъл се отнася към протичащото „сега“ винаги и навсякъде.
Между известните ми пиеси от историята на световната драматургия няма друга така концентрирано и всеобхватно проследяваща опустошението, което влечението към властта нанася на човешката природа. С избора си да извърши престъплението Макбет прекрачва в зловещия затворен кръг, от който няма излизане. След първия фатален избор той ще бъде лишен от правото да избира, всяка следваща крачка води до ново престъпление.
В работата си върху текста Алесандро Серра очертава жалоните на представлението, изваждайки няколко етапни смислови момента на Шекспировата трагедия. В неговата авторска адаптация структурата на действието следва стъпка по стъпка потъването на Макбет в кошмарния свят на възпалената съвест. В спектакъла Макбет е преследван от харпиите на собственото си съзнание. Представлението е подчинено на неистовото, ожесточено препускане на съзнанието на Макбет, тласкан по принуда от престъпление към престъпление в една необратима линия, ясно очертала се пред него. Но от кого е тласкан, кой го принуждава? Неумолимата логика на една жестока игра, в която той е влязъл по свое желание, но от която никога няма да излезе. Той се движи по предначертаните стъпки и мъчително усеща разрухата. Вакханалията на злите сили се вихри в карнавална игра, образът на злото е едновременно зловещ и фарсово принизен.
Кратки сцени се появяват като проблясъци, като видения на болното съзнание. Ненадейно оживява и изчезва епизод, който напомня митичния мотив за превърнатите в свине войни на Одисей от магьосницата Цирцея. Голи до кръста, на четири крака, мъжете се блъскат и ръмжат над паницата като освирепели от глад животни… От сцена към сцена, камък по камък се гради ритуалният образ на една умалена каменната грамада, всеки камък е принесена жертва, която очаква възмездие. Изобретателните превращения в лудешките бесовици на вещиците нарастват – все по-експресивни, комични, фантасмагорични…
Сред този вихър на ескалираща разрушителна енергия постепенно се изправя архетипният образ на злодея. И едновременно с изграждането на този архетипен монолит личността преминава по своя път през ожесточение, съпротива, равносметка и разпад. Вниманието е пренасочено от полудяването на лейди Макбет към полудяването на Макбет. Обсаден от оживелите си страхове, той застава на финала срещу карнавалните шутове, надянали върху главите си маски на дърветата от предсказания Бърнамски лес, който се възправя и настъпва срещу него. Злодеят е обречен, унищожава го не външният свят, а този, който е изградил сам вътре в себе си.
Със завладяваща енергия в спектакъла се редуват и застигат фарсовият, изобретателен площаден театър с рязкото нахлуване на една зловеща символика, която кара зрителя да усети със сетивата си историята за предателството, престъплението и кошмарите на съвестта. Театралният език на представлението е минималистичен, точен, с богато въображение, уловено в юздата на лаконичност и прецизност.
Главни действащи лица са виртуозната актьорска игра, светлината и звукът. Представлението е цялостно авторско изказване на един театрален творец – единно и цялостно в естетиката, проникновено, експресивно. Режисьорът провежда своята концепция чрез собствена композиция по текста на Шекспир, негови са сценографските решения и изграждането на звуковата среда. Театралната игра непрестанно преобръща смешното и страшното като две неделими лица на света, на човешкото, на нашите дни.
Алесандро Серра е постигнал високото ниво на екип от физически тренирани, владеещи до виртуозност телата си актьори – Фулвио Аколи, Андреа Бартоломео, Леонардо Капуано, Андреа Карони, Маурицио Джордо, Стефано Мереу, Феличе Монтервино, които в традицията на Шекспировия театър изиграват мъжките и женските роли. Сред тях се откроява фигурата на Макбет – Леонардо Капуано, мислена като централен фокус на спектакъла.
Върху празната сцена всеки детайл, всяка вещ се превръщат в знак. Светлината играе с нюансите в полумрака, сътворява мрачния свят на сенките, потапя в долната земя, не на християнския ад, а на една загнездена в подсъзнанието собствена преизподня, където подскачат, пищят и се кривят собствените демони. Те са игра на светлината и изобилие от звуци, което не преследва отвън, а изтърбушва отвътре. Но погледнати отстрани, където сме ние, зрителите, карнавалните страшила изглеждат смешни. Човешкият свят се преобръща пред очите ни и показва ту комичния, ту зловещия си лик. Така, както и самият спектакъл е едновременно зрелищен, забавен, завладяващ с животворящата си енергия и отворен към осъзнаване на трагично предопределените избори.
