Винаги до днес съм преживявал себе си като умерено консервативен човек – самият факт, че съм убедено църковно вярващ, че отстоявам възгледа, че европейската цивилизация е произведение на християнството и че тази европейска цивилизация и е цивилизация-та, ме е крепял в това мое самоопределение. От негова гледна точка съм бил и винаги критично настроен към крайните форми на онзи секуларизъм, изтласкващ религиозната вяра от сферата на публичността изобщо, към крайните форми на т. нар. мултикултурализъм, прокламиращ абсолютната равноценност на религиозни, обществени и държавни визии за света и човека на извъневропейските култури (които именно ако бъдат определени като равно-ценни с европейската и християнската водят до абсурдния възглед за относителността на морала, а оттам и до политическо безразличие спрямо третирането на човека от т. нар. „други цивилизации“).
Напоследък с изненада осъзнавам, че въпреки тези свои, непроменени от десетилетия позиции, все по-често попадам под рубриката „либерал“. Как се случва така?
Струва ми се, че всичко тръгва от една (всъщност) съвършено модерна – датираща от утвърждаването на Путин на престола в Русия и от появата и разрастването на различни дясно-популистки, ксенофобски, изолационистки партии и движения на Запад – визия за „автентичния“ консерватизъм. Най-базисната черта на този „консерватизъм“ е, че той изисква доста повече от разума и съвестта на такива като мен и във всеки пункт, в който не получи това „повече“, обявява отказалия да го даде за… „либерал“.
Така на най-новия консерватизъм в неговия западен вариант вече не му е достатъчно моето „допотопно“ убеждение, че Европа (и въобще Западът) трябва да държи на и да отстоява своята – в най-общия смисъл на тази дума – идентичност (включваща за сведение такива „традиционни ценности“ като незаменимостта на човешката личност, нейните неотчуждими – т.е. дадени от Бога права, непожертвуваемостта й на определени етатистки и тоталитарни проекти, равенството на половете, небезразличието към дискриминираните и нападаните).
Според новия консерватизъм обаче Западът трябва да се пази не просто от настъплението на други, не-европейски „културни идентичности“, но и от самите не-европейци и не-християни, при това взети в най-първичния им смисъл – от хората сиреч, чиито етнически произход е от неевропейски народи и нации. Да се пази от тях, като не ги допуска на (или експулсира от) своите територии (с което самото обаче предава своята идентичност, включваща недискриминацията на човешката личност). И ето – ако на някого не му е симпатична политиката на изграждане на телени мрежи и на третирането на извъневропейските мигранти (независимо от какво извън-европейско тегло те бягат от своите Азия и Африка) като природна напаст, като генетично-сексуална заплаха и т.н., такъв човек не може да не е „либерал“. Дори ако, както мен, човекът, за когото говорим, въобще не поддържа мнението, че Европа трябва да гарантира на тези мигранти запазването на „специфичната им култура“, че законодателството й трябва да се промени така, че да осигури съхраняването на „религиозно-битовите“ им традиции. Не, този човек щом въобще допуска възможността мигрантите – този „нов биологичен вид“ – да продължат да бъдат (физически) приемани в Европа, вместо да бъдат изтласквани в своето „друго“, е „либерал“.
По-нататък: най-новият консерватизъм, за който говоря, не иска вече от такива като мен да ратуват за едно балансирано отношение между суверенността на отделните държави и нации в Евро-Атлантика и формите на единството на тази Евро-Атлантика. Той изисква да се клейми именно като „либерализъм“ всеки над-национализъм и глобализъм (космополитната „брюкселска администрация“, „транснационалният капитал“). Ако такива като мен кажат, че намерението на новия президент на САЩ да изземе Америка от ръцете на „глобалистките й елити“ и да я обърне към собствените й егоистични граждани не е нещо добро, защото именно „глобалните елити“ и „транснационалният капитал“ са направили света нещо едно, а значи и отговорността за този свят – нещо общо, такива хора биват заклеймявани като „либерали“. Ако, в противовес на най-новия консерватизъм, някой поддържа убеждението, че регионализацията на (западния) свят в противовес на неговата „глобализация“ е нещо немъдро, защото предава „надробените“ му „региони“ в ръцете на регионални разбойници (от Изток), такъв човек също е вече „либерал“.
Но ако Европа (и Западът) – според най-новия консерватизъм – трябва да запазят идентичността си с цената на прекратяването на толерантността към разни „неевропейци“, ако трябва да запазят себе си чрез отказ от всяко съчувствие и отговорност за другия (другия сириец, другия украинец), това – казвам аз – няма да запази идентитета на Европа (и Запада). Защото тъкмо към техния идентитет органично принадлежи небезразличието към света като цяло, недопускането на не-западни форми на управление (тоталитаризми), не-западни форми на политическо действие (анексии, завоевания, „премествания“ на население и т. н.). Ако Западът се де-глобализира, ако престане да защитава правата на „другите“ – казвам аз – той няма да стане по-„консервативен“, а ще престане да бъде Запад. И ето – това, което казвам сега, новият консерватизъм определя като „либерализъм“, и аз, който го поддържам, изведнъж се оказвам „либерал“.
Всичко това обаче се отнася до новия консерватизъм в неговия западен вариант. Източният му – предимно руски – иска от мен други неща „в повече“.
Макар като умерено консервативен човек винаги да съм се отнасял критично към крайностите на либерализма – например към абсолютната „нормализация“ на сексуалните малцинства, от мен днес се иска да заклеймя дори отказа на европейците от тяхната криминализация, т.е. изисква да приема дискриминацията на хора заради тяхната сексуална ориентация. И ето – понеже аз отказвам да стигна дотам, виждам се неочаквано като „либерал“.
По-нататък – доколкото не някой друг обществен ред, а именно демократичният се „провинява“ пред консервативната съвест, като се двоуми безкрайно дали една евентуална забрана на покриването на женското лице с бурка не е недопустима намеса в личното пространство (докато то de facto е легитимиране на чужда на европеизма дискриминация на женския пол), от мен се иска да осъдя въобще демократичния ред, в който подобни двоумения се появяват и могат да се появят (в „традиционната“ Русия никой не се колебае да забранява каквото и да било). И понеже аз не мога да осъдя въобще демократичния ред, вече не съм консервативен човек, а – „либерал“. Макар да не съм никак очарован от узаконяването на гей-браковете, извършващо се в много държави в Европа, но щом отказвам да се фиксирам травматично върху тази крайност и да обявя Запада – щом той го върши – за „цивилизация на развалата“, от която трябва да се откажем, значи – вече съм „либерал“.
С две думи – новият консерватизъм систематично иска от мен повече, отколкото по разум и съвест съм готов да му дам, като същевременно това „повече“ е за него толкова важно, че без него аз вече се виждам нареден в редиците на неговите противници (и дори – врагове).
Е, с този текст искам да заявя ясно: няма да дам на новия консерватизъм това, което той иска от мен. За мен то е повече от онова, което съвестта ми позволява, и ако без него за новия консерватизъм аз представлявам „либерал“ и идеен противник – оставам си „либерал“ и негов противник.
Разбира се, най-екзистенциално засягащи ме са метастазите на новия консерватизъм в църковната сфера. Направо ще кажа: в моята, в Православната църква, които определено се появиха напоследък във връзка със споровете около Критския събор.
Съвсем спокойно и уверено изповядвам, че никога, откакто съм църковно-православен християнин, не съм имал съмнения в догматическата и каноническата безупречност на Православието. В този смисъл без никакви проблеми за съвестта си съм определял различните от православните, догматични, еклезиологични и дисциплинарни положения в другите християнски изповедания като техни заблуждения. Така че до днес аз се смятах за консервативен православен. Напоследък обаче (включително от официални документи на моята Църква) от мен започнаха да изискват нещо повече от това. Например: да внимавам да не би да употребя думата „църква“ към католиците, да внимавам дори да не нарека католиците и протестантите „християни, с които единството ни е изгубено“, вместо – непременно – да ги определя като „еретици“ (и с това да затворя вратата за какъвто и да било разговор или спор с тях – никой не разговаря с някого, който го обижда). Да внимавам, по-нататък, да не проявя съчувствие към някой от тези „еретици“ (както моята колега Теодора Димова към убития от ислямисти френски католически свещеник), особено пък ако съм бил преди това критичен към някои „свой“ (православен) духовник. Това се нарича „фалшива любов към чуждите и действителна нелюбов към своите“. Да не кажа случайно, че някой католик е добър човек (например майка Тереза), защото – длъжен съм да казвам: извън Православието няма никаква благодат (и противното е „икуменизъм“).
Изобщо: от мен се иска не просто – както до днес, да бъда убеден в право-славието на Православието, а да изобличавам неправославието на неправославните. От мен се изисква да бъда „консервативно“ нелюдим, изисква се – аналогично на болшевишката „класова омраза“ да имам една здрава, „консервативна“ конфесионална омраза.
Още по-нататък: до днес аз бях убеден, че в моята (Православната) Църква, аз бивам спасяван – в нея спасяван и от Христос – Нейния Глава, спасяван. Откак избуя новият консерватизъм, от мен се изисква нещо повече – изисква се да започна да спасявам – аз, ако съм консервативен и не „топлопрохладен“ – Църквата и Христос от „либерализма“ (на Запада, на икументистите, на Вселенския патриарх и т.н., които, за разлика от „вратата адови“, очевидно могат да им надделеят). И ако не го правя – а примерно седя на едно място заедно с разни католици, ръкувам се с тях и о, ужас – харесвам „тяхната“ Европа и Америка, а осъждам Путин – съм либерален и даже „либерален фундаменталист“.
Накрай, откакто съм православен, никога не съм имал проблем с почитанието на църковния епископат. Дори когато очевидно негови представители са били недобри хора (това Бог допуска дори за епископите), неумни хора и т.н., аз спокойно съм приемал Бого-поставеността на тяхното главенство. И значи съм бил консервативен (истински либералният човек, повярвайте, трудно би го направил). От мен обаче и тук започнаха да изискват нещо повече. Ако ги почитам като епископи, но се обръщам към тях по критичен начин, вместо да си мълча – това е либерализъм (и даже – както се изрази една доктореса – „либерален фундаментализъм“).
Ето защо и тук ще кажа (и с това ще приключа): ако според новия консерватизъм в църковната сфера без това „повече“, което той изисква от съвестта ми, аз съм „либерал“, то, да – аз съм либерал и такъв ще си остана.
