Винаги до днес съм преживявал себе си като умерено консервативен човек – самият факт, че съм убедено църковно вярващ, че отстоявам възгледа, че европейската цивилизация е произведение на християнството и че тази европейска цивилизация и е цивилизация-та, ме е крепял в това мое самоопределение. От негова гледна точка съм бил и винаги критично настроен към крайните форми на онзи секуларизъм, изтласкващ религиозната вяра от сферата на публичността изобщо, към крайните форми на т. нар. мултикултурализъм, прокламиращ абсолютната равноценност на религиозни, обществени и държавни визии за света и човека на извъневропейските култури (които именно ако бъдат определени като равно-ценни с европейската и християнската водят до абсурдния възглед за относителността на морала, а оттам и до политическо безразличие спрямо третирането на човека от т. нар. „други цивилизации“).
Напоследък с изненада осъзнавам, че въпреки тези свои, непроменени от десетилетия позиции, все по-често попадам под рубриката „либерал“. Как се случва така?
Струва ми се, че всичко тръгва от една (всъщност) съвършено модерна – датираща от утвърждаването на Путин на престола в Русия и от появата и разрастването на различни дясно-популистки, ксенофобски, изолационистки партии и движения на Запад – визия за „автентичния“ консерватизъм. Най-базисната черта на този „консерватизъм“ е, че той изисква доста повече от разума и съвестта на такива като мен и във всеки пункт, в който не получи това „повече“, обявява отказалия да го даде за… „либерал“.
Така на най-новия консерватизъм в неговия западен вариант вече не му е достатъчно моето „допотопно“ убеждение, че Европа (и въобще Западът) трябва да държи на и да отстоява своята – в най-общия смисъл на тази дума – идентичност (включваща за сведение такива „традиционни ценности“ като незаменимостта на човешката личност, нейните неотчуждими – т.е. дадени от Бога права, непожертвуваемостта й на определени етатистки и тоталитарни проекти, равенството на половете, небезразличието към дискриминираните и нападаните).
Според новия консерватизъм обаче Западът трябва да се пази не просто от настъплението на други, не-европейски „културни идентичности“, но и от самите не-европейци и не-християни, при това взети в най-първичния им смисъл – от хората сиреч, чиито етнически произход е от неевропейски народи и нации. Да се пази от тях, като не ги допуска на (или експулсира от) своите територии (с което самото обаче предава своята идентичност, включваща недискриминацията на човешката личност). И ето – ако на някого не му е симпатична политиката на изграждане на телени мрежи и на третирането на извъневропейските мигранти (независимо от какво извън-европейско тегло те бягат от своите Азия и Африка) като природна напаст, като генетично-сексуална заплаха и т.н., такъв човек не може да не е „либерал“. Дори ако, както мен, човекът, за когото говорим, въобще не поддържа мнението, че Европа трябва да гарантира на тези мигранти запазването на „специфичната им култура“, че законодателството й трябва да се промени така, че да осигури съхраняването на „религиозно-битовите“ им традиции. Не, този човек щом въобще допуска възможността мигрантите – този „нов биологичен вид“ – да продължат да бъдат (физически) приемани в Европа, вместо да бъдат изтласквани в своето „друго“, е „либерал“.
По-нататък: най-новият консерватизъм, за който говоря, не иска вече от такива като мен да ратуват за едно балансирано отношение между суверенността на отделните държави и нации в Евро-Атлантика и формите на единството на тази Евро-Атлантика. Той изисква да се клейми именно като „либерализъм“ всеки над-национализъм и глобализъм (космополитната „брюкселска администрация“, „транснационалният капитал“). Ако такива като мен кажат, че намерението на новия президент на САЩ да изземе Америка от ръцете на „глобалистките й елити“ и да я обърне към собствените й егоистични граждани не е нещо добро, защото именно „глобалните елити“ и „транснационалният капитал“ са направили света нещо едно, а значи и отговорността за този свят – нещо общо, такива хора биват заклеймявани като „либерали“. Ако, в противовес на най-новия консерватизъм, някой поддържа убеждението, че регионализацията на (западния) свят в противовес на неговата „глобализация“ е нещо немъдро, защото предава „надробените“ му „региони“ в ръцете на регионални разбойници (от Изток), такъв човек също е вече „либерал“.
Но ако Европа (и Западът) – според най-новия консерватизъм – трябва да запазят идентичността си с цената на прекратяването на толерантността към разни „неевропейци“, ако трябва да запазят себе си чрез отказ от всяко съчувствие и отговорност за другия (другия сириец, другия украинец), това – казвам аз – няма да запази идентитета на Европа (и Запада). Защото тъкмо към техния идентитет органично принадлежи небезразличието към света като цяло, недопускането на не-западни форми на управление (тоталитаризми), не-западни форми на политическо действие (анексии, завоевания, „премествания“ на население и т. н.). Ако Западът се де-глобализира, ако престане да защитава правата на „другите“ – казвам аз – той няма да стане по-„консервативен“, а ще престане да бъде Запад. И ето – това, което казвам сега, новият консерватизъм определя като „либерализъм“, и аз, който го поддържам, изведнъж се оказвам „либерал“.
Всичко това обаче се отнася до новия консерватизъм в неговия западен вариант. Източният му – предимно руски – иска от мен други неща „в повече“.
Макар като умерено консервативен човек винаги да съм се отнасял критично към крайностите на либерализма – например към абсолютната „нормализация“ на сексуалните малцинства, от мен днес се иска да заклеймя дори отказа на европейците от тяхната криминализация, т.е. изисква да приема дискриминацията на хора заради тяхната сексуална ориентация. И ето – понеже аз отказвам да стигна дотам, виждам се неочаквано като „либерал“.
По-нататък – доколкото не някой друг обществен ред, а именно демократичният се „провинява“ пред консервативната съвест, като се двоуми безкрайно дали една евентуална забрана на покриването на женското лице с бурка не е недопустима намеса в личното пространство (докато то de facto е легитимиране на чужда на европеизма дискриминация на женския пол), от мен се иска да осъдя въобще демократичния ред, в който подобни двоумения се появяват и могат да се появят (в „традиционната“ Русия никой не се колебае да забранява каквото и да било). И понеже аз не мога да осъдя въобще демократичния ред, вече не съм консервативен човек, а – „либерал“. Макар да не съм никак очарован от узаконяването на гей-браковете, извършващо се в много държави в Европа, но щом отказвам да се фиксирам травматично върху тази крайност и да обявя Запада – щом той го върши – за „цивилизация на развалата“, от която трябва да се откажем, значи – вече съм „либерал“.
С две думи – новият консерватизъм систематично иска от мен повече, отколкото по разум и съвест съм готов да му дам, като същевременно това „повече“ е за него толкова важно, че без него аз вече се виждам нареден в редиците на неговите противници (и дори – врагове).
Е, с този текст искам да заявя ясно: няма да дам на новия консерватизъм това, което той иска от мен. За мен то е повече от онова, което съвестта ми позволява, и ако без него за новия консерватизъм аз представлявам „либерал“ и идеен противник – оставам си „либерал“ и негов противник.
Разбира се, най-екзистенциално засягащи ме са метастазите на новия консерватизъм в църковната сфера. Направо ще кажа: в моята, в Православната църква, които определено се появиха напоследък във връзка със споровете около Критския събор.
Съвсем спокойно и уверено изповядвам, че никога, откакто съм църковно-православен християнин, не съм имал съмнения в догматическата и каноническата безупречност на Православието. В този смисъл без никакви проблеми за съвестта си съм определял различните от православните, догматични, еклезиологични и дисциплинарни положения в другите християнски изповедания като техни заблуждения. Така че до днес аз се смятах за консервативен православен. Напоследък обаче (включително от официални документи на моята Църква) от мен започнаха да изискват нещо повече от това. Например: да внимавам да не би да употребя думата „църква“ към католиците, да внимавам дори да не нарека католиците и протестантите „християни, с които единството ни е изгубено“, вместо – непременно – да ги определя като „еретици“ (и с това да затворя вратата за какъвто и да било разговор или спор с тях – никой не разговаря с някого, който го обижда). Да внимавам, по-нататък, да не проявя съчувствие към някой от тези „еретици“ (както моята колега Теодора Димова към убития от ислямисти френски католически свещеник), особено пък ако съм бил преди това критичен към някои „свой“ (православен) духовник. Това се нарича „фалшива любов към чуждите и действителна нелюбов към своите“. Да не кажа случайно, че някой католик е добър човек (например майка Тереза), защото – длъжен съм да казвам: извън Православието няма никаква благодат (и противното е „икуменизъм“).
Изобщо: от мен се иска не просто – както до днес, да бъда убеден в право-славието на Православието, а да изобличавам неправославието на неправославните. От мен се изисква да бъда „консервативно“ нелюдим, изисква се – аналогично на болшевишката „класова омраза“ да имам една здрава, „консервативна“ конфесионална омраза.
Още по-нататък: до днес аз бях убеден, че в моята (Православната) Църква, аз бивам спасяван – в нея спасяван и от Христос – Нейния Глава, спасяван. Откак избуя новият консерватизъм, от мен се изисква нещо повече – изисква се да започна да спасявам – аз, ако съм консервативен и не „топлопрохладен“ – Църквата и Христос от „либерализма“ (на Запада, на икументистите, на Вселенския патриарх и т.н., които, за разлика от „вратата адови“, очевидно могат да им надделеят). И ако не го правя – а примерно седя на едно място заедно с разни католици, ръкувам се с тях и о, ужас – харесвам „тяхната“ Европа и Америка, а осъждам Путин – съм либерален и даже „либерален фундаменталист“.
Накрай, откакто съм православен, никога не съм имал проблем с почитанието на църковния епископат. Дори когато очевидно негови представители са били недобри хора (това Бог допуска дори за епископите), неумни хора и т.н., аз спокойно съм приемал Бого-поставеността на тяхното главенство. И значи съм бил консервативен (истински либералният човек, повярвайте, трудно би го направил). От мен обаче и тук започнаха да изискват нещо повече. Ако ги почитам като епископи, но се обръщам към тях по критичен начин, вместо да си мълча – това е либерализъм (и даже – както се изрази една доктореса – „либерален фундаментализъм“).
Ето защо и тук ще кажа (и с това ще приключа): ако според новия консерватизъм в църковната сфера без това „повече“, което той изисква от съвестта ми, аз съм „либерал“, то, да – аз съм либерал и такъв ще си остана.
Във време разделно е задалжително да се самоопределим. Изглежда трудно защото нема жив идеологичен човек. Ние сме еклектични и използваме идеологичните принципи рядко и в не естествени обстоятелства. Професорът се стреми да бъде консервативен но в евразийските очи мяза на либерал. Волтаранец цял ще кажат нашенските чичовци. консерватизмът е помирително-адаптивна идеология. Нещо като контра Просвещение в просветения свят. стремежът е да се извлекат европейските ценности от… хистиянството?! Европейските ценности се базират на хистиянството само като антитеза. Хуманизма, рационализма, секуларността, върховенството на закона, демокрацията, човешките права са пост или до хистиянски ценности залегнали в основите на Просвещението, което взриви традицията и направи Оксидента индустриална, военна и културна сила. Та така до днес. Православието беше големия отсъстваш от тази история. То се съхрани в не европейския свят на една фосилна култура на която попречи да се модернизира при Петър. Православието е един чудесен музеен експонат въпреки че Путин го блъска с адреналин и електрошокове за да го съживи като идеология за нова руска експанзя. Разбира се и ́́католицизма и производни са музейни експонати в галериите на човешката лудост също. Не бива да забравяме че тоталитарните режими са антилиберални по своята същност и са политически религии на нацоналните държа. Хистиянството е политическата религия на постантична империя. консервативното у нас ще бъде трансформирано в традиционализма на новоимперска руска идеолгия. Всички други ще са либерали с неолибералната конотация. ще бъде чуждо, западняшко, англосаксонско заклеймявано като не българско, не православно. Подобна песен слушахме през колониялниа период. Ще трябва да избираме между либерално и руското. Времето е разделно. Место за интелектуални подробности нема.
Тъжна работа.Нямаше да е толкова тъжна, ако Янакиев не завличаше толкова хора в мрака, след себе си. Хора за които Янакиев е по-голям авторитет и от Христос, от апостолите и от светите отци.
Според мен въобще не е тъжна работа! Схемата на поведение, ако е православен го обичаме, а ако не е го мразим валидна до Иисус Христос – зъб за зъб, око за око (няма да споменавам, че често става и зъб за чене и око за две, но това е друго) е отречена, като непринасяща спасение. Именно затова, както казва свети апостол Павел – ако Моисеевия закон беше без недостатък, нямаше нужда и да се сменя – затова и Христос дойде за да ни научи да обичаме враговете си. Тази фарисейска схема на поведение разпъна Иисус Христос, която всъщност е като варосана гробница. Затова и Господ казва – идете и се научете, що значи милост искам, а не жертва.
И подкрепено с примери е притчата за добрия самарянин, за блудния син,а на дело думите Му на Кръста : Господи прости им, те не знаят какво вършат!
Понеже, явно чрез злоба и омраза към грешниците(както правеха евреите, а съвсем друг е въпроса за гордостта, която те идентифицира, като праведник) не се получи съвършенство и именно чрез закона на любовта се постигна съвършенството. И тук е мястото, да се каже, че любовта и отстъплението от Истината нямат допирна точка и доказателството е всяко житие на мъченик, защото ако е отстъпление значи си спрял да обичаш първо Христос, и тогава безусловно не обичаш и ближния!
В този контекст, да се вменява на любовта, заповядана ни от Иисус Христос европейска либерална политкоректност, много прилича на тъкувание на Евангелието от врага на нашето спасение.
Що се отнася до Събора, не е лошо да се помисли по въпроса, правилно ли е да се „ограждаме“ от 10-те патриаршии и прелестно да решим, че сме спасители на Православието и на всичко отгоре, въпреки че сме войнствени блюстители на чистотата да констатираме ДОГМАТИЧНИ и КАНОНИЧНИ отклонения и да оставаме в общение. И не са признак на християнска любов думите : Нито свят, нито велик, нито всеправославен, които са истинско отклонение от светоотеческата и съборна традиция, а именно с кротост да обуздаваме невежеството на неразумните човеци и това за наши православни братя!?
Фарисейщината и комунизма, на които са присъщи лицемерието си приличат изключително много, понеже баща им е един и същ:
1. Агресивно твърдят, че те са носители на истината и правдата.
2. Войнствено защитават себе си – убиват.
3. Основата им е лъжа и лицемерие – говорят едно, мислят и вършат друго.
Или както точно е описано : Обичат благочестието, но от силата му са се отказали!
Затова нека не бъдем, като тях, защото силата на Православието не в юмрука и в агресивния и невъзпитан език, а в правдата и любовта!
Смятам, че основният проблем се състои в това, че ни убеждават, че живеем във време разделно и трябва задължително да се определим какви сме – демократи, тоталитаристи, анархисти, либерали, консерватори или комунисти. Длъжни сме да сме с етикети. Няма време разделно – всяко време е разделно, когато го направим такова. И няма място за тези политически идеологически вехтории. Времето е динамично и не търпи подобна стагнация. В глобалния свят, когато всички сме в едно и също информационно село значение има само това да запазиш културната си идентичност, проявявайки толерантност към останалите които се опитват да направят същото. И ако някой те засегне, нарани, да отвърнеш и да се защитиш. Всяка ситуация, всеки отделен проблем за всяка нация и всеки отделен човек е строго индивидуален и така трябва да се решава. А не да се етикетира и да се прилагат овехтели процедури, отдавна изгубили смисъла си. За съжаление болшевишкия подход в мисленето „който не е с мен е против мен“ се налага с пълна сила от неграмотните политици, които в образованието си са стигнали само до принципа „разделяй и владей“. Докато не престанем да се лашкаме от една крайност в друга и не потърсим баланса в отношенията кризата ще се задълбочава и единствен изход от нея ще остане пречистващият катаклизъм. И понеже чумата е малко вероятна, изглежда това ще бъде войната.
Съгласен съм! Хора с користни цели се опитват да разделят и владеят и „заграждат“, и заради земни цели игнорират основното, че борбата не е против плът и кръв и целта е само една – до последен дъх да се утвърждаваме в Истината, която е Източното православие, но само с Христовите методи – вяра , надежда и любов! А свободата на избор е дадена на всеки от Господ безусловно, като е ясно кой път къде извежда!
Не времето е неразделно, казало агнето в кошарата докато вълкът и мечка спорели кой да го изяде. Агнето не искало да носи етикети, искало да запази културната си индентичност. Идеологиите били вехтории. Кошарата била глобална. Това агнее за изяждане. Лошото е че има няколко милиона подобни. Ако ще сме агнета в историята по добре да ни няма. Защото нашата културата индентичност не е православна или българска. Нашата кутура е тази на илота. Не вярвате? 5 века османски илоти. 45 години руски илоти. Като немаме позиции за какво сме изобщо? помните ли онова черво от Панорама което настояваше пред президента – не може ли Европа и Русия? такова ли лайно да сме?
Хубаво е, че умен човек като г-н Янакиев е разбрал как се чувстват хората, които биват заклеймявани. Като „ксенофоби“, да кажем, защото са си позволили да не бъдат съгласни с агресивно налаганите им идеи да приемат, да обгрижват, да се нагаждат спрямо поведението и културата на безкрайното количество „неевропейци“, както са наречени от автора идващите от Близкия изток и Африка. Същото клеймо бива слагано и върху хората, защитаващи традиционното семейство и противопоставящи се на агресивно налаганото задължение да бъдат толерирани и приемани за нещо прекрасно хомосексуализма, гей-браковте, а на места вече и педофилията. Статията ясно описва как се лепят етикети. В този случай етикет „либерал“, но същата е логиката да се слага етикет „фашист“ на хората, които които не са напълно съгласни с превръщането на европейското население в една безлична мултикултурна маса, без принадлежност, без исторически корени, без родова памет, без култура и интелект, имаща желание само за забавление и удоволствия. Идеалните поданици на един нов ляв тоталитаризъм, чиито идеолози вече успешно работят и постигат добри резултати, чрез заклеймяването като „фашисти“ на несъгласните с техният неокомунизъм и желаещите да запазят нацията, семейството, родината и религията така, както са се запазили векове преди това. Дали пък наистина тези хора не са фашисти, щом така ги определят техните противници? Знаете в близкото минало кой лепваше този етикет на всеки неудобен. Самият известен антикомунист Илия Минев, роден на вчерашната дата преди 97 години, беше казал, че щом неговите приятели, обичащи родината си и целящи да я запазят от мракобесието на комунзима, са били заклеймени като фашисти и хвърлени по концлагерите, „То тогава и аз съм фашист“.
Дяволът има две качества, по които безпогрешно може да бъде разпознат. Той е лукав – хитрец и йезуитски лицемерен, и в същото време не много умен. Може да има и други, но тези две черти са характерни – лукавство и глупост. С първото качество може да постигнеш временно някаква победа или напредък, но си лишен от бъдеще – рано или късно те разпознават. Което пък води до извода за второто качество – щом си го допуснал, ясно колко ти е акъла. На кратко, чрез тези два признака, взети на куп, дявола и сподвижниците му могат да бъдат разпознати навсякъде.
Всички статии и интервюта на Калин Янакиев, във връзка с БПЦ и Православната църква като цяло, носят белега на язвителност, стремеж да принизи ценностите й, и да унизи съответно с това и духовенството. Та логично си задавам въпроса : Къде го стяга чепикът, какъв му е проблема на тоя.
Най-лесно би било да си кажем „Абе плащат му – пише“. Но в напъните му се усеща и нещо повече, нещо от него си. Както се казва, влага и душа, и мерак, че и е убеден вътрешно. Добре е да уточня. Тази конкретна статия, наред с много други, имат един и същи идеен корен. Не може да я разглеждаме изолирано, а като част от поредица изразени мнения.
Прегледайте това видео : https://www.youtube.com/watch?v=kIPuv1zfuEM&t=682s . Там, до 11-тата минута на записа, намерих отговор на питането си. Калин Янакиев, заедно с подобните нему, всъщност не е християнин. Не знам какъв е, но „съвсем спокойното и уверено“ изповядване на липсата на съмнения относно „догматическата и каноническата безупречност на Православието“ е една лъжа. Господин професора не вярва и дълбоко се съмнява в догмите и каноните на Православието. Което на практика означава, че той е скъсал с християнството.
Ето на кои основни тези се опира винаги К. Янакиев. Православието е „болно“ – страда от тежка форма на „ориентализация“ и „автокефалност“ (или етнофилетизъм). Според него, това пречи на „безупречният хор“ на една Вселенска църква, каквато Православната би трябвало да е.
Да обявиш, че Православието за „болно“, за християнин като мен означава, че обявяваш Иисус Христос за болен. Това даже няма и да го коментирам.
За „ориентализацията“ е ясно, ставало е въпрос и преди. Под този термин се разбират мераците на Путин за една нова империя (Третият Рим), изградена около обединението на православните държави и кой знае още какво. Нещо колкото непостижимо, толкова и глупаво – с такива проекти отдавна е приключено, още през 1453-та година, и видимо Божият промисъл е да не се допусне отново. Но върши работа да си изгладят вътрешно-руските проблеми, пък и да се плашат гаргите. Както и да е, тука номера е да не спира да се повтаря, за да ни се набие в тиквите прости, какъв е сериозният недостатък на Православието в България – тежката зависимост от Русия.
Да обърнем внимание обаче на проблема „автокефалност“. Какво значи, какъв е смисъла и защо толкова много ги боли папистите/икуменистите от тази думичка. Всичко е въпрос на поставени цели. Ето една задача. Взема се решение да се превземе някаква държава или направо (защо не) целият свят. Какво ще трябва? Разбира се армия – от войници, от логистици, от тактици и стратези, от индустриалци. Какво трябва още? Трябва водач. Точно така, водач, лидер, с пълни безусловни права над подчинените си. Който да казва кой какво да прави, къде да застане, и в случай на нужда – да наказва за проявено неподчинение. Никой до сега не е успял да превземе света, но опитите в световната история, които можем да цитираме, показват наличието на ярко изразена личност като водач. Наполеон, Сталин, Хитлер, Александър Велики. Друга тема е, че не са успявали. Завладяването на света може да не е само териториално, може да бъде и културно, на ценности, духовно. Схемата е същата – трябва водач и специализирана за случая армия.
Какво е Православието ? Пазител на Истината, правилният път, съвременния Ноев ковчег, целта на който е да ни върне при Бог. Но как да се пази Истината тук, на земята, от нас – грешните хора? Каква е схемата? Решението е гениално просто и ефективно. Както само Господ Бог може да го измисли. На гръцки се нарича автокефалност, на български – самостоятелност. Самостоятелност в съборността, общност от равни. Така никога Истината няма да се загуби. Ако един сбърка – другите го поправят. Дори и всички без един да се отрекат от Истината, пак ще има кой да държи на Нея. Ето за това Православната църква е съборна и автокефална. Така е създадена от Господ, и така ни е завещана – „И портите адови няма да й надделеят“. Създадена да устои.
Както казах, всичко е въпрос на поставени цели. Папизма/икуменизма отдавна е отхвърлил изобщо идеята да пази Истината, защото има цял свят да покорява. Латинска Америка така е превзета – от армии йезуити и конкистадори. За какво им е Иисус Христос ? Папата е достатъчен.
Съборът в Крит беше опит да се наруши принципа на съборност и автокефализъм, като наложи издигането на един авторитет над останалите. Вартоломей искаше да покаже на света кой води бащина дружина. Темите за обсъждане не бяха кой знае колко важни, като целта беше да се демонстрира възможността му да прокара каквото и да е, по негова воля. Но както виждате – не успя. И патриарх Кирил да беше опитал същото – пак щеше да се получи идентична ситуация. Та в отговор на едно предишно питане на К. Янакиев „Предадоха ли в действителност Светото Православие съборните отци – десетте автокефални Поместни църкви – или не?“, вече може да отговорим : „Не, не успяха! Три от тези Четиринадесет автокефални църкви не го позволиха. А Четвъртата, най- тежката, като куц кон и леко гузна, креташе след тях“.
Ето за това са тези крокодилски сълзи на г-н Янакиев. Не толкова заради процедурните пречки (както той ги разбира) „безупречният хор“ на Православите църкви да пее красиво, а заради проваленият опит да се интронизира „вселенски диригент“ на този безупречен хор.
А иначе се питате дали сте либерал ? Либерал сте, г-н Янакиев, от най-отявлените на българска сцена. Точно заради вас се сещам за Битие, Глава 3. Там змията се проявява като истинско либерално същество.
И какъв точно е приноса на православието за „цивилизация-ТА“ /европейската/? То е по-скоро аутсайдер, най-ретроградната, да го кажем по-меко – „консервативна“, по буквата на канона, форма на „християнство“ и по тази причина – ялово идеологически. Иначе да, може да се проследи връзката на „платонизма за масите“, през католицизма и протестантството, като за последното най-вече може да се каже, че е „произвело“ Западната цивилизация към днешна дата. Която, е основана много повече на жестокост и завоевания, отколкото на „християнски“ ценности.