Значителна част от ръководителите, попадащи в тази група, проявяват ясна склонност към авторитаризъм. Тяхната арогантност донякъде може да се обясни с факта, че са формирани в епохата на Студената война. 

Не се съмнявам, че мнозина съвременници са забелязали един очевиден факт – начело на някои от най-мощните в стопанско и политическо отношение държави (САЩ, Китай, Индия, Русия, Бразилия, ЮАР, Турция и др.), стоят хора надхвърлили 70-годишна възраст. Повърхностното наблюдение върху текущата политика оставя впечатлението, че необичайно голям брой от личностите, които са начело на големи и влиятелни страни и организации са на пенсионна възраст. Можем дори да си представим „конспиративна теория“, която казва, че това не е случайно, а има някакви скрити причини. Визираното обстоятелство може да се изтълкува в посока на наличие на някаква обективна „необходимост“ за овладяване съдбините не просто на най-важните страни в света, а и на „човешкия род“ като цяло, от своеобразна геронтокрация. Това е добре известна от древността политическа форма, при която „управляват ръководители, значително по-стари от възрастното население“. Нещо повече, този тип държавно управление е определен в Уикипедия още като „олигархично“, като при него „властта е съсредоточена в ръцете на малка група от обществото“ и се основава на „знатност, богатство, заемането на конкретни политически постове и др.“. В случая става дума за държавни глави или правителствени ръководители, които се намират след биологичния апогей на жизнения си път и лесно могат да бъдат заподозрени в старческа немощ.

Ако се изходи от подобно разбиране може „логично“ да се стигне до убеждението, че упражняването на водеща роля в управлението както на отделните „велики сили“, така и на „света като цяло“, става от подвластни на възрастов маразъм публични фигури, които заемайки ключови политически позиции, са склонни да влязат в някакъв вид заговор със свои овластени връстници. Чрез тази завера те задкулисно и заобикаляйки легитимния международен ред, дирижират изработването и вземането на стратегически решения, засягащи човечеството, преследвайки свои користни цели, най-вече запазване на властта си, като са готови да разделят помежду си света на зони на влияние. Такъв тип опростено разбиране за упражняването на властта в национален и световен мащаб не би задоволило интелигентния и политически грамотен гражданин. Ала днес съществува благоприятна среда за формулиране и разпространение сред широки социални слоеве на лишени от здрав разум „обяснения“ за случващото се.

Специално подобна „конспиративна теория“ би имала немалък потенциал за разпространение, тъй като разчита както на недоверието на големи групи от световното население към упражняващите властта „елити“, така и изхожда от един „безспорен факт“. За да ѝ се противопоставя аргументирано, реших да проверя какво е реалното състояние на нещата: дали действително съществува ситуация в глобален мащаб, при която ръководни държавнически позиции по правило заемат хора от „третата възраст“, при това образуващи задкулисен „клуб“, чиито членове тайно или явно се сговарят. След това у мен възникнаха няколко, струва ми се, „естествени“ въпроси, свързани с темата: отразява ли се и по какъв начин възрастта върху качеството и ефективността на управленската дейност на упражняващите я на най-високо ниво; какво сближава, респ. разделя хората, заемащи висши властови позиции днес, освен тяхната сходна възраст; следва ли да се предприемат действия и от какъв вид, за да се противодейства на това явление, ако с него се свързват определени негативни развития?

Бързо установих, че набиващите се на очи отделни примери съвсем не са достатъчни, за да потвърдят правотата на обсъжданата „конспиративна теория“. Затова се опитах да създам достатъчно солидна база с емпирични данни, за да проверя верността на подозрението, върху което тя се гради. В началото трябваше да очертая кръга на лицата, които са незаобиколим фактор не само в националния, но и в международния политически живот, заради статута им на висши ръководители на своите държави. Бързо се сетих за два възможни критерия за включване в изследваната извадка: държавните ръководители на постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН или тези на влизащите в клуба на най-богатите държави – Г-7 (към който напоследък се присъединява и председателят на ЕК). Твърде малкият брой на участниците в тези особено влиятелни групи обаче не осигурява достатъчно широка основа, за да се направят заключения по темата. От друга страна, си дадох сметка, че няма смисъл – поради незначителното влияние върху международните дела на ръководителите на преобладаващата част от близо 200-те държави, членуващи в ООН – да изследвам възрастовото им състояние.

Остана опцията да подбера достатъчно представителна извадка сред държавните лидери на страни с висока тежест в световната политика. Като първи критерий за попадане в тази категория избрах принадлежността на ръководещите държавите си към смятания за особено влиятелен в световен мащаб „клуб“ – Г-20, т.е. групата от 19 страни с най-големи икономики плюс председателя на ЕК. Обаче и тази група ми се стори твърде ограничена като обхват. Затова сметнах за уместно освен влизащите в нея членове да включа в изследвания кръг още лидерите на най-големите по своите територия (не по-малко от половин милион квадратни километра) и население (над 30 милиона души) държави в света, тъй като само поради мащабите на техните страни те могат да се разглеждат като относително значим фактор в международния политически живот. Разбира се, този начин на подбор може да се оспори на различни основания. Едно от тях е степента на реално влияние върху световните дела на лидерите на страни, които не отговарят на въведения формален критерий за включване в извадката, ала активно участват при формирането на международния дневен ред (например министър-председателя на Израел), респ. техните колеги, попадащи „по право“ в групата, но изолирани от управленските процеси на световно ниво (да кажем, ръководителите на някои големи африкански държави). Извън нея оставих изпълняващите представителни функции, макар и номинално определяни като държавни глави, наследствени монарси (Великобритания, Испания, Саудитска Арабия, Тайланд, Япония) и избрани президенти (Германия, Италия), тъй като те не извършват оперативна управленска дейност. Затова пък включих в „клуба“ ръководителите на няколко водещи международни организации и институции (ООН, ЕС, ЕЦБ, МВФ, СБ), заради същественото влияние, оказвано от тях в световните дела, произтичащо от постовете, които заемат. Общият брой на участниците в извадката се оказа 45 души (вж. приложението).

След това разпределих в групи участниците в изследването според възприетия възрастов критерий. За отправна точка избрах наследеното от древните гърци понятие за житейско акме. То според Уикипедия представлява „соматично, физиологично, психологическо и социално състояние на личността, което се характеризира със зрялост в развитието, достигане до най-големи постижения в дейността и творчеството“, като се приема, че „този период от живота на човека настъпва на възраст от 30 до 50 години“. С оглед на този репер в първата група влязоха лицата, недостигнали още 50 години. Във втората попаднаха държавните и правителствените ръководители, вече навършили 50, но не и 60 години, т.е. намиращи се все още близо до апогея на своя жизнен път – може би, движейки се по платото му, преди да започнат слизането към старините. Третата включи лицата, намиращи се в предпенсионна (навършили 60 години), достигнали пенсионна (обичайно 65 години) възраст или дори отишли отвъд нея. В четвъртата останаха надхвърлилите 70-годишна възраст.

Числовото разпределение на членовете на групите се оказа следното. Първата категория е най-малобройна – състояща се от 5 души – на водачите на Италия, Саудитска Арабия, Тайланд, Украйна и Франция. Втората група включва 6 души: лидерите на Аржентина, Афганистан, Испания, Канада, Кения и Мадагаскар. Значителен е броят на членовете на третата група, в която попадат 16 души: президентите или премиерите на Австралия, Ангола, Великобритания, Венецуела, Виетнам, Германия, Колумбия, Мексико, Пакистан, Перу, Танзания, Южна Корея и Япония, както и ръководителите на ЕК, ЕЦБ и СБ. Най-голяма е четвъртата група – съдържа 18 души, като в нея влизат освен вече споменатите в началото, още ръководителите на Алжир, Египет, Етиопия, Индонезия, Иран, Йемен, Казахстан, Конго и Нигерия, както и тези на ООН и МВФ.

Изразен в дялове, резултатът е следният: всеки девети (11.1%) от визираните ръководители е в разцвета на силите си според посоченото по-горе древногръцко виждане. Всеки осми (13.3%) от влиятелните в международните дела държавни лидери се намира под прага от 60 години в своя жизнен път. Над 1/3 (35.6%) от представителите в извадката се приближават, вече са достигнали или дори надминали възрастта за приключване на професионалния си път според обичайния възрастов критерий. Четири от десетима (40%) сред световните лидери са преминали отвъд 70 години в житейския си път.

Първото впечатление от тези данни като че ли потвърждава изходното заключение, стоящо в основата на анализираната „конспиративна теория“, доколкото над 3/4 от влизащите в световния политически елит личности са в предпенсионна, пенсионна или следпенсионна възраст – значителна част от тях дори доста я надхвърлят – според критерия, валиден за останалите категории лица, имащи професионална кариера извън сферата на държавното управление. Този извод обаче не бива да се смята за окончателно потвърждение на визираната „конспиративна теория“, тъй като би представил твърде бедно откъм съдържание и в крайна сметка подвеждащо описание на изискванията към работата, извършвана от държавните лидери. За да се уплътни и задълбочи анализът на тази управленска дейност, респ. на изискванията към тези, които я упражняват, е нужно да се вземат предвид редица обстоятелства. Преди това обаче е нужно да се направят някои уговорки, свързани с „тежестта“ на възприетия критерий за оценка на дееспособността на попадналите в извадката държавни и правителствени лидери, а и на ръководителите на влиятелни международни организации и институции.

Непременно следва да се обърне внимание на обстоятелството, че политическата дейност има своите особености, различаващи я принципно от другите човешки професии. Една от важните сред тях се отнася до това, че при нея има собствена логика за разгръщане във времето. В по-голямата част от случаите достигането до „върховете“ в този тип занимание става след продължителна предварителна подготовка: заемане на административни длъжности, партийна работа (включително лидерство на управляващата партия), изкачване по управленската стълбица (депутатска и/или министерска дейност), която много често завършва тогава, когато упражняващите други професии хора вече са приключили с трудовата си кариера. Разбира се, в това отношение има доста изключения. Например, когато става дума за относително късно заемане с управлението на държавата от влизащи в тукашната извадка личности, посветили се преди това на други начинания – във финансово-стопанската (президентите на САЩ и ЮАР, премиера на Канада, канцлера на Германия), правоохранителната (премиера на Великобритания), образователно-научната (президентите на Мексико и Аржентина, премиера на Испания), религиозната (върховните лидери на Афганистан и Иран), културната (президента на Украйна), военната (президента на Египет), дипломатическата (президента на Етиопия), медийната (премиера на Италия) и други сфери.

Не може да се подмине внушителната група от „ветерани“ в държавното управление, които участват в него през дълги периоди от време, т.е. са заели върхови ръководни позиции на по-ранна възраст и продължават да я упражняват по време на своите „старини“. Такива в интересуващата ни група са държавните глави на Венецуела, Египет, Китай, Конго, Пакистан, Русия и Турция, които заемат тези постове повече от едно десетилетие. При това техните „работни места“ изглеждат „бетонирани“ във времето, независимо от това дали изобщо им се налага да участват периодично в предварително спечелени „съревнования“ за тяхното запазване. Изглежда, че за тези лидери перспективата да управляват, докато са живи, е екзистенциално важна. Стремежът за пожизнена власт е въпрос на оцеляване. Те биха направили всичко възможно, за да не допуснат да бъдат отстранени от управлението чрез демократични процедури или преврати. За тях е ясно, че ако по някаква причина изгубят „преждевременно“ властта си, е много вероятно да приключат своя живот по незавиден и дори трагичен начин. Имайки предвид примерите на немалко предшественици, те знаят, че няма да им бъдат простени греховете, които са натрупали в очите както на сънародниците си, така и на своите наследници във властта. Страхът от възмездие под формата на съдебно преследване за извършени престъпления, както и ужасът от повтаряне на зловещата съдба на самозабравили се тирани като Николае Чаушеску, Саддам Хюсеин, Моамар Кадафи и др., ги карат да унищожават в зародиш появата на опозиция.

Не е трудно да се посочат редица важни характеристики в личностния профил и житейския път на членовете на визирания неформален „клуб“, които съществено ги отличават, а следователно и опровергават разглежданата тук „конспиративна теория“. Многообразието между тях може да се открие по множество непренебрежими характеристики: пол, етнос, националност, домашно възпитание, образование, религиозна вяра, светогледни убеждения, ценностни и идеологически ангажименти, възприети каузи и мисии, на които са се посветили и пр. Не могат да се подминат особеностите на политическите системи, в които те оперират: демократични или авторитарни, светски или религиозни, принудени да се съобразяват с различните политически традиции и най-разпространените възгледи за упражняване на властта в своите държави. Да не говорим за индивидуалните им характери и манталитети.

Значителен фактор в поведението на визираните държавни лидери играе житейският етап, на който са достигнали до върховите позиции в управлението, съотв. перспективите за тяхното запазване в обозримо бъдеще. В това отношение може да се установи интересен факт: близо половината (19 от 40) държавни и правителствени ръководители са заели постовете си през последните четири години, т.е. са едва в началото – евентуално първия мандат – на своето управление. Още десетима (25%) са застанали начело на своите страни след 2017 г., т.е. изпълняват втори и много вероятно последен управленски мандат, ако в ръководените от тях държави е налице демократичен тип политическо управление.

Много различен е индивидуалният път в политиката, довел до лидерски позиции държавните глави от тук анализираната извадка. Трима президенти (на Алжир, Казахстан и Турция) достигат до тях, след като преди това са били премиери, а още трима техни колеги (на Венецуела, Перу и Танзания) са били вицепрезиденти, а следователно вече са пребивавали в подножието на „върха“ на управлението на своите държави. До висините на държавното управление достигат, след като са били партийни ръководители, четирима президенти (на Виетнам, Индонезия, Китай и Колумбия). Други четирима президенти (на Бразилия, Пакистан, Русия и САЩ) заемат висшата управленска длъжност след прекъсване, т.е. са се завърнали на нея и следователно преборили се с конкуренцията, за да я достигнат отново.

Ако отчетем възрастта на влизащите в направената извадка световни лидери, бихме могли да обособим поне две значими групи. В първата от тях влизат лицата вече навършили 70-годишна възраст или плътно приближаващите се до нея. Тя включва опитни политици с дългогодишен стаж в държавното управление, които са достигнали „тавана“ в своите политически кариери. Те смятат за заслужена награда заемането на висшите постове в това управление, резултат от дълголетни усилия и явяваща се „венец“ на тяхната кариера. Тъй като няма накъде по-високо да се издигат, нито имат перспективи за някакви различни по вид занимания в бъдеще, главната им грижа е удържането на вече заетите властови позиции. Те не са готови доброволно да ги отстъпят, като максимално отлагат оттеглянето си от тях – по възможност до собствената си смърт. В името на съхранението на властта правят безпринципни промени дори на конституционни норми. Готови са да пренебрегнат изискванията на международния правов ред, както и на общоприетите морални правила. Отнасят се с подозрителност и проявяват нетърпимост към своите потенциални съперници за властта, като често ги отстраняват чрез физическо унищожаване (А. Навални) или съдебно преследване (Е. Имамоглу). Отказват да подготвят свои наследници, на които плавно да предадат управлението на държавата.

Поради ситуацията, в която се намират, а често и заради личните си убеждения, представителите на визираната група лидери заемат позицията на стожери на консерватизма. Печелят доверие чрез обещания за стабилност, които обаче водят до спиране на развитието и стагнация на социалния живот. Заради страха си от промени отлагат необходимите реформи. Отказват въвеждането на принципни нововъведения, като се опират на познатото. Бранят статуквото и управляват по инерция с рутина и без поемане на рискове. Неспособни са на визионерство и са подозрителни към нововъведения, които понякога прикриват чрез имитация на инициативност. Заради липсата на дългосрочни перспективи в личен план имат къс хоризонт на мислене – не правят далечни планове, особено за съществени промени.

Значителна част от ръководителите, попадащи в тази група, проявяват ясна склонност към авторитаризъм. Непримиримостта им към различните и несъгласните логично ги води до явна или скрита диктатура. Попаднали в плен на врагоманията, те лесно прибягват до принуда и насилие. Привиждайки навсякъде заплахи за властта си, чрез вътрешни заговори или провокирани отвън бунтове безцеремонно се стремят да ги неутрализират. Залагат на „здравата ръка“ и силовата политика, като поставят различните (другите) на мястото им – най-вече малцинства (полови, етнически, национални, религиозни и др.) и чужденци (емигранти). Понякога прибягват до упражняване на агресия извън собствените си държави: безсрамен икономически рекет или безразсъдно разпалване на войни. Тяхната арогантност донякъде може да се обясни с факта, че визираните личности са формирани и са започнали своите професионални кариери през втората половина на ХХ век, т.е. в епохата на Студената война. Принадлежащи към едно и също или близки поколения те следват и до днес възприети през младостта идеи, схващания и предразсъдъци. Това е времето, когато се залага на противоборството, а не на сътрудничеството, когато съзнателно се сеят разделения и противопоставяне.

Своята власт визираните държавни лидери дължат в най-голяма степен на застаряващо население в своите страни, което при това през последните десетилетия нараства. По-възрастните гласоподаватели им предоставят властта, следвайки смятани за солидни няколко основания: натрупан богат личен и професионален опит, доказани качества, реални постижения, житейска мъдрост. Ала най-важният аргумент е предвидимостта на тяхното поведение, която носи сигурност. Срещу страха от бъдещето, изглеждащо все по-неясно и заплашително, изпълнено с рискове и заплахи, се залага на познатото, дори то да е „зло“, защото вече е изпитано и с него се е свикнало. Затова и привържениците на този тип лидери са слепи за безобразията и престъпленията, извършвани от техните кумири.

За успехите на посочения вид ръководители спомага и кадровата политика, която те водят. По правило се заобикалят с посредствени хора, които не са заплаха за властта им. Съзнателният отрицателен отбор на човешки безличия формира кръг от сервилни блюдолизци. Те с готовност се отдават на ласкателство, славословене и превъзнасяне на своите покровители, като възхваляват техните изключителни дарби, незаменимост и ненадминати постижения. Скрити на завет зад гърба им всячески бягат от поемане на лична отговорност. Водени от собственото си превъзнасяно его и безкрайна себевлюбеност (нарцисизъм), подкрепени от апологията на своите свити, лидерите от посочения тип без задръжки демонстрират своята мания за величие, често прикриваща комплекса им за малоценност. Претендират за оставяне на наследство с „историческо значение“, което ще ги обезсмърти заради сторените от тях „велики дела“. Намирайки се на върха на славата, те се радват на подчертаното внимание, безкритичното отношение и публично афишираното подчинение на своите фенове.

Втората група сред националните и световните лидери включва „новобранци“ в управлението – заемащи най-високите управленски постове отскоро, които са близо и дори в рамките на най-продуктивната възраст. Новите генерации държавни и правителствени ръководители споделят различни разбирания, властови амбиции, професионални цели и житейски намерения в сравнение със своите предшественици. Техните предразположения, склонности и нагласи отговарят на хора, принадлежащи към поколения активно изграждащи професионалните и политическите си кариери в първите десетилетия на новото хилядолетие. Ситуацията, в която те се намират, съществено се различава по своите характеристики и перспективи от тази на доста по-възрастните им колеги. Тепърва следва да доказват своите способности, като постоянно се борят за запазване на вече извоюваните властови позиции. По правило нямат гаранции за продължително властване, като често са атакувани от своите опоненти. Освен от съпротивата на „старите“, „младите“ ръководители най-вече следва да се опасяват от намиращите се също в активна възраст конкуренти.

В заключение следва да се каже, че очертаната по-горе „конспиративна теория“ за изградено върху „възрастова солидарност“ управление на света от представители на съвременна геронтокрация, образуващи автократичен алианс, с цел подялба на света на сфери на влияние, няма убедителни основания. Към вече посочените аргументи срещу нея следва да се добави и този, че солидната възраст не води непременно до старческа ригидност и ментално безсилие, а младостта не е гаранция за реформаторско мислене, активност и предприемчивост. Продължава да е валидно старото клише, че „възрастта сама по себе си не е порок“, а младостта – непременно достойнство, което дава предимство при извършване на човешките дейности, включително управленската. Ала върху последната все пак известно влияние оказва напредналата възраст. Тя е значим фактор, макар и не определящ, който следва да се има предвид при обяснение на случващото се. С нея неизбежно е свързано влошаване на здравословното състояние и отслабване на физическите сили. Появата на все повече болежки е обективен процес, резултат от износване: телесно и психическо, водещ до понижена жизненост и намаляваща работоспособност. Изводът е очевиден – управлението, особено на най-високо ниво, следва да се осъществява от дееспособни хора. Отговорност на гражданите е да гласуват доверие и да поставят на върхови властови позиции именно такива политици. А също своевременно да изпращат „в заслужен отдих“ неактуалните за времето ръководители. Особено склонните към самозабравяне „старци разбойници“, които своевременно следва да бъдат отстранявани от управлението на държавните дела.

Приложение