
След завършването на третия сезон на сериала „Западен свят“ (и обявен четвърти) можем убедено да твърдим, че това е един много амбициозен проект, до такава степен, че на моменти идейно-философският му арсенал надхвърля капацитета на сценарните възможности.
Основната идея безспорно е извлечена от едноименния авторски филм на Майкъл Крайтън (сценарист и режисьор), създаден в далечната 1973 г. (сюжетът намира и своеобразно развитие в 5 тв епизода през 1980). А в творческото ядро на сериала, започнал през 2016 г., е признатото въображение на Джонатан Нолън (брат на Кристофър), когото познаваме като сценарист на „Престиж“, „Черният рицар“ и неговото продължение, както и на „Интерстелар“.
Възможността за безпроблемно и безнаказано задоволяване на всички човешки страсти в „резерват“ с не-човеци беше детайлно изложена в „Смъртоносен порок“ (2015, реж. Брайън А. Милър), но „Западен свят“ стига много по-далеч в многостранното изследване на икономическите и моралните аспекти на ситуацията. От една страна, имаме увеселителния парк, създаден за изживяване фантазиите на хората, и прозряната възможност за манипулация с натрупаните бази информация, а от друга – себе-о-съзнаването и самоусъвършенстването на индивидите с интелект, надхвърлящ капацитета на човешкия, както и вечния въпрос/блян/ламтеж за безсмъртие. Сезон по сезон сериалът „Западен свят“ разгръща пластовете на тази проблематика и нерядко се претоварва смислово или изпада в излишна детайлизация в опит да постигне всички аспекти на всички повдигнати теми. (Защото ако след първия сезон си казваш: „Това ще стане ясно по-нататък“, след третия вече знаеш, че няма да стане. И да, може изясняването на съответния въпрос да не е толкова важно, но ако е така, защо изобщо са се занимавали да го предизвикат!)
След третото гледане на някои части от сериала, последователното съпоставяне на всичките 28 епизода и отсяването на „декорацията“ повечето елементи придобиват отчетлив смисъл и място в общия замисъл, очертавайки мащабната картина на проекта, в който на преден план излиза „огледалният ефект“ – доста ефективен начин на дисекция на времеви и пространствени измерения, житейска философия и персонални сблъсъци. Първият сезон определено печели с коза на изненадата, възможността за осмисляне на една монолитна среда със собствени правила и въвеждането на персонажи с разбираема и проследима житейска стратегия. И ако след настойчиво разсъждаване хаотичният времеви аспект на втория сезон може да бъде преодолян и отвъд „когнитивното разстройство“ се реабилитират новите величини на осъзнатия разум, то необяснимо съкратеният (с два епизода) трети сезон създава усещане за сюжетна „осакатеност“ (която може и да не е свързана с намаленото екранно време) и поражда разочарование от заявени, но недовършени мисии, поети, но неспазени обещания…
В началото
От различните атракционни паркове на компания Delos попадаме в уестърна „Западен свят“, където, подобно на случващото се във филма на Майкъл Крайтън, се разпространява някаква зараза във вид на „повреда“ по хостовете – андроиди, които външно по нищо не се отличават от човешкия вид. Единият от създателите им, Арнолд, е осъзнал преди повече от 30 години, че те са много повече от марионетки, и след като не е успял да осуети отварянето на парка за гости, търсещи забавление, се е „оттеглил“. Другият – доктор Робърт Форд, е продължил да осъществява замисъла с капитала на Delos, за да стигне на свой ред до заключението, че създадените „по техен образ и подобие“ са готови за следващата стъпка в житейското развитие – проявата на свободна воля и възможност за избор… Към този момент обаче залозите значително са нараснали и „Западен свят“ отдавна се е превърнал в съсредоточие на друг вид финансови и властови интереси.
По-нататък
Заразата е напреднала. Хостовете вече не са безопасни за гостите. Революцията е в ход, а от Delos се опитват да спасят активите си. В крайна сметка интересите се преплитат, паркът „Западен свят“ се превръща в място на кървава баня, единици се измъкват и битката за свободната воля се пренася в реалния (може би) свят. Във футуристичен контекст, след апокалиптична ситуация от неизяснен характер, много места на Земята вече не съществуват. За да бъде овладян хаосът, двама братя са създали суперкомпютъра „Рехобоам“, който проиграва стратегии за настоящето и бъдещето и дава предвиждания как би могъл да се развие животът на даден човек, направлявайки вероятностите и упражнявайки контрол над живота на индивидите, опасни или не. И когато „срив“ в системата разкрива истината и изпраща базите данни на телефона на всеки жител на планетата, в света на хората също започва революция… После в „базовата програма“ на сериала се промъква бъг и отмъщението на Долорес е претупано.

Персонажи
Всичко започва и свършва с Долорес Абърнати (как ли ще продължи след това?) – „майката“ на хостовете, първия успешен прототип, послужил за основа на останалите, но също и първата, която открива собственото си съзнание и прави свободен избор; любимка на Арнолд, помощничка на Форд, наставничка на Бърнард. Долорес е целеустремена („Мисля, че когато разбера коя съм, ще бъда свободна“) и егоцентрична (до степен да клонира себе си като единствен надежден помощник), натоварена със свръхочаквания от своя създател (като задачата да унищожи останалите хостове), но също и преживяваща се като бог (който ще унищожи или освободи хората, в зависимост от странно еволюиращата ѝ – най-вече в третия сезон – мотивация). Парадоксално е, че и двамата мъже, отговорни за създаването ѝ, изказват опасения относно нейното бъдеще: „Ако избереш по-главна роля, герой ли ще станеш, или злодей?“, пита Форд; „Страхувам се от това, в което можеш да се превърнеш“, признава Арнолд. Което логично предполага люшкането на образа между светлината и тъмнината, доброто и злото, и в крайна сметка характеризирането ѝ най-вече като антигерой, за когото целта оправдава средствата. (Ако имате проблем с емпатията при гледането на сериала „Западен свят“, вината е изцяло в персонажа на Долорес, защото ѝ нямаме доверие, не ѝ симпатизираме и не можем да се идентифицираме с нея).
Във филма на Майкъл Крайтън основният хост в интригата – Стрелецът (в ролята Юл Бринър), „изперква“ и започва да преследва двойката каубои, дошли в парка за забавление. Авторите на сериала изобретателно разделят този образ на две части – между Долорес и Уилям. От идеалистично настроения младеж, доведен в парка преди 30 години, през наследника на Delos и инициатор на секретната база данни в „Западен свят“, до мъжа в черно, който непрекъснато се връща в парка, за да излезе от рутината, да разтовари агресията и да бъде предизвикан отвъд правилата на безопасността – Уилям е достоен противник на Долорес и същевременно нейно алтер его от „реалния“ свят, което отрича властта на всяка система и признава единствено правото на свободен избор. „Винаги съм смятал, че в парка липсва истински злодей – заявява Уилям в първи сезон. – Това е моето скромно участие.“ Междувременно той зацикля в опита да открие своя лабиринт, слива реалност и измислица във втория сезон, а когато най-сетне поема към центъра на лабиринта, там го очакват в засада различните му идентичности…

Никой от персонажите в „Западен свят“ не е черно-бял, но независимо от действията си, най-сериозни симпатии предизвиква Бърнард. Подобрена версия на създателя на парка Арнолд, хост, адаптирал се отлично между хората, след като се освобождава от манипулациите на Форд, Бърнард изминава своя път на инициация във втория сезон и се оказва гаранция за възможността на бъдещето – в третия. „Животът ти като друг човек те променя“ е единствената реплика, която отключва смисъла на странните междуличностни взаимодействия в последните 7-8 епизода на сериала, а цялостната еволюция на Бърнард предоставя възможност за различна гледна точка спрямо себеутвърждаването (в това число и на амалгамата човек–хост) и противодействието на външния свят.
Трета реакция спрямо дилемата на Долорес между хората и хостовете предлага Мейв – последният ключов персонаж, който затваря карето. Подобно на Бърнард тя има заложено в базовата си програма страдание, защото „това е нещото, което събужда хостовете“, според Форд. За разлика от Долорес, тя е създадена от Робърт Форд, изминава друг път на осъзнаване, а „повредата“ ѝ е отключена от многократното повторение на едни и същи действия. Без да преживява духовна инициация, Мейв много рано взема съдбата си в ръце, превръща се в свръхинтелект, отключва агресията и се научава да я контролира. Личният мотив, който движи действията ѝ, постепенно се противопоставя на обществения патос на Долорес и в известен смисъл те се оказват олицетворение на двата възможни пътя към (р)еволюцията и освобождаване на съзнанието. Не е ли изненадващо, че в крайна сметка именно непреклонната Мейв застава на страната на хората?

Сюжети
Отдел „Сюжети“ от администрацията на „Западен свят“ отговаря за историите на хостовете, едновременно житейските пътища, по които се движат и взаимодействат с останалите представители на своя вид, и ситуациите, в които се включват гостите. Понякога сюжетите на отделните действащи лица се преплитат, а импровизацията е допустима, но е по-скоро в прерогативите на отдел „Поведение“, който отговаря за диапазона от реакции на хостовете. Същевременно без знанието на собствените си служители Робърт Форд е този, който дърпа конците, т.е. гради основния Сюжет в първите два сезона: Долорес в Лабиринта или „Аз знам как да ви освободя. Беше ви нужно време, за да разберете враговете си и да станете по-силни от тях“ и търсенето на Отвъд долината – виртуално място или духовно измерение, за което версиите се разминават (и най-интересна е тази на индианското племе). А да не забравяме и „сюжета“ на Арнолд, той предвижда унищожаване на хостовете, което реално протича на три нива, но сезон четири намеква за възраждане (със или без кавички, все още не е ясно).
Паралелно с това съществува „външната“ мисия на „Западен свят“ – освен развлечение, той е и експеримент, в който хората са подтикнати да проявят истинската си същност или както казва Бърнард: „Работата ни не е била да кодираме хостовете, а да декодираме гостите“. Но тъй като стремежът към безсмъртие не може да бъде удовлетворен, защото тестовете за „вярност с оригинала“ се оказват неуспешни и човешкото съзнание в ново тяло може да функционира единствено в пределите на парка, а реалното „е това, което е незаменимо“, извлечените данни се насочват извън парка, към ново предназначение. Така стигаме до света „отвън“ в третия сезон, който повече от всякога прилича на гигантска теория на конспирацията.
Измерения
С първия сезон попадаме в условна реалност, където времето не е значим фактор и двойното присъствие на Уилям го потвърждава. Хаосът, предизвикан на финала на сезона, позволява да се оправдае когнитивното разстройство на Бърнард, което, от своя страна, дава отражение върху времевите измерения във втория сезон. Макар да става дума за доста кратък период, движението напред-назад в преживяванията на Бърнард не е отчетливо обособено и това създава известни затруднения в проследяването на интригата – най-заплетената за всичките 28 епизода. Третият сезон предизвиква изненада с непредизвестения си футуристичен контекст, който, изглежда, не е бил сценарна реалност по време на първите епизоди на сериала, защо описвайки външния свят, от който идва, Уилям казва: „Реалният свят е хаос, в него всичко е случайно“, а се оказва (едва три-четири сюжетни месеца по-късно), че в живота отвън всичко е предначертано и случайността е напълно изключена като фактор…

Що се отнася до пространственото измерение, в началото битието е поделено между уестърн декорите и технологичните лаборатории на върха на платото. Във втория сезон виждаме също различни интериори от света на хората, в които няма нищо специфично; далеч по любопитни са парковите възстановки с индийски, японски и индиански характер. Както вече стана дума, последните осем епизода ни отвеждат неочаквано някъде в бъдещето на Земята, в ултрамодерни екстериори (със специалното участие на Града на изкуствата и науките във Валенсия) и изчистени интериори; но като че ли по-любопитното нововъведение за сериала е симулацията. От атракцията „Военен свят“, през сервизните пространства и лаборатории („Как се бяга от клетка, която не съществува“, оплаква се Мейв), до „психоанализата“ на Уилям и преобладаващото присъствие на Енгърод Серак – третият сезон на „Западен свят“ минава под знака на симулацията.
В огледалото
По думите на Форд, хората не искат да превърнат хостовете в свое подобие, а да бъдат като тях и това обобщава „базовата програмата“ на „Западен свят“ – огледалния ефект. В трети сезон той достига пълната си ефективност. На моменти е ехо, в други – отражение. Серак се преживява като Бог, също като Форд преди него, а в крайна сметка и Долорес с нейното месианство. Играта на Арнолд и правилата на Форд са като „Соломон“ и „Рехобоам“ – могъщите компютри на братята Серак, единият шизофренно разрушителен, другият тоталитарно манипулативен в заключението „за пръв път историята има автор“. Или както обобщава Бърнард: „Не е успял да спаси хората от тях самите. Затова се е опитал да ги препрограмира. Като хостове“. Бърнард открива „аномалии“ в парка – хостове, излезли от строя, а Серак отчита като аномалии точките в света, където нещо нарушава предвижданията на „Рехобоам“, защото „преди човешката история бе импровизация, а сега вече е планирана с години напред“.
Компанията Delos прави в парка онова, което Incite осъществява във външния свят – дава сюжети, наблюдава хората и им казва какво да правят, създавайки стратегии, както в „Западен свят“ има различни стратегии за хостовете, а липсата на свободна воля превръща и двата вида в марионетки. Ако дадат „дефект“, и едните, и другите биват бракувани.
Лабиринтът като път към себепознанието отвежда хоста Долорес към собствения ѝ „глас“, същото се случва по-късно с хоста Бърнард – човешко съзнание, оцеляло благодарение на еволюция и отдалечаване от оригинала. След техните инициации по пътя на лабиринта в третия сезон поема Кейлъб – човек, бунтар, „събуден“ и лишен от спомени. Същевременно човешката самоличност на Шарлът измества хоста в съзнанието ѝ, а човекът Уилям се отказва от дъщеря си (за разлика от Мейв) и губи представа за реалност (както Бърнард във втория сезон)…

Епилог
Епилозите имат специфична роля в „Западен свят“. Първият е идейно лаконичен – намек за бунта на хостовете, който се случва в следващия сезон. Третият е по-конкретно сюжетен, загатвайки за двете посоки на развитие, които би следвало да предстоят – „затъването“ на Уилям и „изплуването“ на Бърнард. Докато вторият епилог е объркващо непоследователен, съсредоточавайки ни върху един-единствен човек и представяйки ситуация, която не се случва в трети сезон. Освен ако не е метафоричен намек как Уилям попада в чистилището на собственото си съзнание и се усъмнява в реалността, но това е доста подвеждащо, защото епилогът всъщност е реплика на теста за верификация на Джеймс Делос… Така или иначе, Долорес не се появява нито веднъж епилогично.