0
1815

Даниел Блейк между патоса и достойнството

„Аз, Даниел Блейк“

За пореден път мнението на критиката се раздвоява относно логичността и/или справедливостта на някоя от големите фестивални награди. В епицентъра на спора в този случай е „Аз, Даниел Блейк“ със Златна палма от Кан 2016 г. Отличието настрана, този филм е сантиментално-патетичен и недостатъчно остро социален като за Кен Лоуч, но ако забравите кой е режисьорът, можете да се отнесете чисто човешки към превратностите на съдбата, с които се сблъсква героят Даниел Блейк, и едва ли ще останете безразлични.

Кен Лоуч

Въпреки заявлението, че се оттегля от режисурата, британският режисьор прибави към филмографията си нов ангажиран, изчистен и директен разказ за мизерията на „малкия човек“. 79-годишният Кен Лоуч е добър пример за констатацията „филмографията задължава“. Когато си провъзгласен за „знаменосец“ на социалния протест в киното и преминаваш от история в история с все същия оголен реализъм и критически патос, неизбежно си създаваш армия от верни почитатели, които не биха приели нито сантиметър отстъпление от естетическите принципи и революционния дух, защото ти си режисьорът на „Кес“ (1969), „Паплач“ (1991), „Казвам се Джо“ (1998), „Сладките шестнайсет“ (2002), защото се интересуваш от онеправдания гражданин, независимо дали става дума за мексиканки в САЩ („Хляб и рози“, 2000), или за ирландската война за независимост („Вятърът в ечемичените ниви“, 2006, и първа Златна палма в Кан).

Така 25-ят пълнометражен филм на Кен Лоуч и (13-и селектиран в конкурсната програма на Кан) му носи втора Палма и… обвинения в конвенционален академизъм, що се отнася до кинематографичното решение. Недостатъците тръгвали от сценария, който „разчита на банални наративни схеми, едностранчиви персонажи без нюанси, тежък и пасивен поглед към съвременното общество, и опростенческа развръзка“. Също така „еволюцията на разказа се люшка между гадната фаталност и тромавата символика, стигайки дотам да се трансформира в повтарящ се манифест“, а „натурализмът е тласнат до крайност, в която всички бедни са солидарни, всички политици – безчувствени“. От друга страна, „режисурата е плоска, липсва динамика и е твърде ограничена от обичайния документализъм и разпознаваемите кодове на социалния реализъм“, а Лоуч е обвинен в „тотална липса на поемане на рискове или опит за обновяване чрез все същото послание, което ни изпраща от 30 години“. И на това се дължали „карикатурността, схематичността и наивността“ на „Аз, Даниел Блейк“.

Тези констатации са „войнстващо“ преувеличени, но истината е, че ако разглеждаме новият филм на Лоуч единствено като „язвителна социална критика на едно общество, лишено от хуманност, което смачква най-слабите си граждани“, той звучи леко преувеличено и патетично. Същевременно в хода на развитието си разказът губи енергия, а тоталното безразличие на държавните служители граничи с абсурд и бутафория (хората по принцип са добри, но служителите са „лоши“, защото са част от системата), поради което случващото се добива по-слаб ефект на социална критика (в сравнение с други творби на режисьора) и залита в някакъв притчов сблъсък между „добрите и лошите“. Спасява го „неуместният“ хумор, който пробива през всяка броня от цинизъм, обгърнала мрачния отчаян свят в киното на Кен Лоуч, и ни връща към човешкото измерение на историята.

Даниел Блейк

Битката на Давид срещу Голиат се трансформира в борбата на обикновен гражданин срещу администрацията. След преживян инфаркт 59-годишеният дърводелец Даниел временно не може да работи, но не е признат за инвалид. Пред него се откриват две възможности: да се регистрира като безработен и активно да търси работа или да изчака да получи потвърждение за отказаното му обезщетение и да подаде жалба. И в двата случая Даниел трябва да се изправи срещу бюрократична система, в която информатиката е посредникът по подразбиране, нищо че думите „мишка“ или „курсор“ са ви чужди, или може би не разполагате с интернет връзка… Когато се опитва да влезе в директен контакт с администрацията, Даниел попада на ситуацията на Кейти – самотна майка на две малки деца, безпарична и отчаяна. Нейната кауза отклонява вниманието му от собствения му порочен кръг…

„Аз, Даниел Блейк“

Абсурдите на безчовечната британска администрация изглеждат преувеличени за нуждите на сюжета, но дори да ги приемем за „частен случай“, ситуацията навява размисли (в стил антиутопия) за натиска, който Системата оказва върху обикновения индивид, загрижена повече за „отстраняването“, отколкото за интеграцията му.

Пред нас се изгражда образа на човек, хванат в капан между желанието си да вярва в социалната справедливост и изкушението, дължащо се на закономерна умора, да приеме трохите, които му се предлагат.

Аутопсията на системата и социалната хроника могат да се разглеждат и като фон на една лична драма, в която Даниел и Кейти се борят, всеки по своему, за достойнство и оцеляване, които не винаги са съвместими, за удовлетворителността на малкия бунт, за надеждата и за дребните жестове на човещина, които винаги изскачат от неочаквано място.

Ако предпочитате, гледайте и разсъждавайте над новия филм на „войнстващия кинематографист“ Кен Лоуч за нашето болно общество, което осъжда най-слабите си индивиди „да се превърнат в нежелани паразити“, или просто преглътнете мелодраматичния патос и популистките обобщения, за да надникнете „отдолу“, в делника на дърводелеца Даниел, обикновен човек в криза.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияНа един 11 май…
Следваща статияСпомен