Добре познатият на българските читатели Даниел Калман („Аз и Камински”, „Измерването на света”, „Слава”) е автор и на пиеси, което всъщност не е изненада, тъй като той е от театрално семейство (баща му е режисьор, а майка му актриса). Те се появяват сега и на български в книга на Black Flamingo Publishing, издателство доказало вече вкус при подбора на заглавия и с определен интерес към немскоезичната литература. „Духове в Принстън” и „Наставникът” – две пиеси на най-успешния и популярен съвременен немскоезичен писател, чийто роман „Измерването на света”, припомням, е най-продаваното немско заглавие от 1945 г. насам. Качественият превод – отново на Жанина Драгостинова, която вече с право можем да наречем специалист по Келман. На нея дължим и преводите на романите „Измерването…” и „Слава”.
Пристрастните към прозата на писателя (признавам, аз също принадлежа към тях) няма да бъдат разочаровани и от двете му пиеси. Но само при условие, че не се „препънат” в специфичната за жанра структура. Все пак драматургичните творби се пишат, за да се поставят на сцена. Със сигурност обаче няма да се „сблъскат” с изискванията на жанра, имам предвид онези най-класическите – за времето и мястото на действието. Всичко останало, т.е най-важното си е … Келман.
Героите и в двете пиеси са в известен смисъл типични за писателя, интересуващи го като типология и възможности за повествователна работа с тях. В „Духове в Принстън” това са цял отбор учени – физици, логици, математици, философи – Виенският кръг (група, обединена около логическия емпиризъм, заявила се манифестно с „Научното схващане за света: Виенският кръг” през 1929 г. и действаща активно между 1922 и 1936 г., когато ръководителят им Мориц Шлик е застрелян от свой ученик), още логикът Джон фон Нойман, ръководителят на Института за фундаментални изследвания Хари Улф и др. И в центъра на тази група герои – Курт Гьодел, един от най-известните логици на ХХ век. И още един герой със световна слава – Алберт Айнщайн. Сюжетът, ако се постараем да го „подредим” като събитийна последователност, проследява пътя на Гьодел и неговата съпруга от Виена до Принстън. Но такова подреждане не само че не е важно, но дори би разочаровало автора на пиесата. Даниел Келман не обича последователностите. Даниел Келман не приема линейния ход на времето. Даниел Келман не мисли, че реалното е по-реално от нереалното. И в прозата си, както и тук, в драматургията, много държи на това.
Героите на втората пиеса „Наставникът” пък са писатели, драматурзи. Отново любими персонажи на Келман и чрез тях важната за творчеството му тема за писането, за отношението между разказвача и разказвания, за творбата като не само случваща се в писането, но и в четенето, променяща се чрез най-различни „намеси” в нея, включително и най-съществената: „признаващата” фикционалността си литература и играеща с нея.
Двама драматурзи – млад, обещаващ и възрастен, успял и почитан , трябва да работят заедно, „една седмица на село”, през която по-опитният да рецензира творбата на младия, да му помогне тя да стане по-добра. И тук, както в „Духове в Принстън”, така скицираният сюжет не дава почти никаква представа за пиесата. В нея важни са диалозите, преплитанията, така свободни и „леки”, между реално и нереално, даже съвпаденията им – едно „магическо „удвояване на света”, засрещанията на различни времена (и в двете пиеси се случва героят като дете да е в едно времепространство с героя като възрастен), нещо повече, важно е абсолютното пренебрежение към линейността на това време, към мисленето за неговата важност за човешките животи, отмяна на кой знае защо вменената му вездесъща роля за всяка история – лична или обществена. „Времето е надценяван феномен” за Келман и в своята драматургия той отново се „подписва” под това.
Още важни въпроси – за житейския и литературния морал, за несъвпада между бит и духовност, разум, талант, но и за невъзможността да ги противопоставяме или градираме по важност, за „оценяването” на постижението – научно или литературно, за това кой наистина решава и в крайна сметка колко относителни и проблематични са тези „решения” и „оценки”. Също тъй – познатата умна ирония на Келман, както и финали без никакви поанти и разрешения.
Снимката на главната страница: „Духове в Принстън” в Дойчес Театер в Гьотинген, реж. Анте Томс
