1
2309

Данила

TDimova

Било е през есента на 1984 година в един прекрасен позлатен, пълен със светлина ден, от онези есенни дни с жълти, оранжеви и керемидени листа по дърветата, с яркосиньо небе и  ниско слънце, което пронизва предметите и прави цветовете още по-ярки. Било е един от онези ненаситни дни, когато лятото вече е отминало, но телата още пазят щастливия спомен за него, още са изпълнени с радост от синевата и светлината, които са поели, още са събрани в своето целомдрие и не са се разпилели. Мъглите, дъждовете и наводненията на ноември още не са започнали. Онази настръхналост и намръщеност на зимата е още далече. Радостта на тези есенни дни е някак вродена, родна, весдесъща, тя пронизва всичко и всички, тя е магическа, в нея няма смърт и болка, няма умиране, животът няма край.

Точно в такъв един следобед минавах по улица „Оборище” и на ъгъла със улица „Сан Стефано” изведнъж спрях. Спрях като закована. Видях некролог на момиче с една година по-малко от мен. Било починало в Париж след тежко боледуване. Данила владеела няколко езика. Изброяваха се езиците. Занимала се с поезия и превод. Изброяваха се поетите, които е превела.

Стоях втрещена пред некролога. Не познавах Данила. Не бях чувала нищо за нея. И изведнъж така на улицата, на ъгъла пред кооперацията, където беше залепен некрологът, се разплаках. На всеки от нас все някога подобно нещо се случва. Да се разплаче така ненадейно и изведнъж. Да се разплаче от дъното на душата си за някого, когото не познава.

Това беше първата ми среща с Данила. И представете си какъв потрес съм изпитала, когато няколко години по-късно в един от кабинетите на Народния театър Антоанета Войникова, която ме беше извикала на разговор по повод на моя пиеса, изведнъж извади една малка жълта книжка и ми я подари. Това е стихосбирката на моята дъщеря Данила, каза ми. Тя почина на 23 години в Париж, каза ми. Да, отвърнах аз, знам. Ти си я познавала? попита ме Антоанета. Не, не съм я познавала, отговорих.

А всъщност на ъгъла пред онзи некролог в онзи приказен есенен ден бях познала Данила. Не ме питайте как. Няма да мога да ви отговоря. Там докато плачех пред некролога й на ъгъла на Сан Стефано и Оборище бяхме станали най-близки приятелки. Не ме питайте как, моля ви. Няма да мога да го разкажа. Бях разбрала, че съм изгубила много, много близък човек, роден брат, сестра, близнак.

Няма да мога да пиша за поезията й. Дълго време носех онази малка жълта книжка винаги с мен, когато пътувах. Знаете когато човек отива в чужди градове – хотелските стаи са безутешни и чувството за сирачество избухва изведнъж. И е достатъчно да сложим само две или три книги и една малка иконка, за да възвърнем усещането си, че не сме съвсем изгубени, че не сме съвсем изгубени в света, че все пак имаме някаква връзка с него, някаква почва под краката си. Дълго време една от тези книги беше „Спомен за сън”, беше достатъчно да е до мен, да зная че винаги мога да прочета някой стих, че Данила винаги е до мен.

Имам радостта да съм от приятелите на Антоанета Войникова. Имала съм преживяването да я слушам да говори за най-различни неща, исках да я записвам с микрофон, исках да запазвам нейните разкази, случки, разсъждения, да се наслаждавам на синкопите на асоциациите й, на сравненията й, на цялостната й необикновеност и очарователност, покойният Валентин Стойчев през смях казваше когато Антоанета заговори– джем сешънът започна. Говорили сме много пъти, всъщност почти винаги, и за Данила. И най-удивителното от всичко, което съм чула от нея, е че на погребението на Данила тя е отишла с бяла рокля.

Да, с бяла рокля. Защото Данила не е умряла. Данила вече е написала други стихове в други градове край други морета, стихове, които един ден ние неминуемо ще прочетем.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияЗмията – предателство или мъдрост
Следваща статияСофия и балканската модерност