Разговор с румънската писателка и драматург Алина Нелега за книгата ѝ „облак с форма на камила“
Когато един път те хване вирусът на театъра, той те държи цял живот и няма лек за него. Живееш с болките му, със спъването, грешките, но и с успехите и сладкото удовлетворение от истинската среща с него. За мен срещата с Алина Нелега беше от тези редки шансове да намеря сродна душа, която като че ли е прочела моите мисли и терзания. Като студенти по театрознание в НАТФИЗ имахме задача да пренапишем историята на „Хамлет“ от името на избран от нас персонаж. Бях си избрала Гертруда. Години след този експеримент чета роман, който прави същото, и се изпълвам с възторг от знаенето, моженето, дълбочината на прозренията, на аналогиите, символите, метафорите, които е използвала Алина Нелега в романа си „облак с форма на камила“ (превод от румънски Лора Ненковска, изд. ICU). Самата тя – режисьор, драматург и директор на театър. За хората на театъра „облак с форма на камила“ е откровение, терапия и вдъхновение, за другите читатели е отваряне на завесата за едно неповторимо преживяване от кухнята на театралното изкуство.
Алина, познавате ли българския театър? Гледали ли сте български представления? Галин Стоев, Александър Морфов и Явор Гърдев, струва ми се, са поставяли в Румъния?
Започнах да гледам български театър някъде в средата на 90-те години, когато у нас румънският театър бе зает по-скоро да наваксва пропуснато, отколкото да търси иновативното. Завиждах за чудесната инициатива на Народния театър „Иван Вазов“, който някъде през 1997–98 г. предостави сцена на независими театрални продукции. Спомням си също и няколко великолепни спектакъла от началото на 90-те като Слепите по Метерлинк на Нов български университет и още една невербална постановка, която гледах на фестивала в Сибиу, в която бяха използвани по-скоро средствата на кукления и движенческия театър, отколкото на т. нар. драматичен театър. Всъщност и днес много се интересувам от този тип театър, а българските режисьори, които работят в тази област, са много добри и дори има такива, които работят в Румъния. Що се отнася до имената на споменатите режисьори, гледала съм част от „Бурята“ на Александър Морфов в Националния театър в Букурещ, по време на Международния театрален фестивал, знам и за турнетата на другите двама режисьори, които са творци с международно значима кариера. Но сега ще бъда максимално искрена, понеже извоювах правото си свободно да избирам какво да гледам, ще си призная, че много повече ме вълнуват спектаклите на жени режисьори, за съжаление не съм гледала нито една постановка от българска режисьорка, а много бих искала. Мисля, че гледната точка към света и към театъра се променя и сега горещите точки и нуждите на публиката са различни.
Стилът ви по нещо ми напомня Дубравка Угрешич, заради вашата директност и безпощадност. Разбира се, не можем да не споменем и Том Стопард, който се вдъхновява от„Хамлет“ и пише версията на Розенкранц и Гилденстерн. Кое в „Хамлет“ провокира авторите, създаващи сюжети, вдъхновени от вечната трагедия?
Благодаря за сравнението с Угрешич, великолепна писателка! Силно ѝ се възхищавам, наскоро прочетох „Министерство на болката“, мисля, че е единствената ѝ книга, преведена на румънски, публикувана тази година в издателство Полиром. Не зная какво кара другите да се обърнат към Шекспир, но що се отнася до мен и моя роман „облак във формата на камила“, то аз самата бях водена от доста дръзка мотивация, произтичаща от факта, че много обичам да се заигравам със забранени произведения като великите антологични текстове. Още повече, че бях забелязала как голяма част от сценичните прочити на Шекспировия текст, много от тях, направени от мъже, третират образа на Гертруда в рамките на скучните и негативни клишета: жена прелюбодейка, безмилостна кучка, жестока майка, робуваща на властта. Но при по-внимателен прочит се вижда, че Шекспир ни дава доста знаци за майчината обич, загрижеността и привързаността ѝ към загубилия ума си син. Всъщност това е друга гледна точка към историята, както вече казах, това е игра. Flip the coin като при Стопард (но напълно различна), в изумителния му текст „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ или в романа на Иън Макюън „В черупката“, действието в който се развива преди раждането на Хамлет; той е само зародиш в корема на майката, който чува какво се случва около него, без да вижда. Искам да добавя, че не съм се стремила към критика на обществото или театъра, но всичко се случва в театъра, защото той е огледало на нашата реалност и аз познавам доста добре сценичния свят. А Дания, това сме ние.
Може ли да се каже, че в пиесата на „Хамлет“ има несъвършенства, неясноти и това провокира авторите?
Не съм искала да коригирам Шекспир, по-скоро исках да осветля друга перспектива към историята на Хамлет, по-близка до лудостта на света, в който живеем. По този начин открих, че някои сцени при Шекспир функционират изумително добре, адаптирани към контекста, за който ги подбрах. Тази игра с пиесата беше заинтригувала един театрален критик у нас, който ми сподели, че е чел пиесата паралелно с романа, за да ме „хване в грешка“. Е, не успя, но мисля, че се е забавлявал почти толкова, колкото и аз самата. Например сцената с гробарите ми е любима… Да се върнем обаче към мотивацията ми – интересуваше ме гледната точка на майката по отношение на трагедията на сина ѝ, която всъщност се превръща и в нейна трагедия, и докато пишех, гледах отвътре, „облякох си“ нейните одежди. Това е упражнение, подобно на онова, което прави актьорът, когато играе: приема персонажа си, защитава го и изминава целия път с него докрай.
Колко важно за прозата в пост–постмодерните времена е да продължи да работи с архетипи като тези в „Хамлет“, „Едип“, а защо не и „Медея“, „Федра“? Аз лично намирам елементи от всички тях във вашия роман.
Трудно ми е да преценя колко важно е това за романа, но както е известно, в театъра, а съответно и в постдраматичния или пострежисьорския театър, наричайте го, както щете, големите текстове се пренаписват – за сцена или не, точно както посочихте и вие, като се извадят и реинтерпретират архетипите, защото това прави заложената в тях проблематика по-близка до зрителя посредством по-директната връзка с живота. Едновременно с текста се трансформира и контекстът. В крайна сметка, пренаписването е напълно легитимна форма на съществуване на драматургичната литература, прилагано е от много драматурзи – от Жан Расин до Сара Кейн, спрямо големите текстове („Медея“, „Иполит“, „Хоровод на любовта“). Съществува изкушението за диалог отвъд времето с големите майстори, на които ни е трудно да устоим, а залогът е точно в това: валидна ли е заложената от тях проблематика и днес?
Романът е монологичен, но с вътрешен и задочен диалог. Не се ли изкушавахте да направите пиеса, преди да напишете роман? Защо решихте да е роман?
Всъщност не аз реших, текстът се роди някак независимо от мен в тази форма. Дълго време се опитвах да пиша литература, но се получаваха текстове за сцена. Но да, вие много правилно сте предусетили, че тук се случи обратното: преди няколко години ми се прииска да пренапиша „Хамлет“ и дълго работих с Шекспировия текст, като проучвах различни източници, оригиналния текст и преводите; искаше ми се да поставя този културен мит в нашето съвремие. Но не се получи пренаписването, което ми се искаше на мен. Тогава изоставих проекта, като си мислех, че съм работила напразно, и се примирих, защото в работата има и задънени улици. И все пак заигравайки се с тази възможност, осъзнах, че ако мога да погледна от различен ъгъл пиесата на Шекспир, би ми харесало да го направя от позицията на кралицата, демонизиран и толкова силно неразбран персонаж във всички постановки, които съм гледала. Неслучайно романът е комбинация от два монолога, следи от първоначалния ми подход към текста. Получих предложения да адаптирам романа за сцена, но все още не съм се решила, не съм намерила подходящата концепция за това.
Доколко войнстващият и отново актуален феминизъм ви е повлиял при изграждането на образа на майката?
Не се смятам за войнстваща, но безспорно съм жена, а гледната ми точка към проблематиката е женска. Не пиша много за мъже – защото има кой да пише за тях, нали така? По-скоро ме интересуват неразказаните истории на жените. Техният поглед осветява конвенционалните механизми на нашето всекидневие, внася провокация, не се подчинява на шаблони. Писателките говорят за премълчавани, маргинализирани или минимизирани неща. Когато изглежда, че всичко е написано или казано, те намират ресурси да кажат нещо повече и да напишат по-различно или друго по въпроса, да разкажат своите истории. Има, разбира се, много писателки, които заемат мъжкия възглед за света и са популяризирани повече от патриархалните структури, които все още доминират в румънската култура, но аз се интересувам по-малко от тях и не защото им липсва талант, а защото аз не откривам в тяхното писане онзи инстинкт на неподчинение, толкова естествен за жените и толкова човешки, през чийто филтър говори творческата личност и прави така, че се чува и гласът на другите – мъже или жени, персонажи в еднаква степен.
Дали днешният човек е способен да изживее катарзис? Има ли нужда от него? Претръпнали от живот в мрежата, във виртуалното, не закърняха ли сетивата ни?
Мисля, че преживяването продължава да ни провокира, но вече не можем да говорим за същите форми, до степен, в която дори терминът „изкуство“ стана някак смущаващ. Съвсем закономерно обсъждаме как работата на творците предизвиква емоциите ни, като стимулира необходимостта да преразгледаме начина, по който възприемаме света. Подобно на мисленето, и емоциите се изхабяват, стават конвенционални и тогава, ако нашите емпатични преживявания са конвенционални, то няма да има нищо, което да ни задвижва, нищо няма да ни свързва с настоящето. Състраданието и страхът, двата компонента на катарзиса по Аристотел, продължават да живеят в нас с всичките мутации, претърпени в съвременния свят. Как обаче да ги събудим – това е въпросът, който непрекъснато формулираме.
В романа има огледална структура на властовите отношения майка-син, режисьор-актьор, директор-подчинени и т.н. Ако четем през Фройд, тази връзка има еротичен характер. Каква е правилната трактовка?
Всъщност всеки има свободата да чете и тълкува според личния, емоционален и интелектуален багаж, с който разполага. За мен Фройд е отправна точка, но нюансите се променят – можеш да имаш еротично преживяване, гледайки изгрев – как тълкуваш това? Що се отнася до властовите отношения, те още съществуват и са определящи в нашето общество, а може би в самата човешка природа. Но и тя може да бъде превъзпитана, нали? Може би в това се състои ролята на творците – да покажат други възможности, такива, които са болезнени или лечебни най-вече за уязвимите категории сред нас.
Ако използваме думите на Чехов, „трябват нови форми“ – кои според вас са новите форми в театъра?
Изразните форми, които се обръщат към новия емоционален спектър – това са търсения, присъстващи в дискурсите на творците. В сценичните изкуства се появиха хибридни форми, смесването на жанрове продължава, но аз обичам да улавям как нуждите ни се основават на едни и същи основни фактори: игра и предизвикателство. И инстинктът за търсене, както би казал Як Панксеп, специалист по неврология. Инстинктът е основополагащ при определянето на живота, на това що е живо. А ако не сме живи, какъв смисъл има да си говорим сега?
Театърът не е вече толкова популярно изкуство, особено в нашите посттоталитарни страни, защото изгуби своите функции на идеолог на обществото. Той не е и критика на обществото, уви. Кой има нужда от театъра днес?
А, това е дискусия, която изтощи много умове, особено в Румъния, но я виждам и в България. Аз не бих поставила въпроса по този начин. Театърът – за да използвам тази дума, която вече прилича на оръфан чадър над всички перформативни форми, които се появяват извън канона – е човешки инстинкт, както показва Николай Евреинов, руски режисьор, новатор от началото на ХХ век. Ролята на идеолог на обществото, на критичен трибун, както го наричате, на мен ми е противна, може би защото половината ми живот мина в тоталитарен режим. Разбира се, има войнстващ, агитпроп театър, той все още се обръща към част от публиката, която има тази нужда. Но ролята на театъра като форум за дебат, за осветляване на дилеми, различни от тези отпреди 30–40 години, си остава валидна. И така или иначе, не можем да пренебрегнем факта, че обществото е все по-фрагментирано и показва, че спектакли, насочени към „широката публика“, са рядко срещани, защото тази монолитна общност вече не съществува. Оценявам това положително, харесва ми, че можеш да откриеш различни, неочаквани проблематични ядра – куиър театър, женски театър, проблеми на околната среда, неща, които предизвикват разнообразни мнения, диалог. Защото предефинирането, преоткриването, изследването съставят свободата на човешките същества.
