0
4909

Дани. Легенда. Бог.

„Дани. Легенда. Бог.“ на режисьора и сценарист Явор Петков е рядък случай на ярък и оригинален български независим филм, появил се от нищото. Традиционно, когато се появи нов автор без история или какъвто и да е контакт с българската филмова общност, той е гледан с недоверие и дори известна високомерност. Нестандартният подход при изграждане на сюжета, отказът да се спазват конвенциите на политическата и кинематографичната коректност, липсата на връзка с българската филмова традиция и актуалния контекст на национално кинотворчество накара след първите му прожекции мнозина критици и професионалисти да се задълбочават в недостатъците и да пренебрегват очевидните достойнства на  „Дани. Легенда. Бог.“  Предпоставеността на тази гледна точка издава недостатъчната отзивчивост, а нерядко и враждебност към хората, дошли „отвън“ (географски, културно, професионално) в българското кино. А авторите на филми, създадени без публично финансиране, в повечето случаи са именно такива.

Явор Петков със своя първи игрален филм „Дани. Легенда. Бог.“ предлага именно такъв различен опит на независим кинематографист, който на всичко отгоре не притежава специално филмово образование. За да бъде разбран пътят му към киното и спецификата на неговия подход е необходима малко повече биографична информация и предистория относно възникването на филма. Явор Петков е роден в Казанлък през 1987 г. в семейство на художници. Баща му Румен Петков има повече от 20 самостоятелни изложби живопис, акварел и графика. Явор израства, обграден от хора, които се занимават с изкуство. Сам обаче не проявява художествени интереси и избира малко случайно, веднага след като завършва гимназия, да следва финанси в американския университет (Jacobs University) в Бремен, Германия. От 2010 г. живее в Лондон, където работи като финансов анализатор при създаването на компютърни програми за предотвратяване прането на пари.    

По време на следването се запалва по киното. Признава, че когато е бил ученик, е ходел рядко на кино („В киното в Казанлък постоянно отменяха прожекции, защото трябваше да има поне 4 продадени билета, а това беше трудно, освен за „Титаник“.) Като студент започва да гледа много филми и постепенно в него се оформя „натрапчивата идея“, както се изразява, сам да прави филми. Той решава да изучава тайните на киното и на режисьорската работа не във филмово училище, а от биографиите и сборниците с интервюта на големите режисьори. Особено въздействие при опознаване на тайните на филмовото творчество му оказват книгите Moviemakers’ Master Class: Private Lessons from the World’s Foremost Directors („Мастер клас по правене на кино: Частни уроци от водещите световни режисьори“) на Лоран Тирар и Adventures in the Screen Trade („Приключения в кинобизнеса“) на Уилям Голдман. 

Ако книгата на носителя на „Оскар“ за сценариите на „Бъч Касиди и Сънданс Кид“ и „Цялото президентско войнство“ относно филмовия бизнес и кинозанаята е добре известна и дори притежава култов статут, то сборникът с интервюта на американския кореспондент на френското списание „Студио“ през 1990-те години не е толкова популярен. Тирар завършва кино в Нюйоркския университет, но шест години след това се занимава с журналистика. През 2002 г. реномираното американско издателство Faber&Faber публикува неговите строго професионални разговори с 20 от най-големите световни кинорежисьори на последното десетилетие на ХХ век: Бернардо Бертолучи, Мартин Скорсезе, Уди Алън, Дейвид Линч, братя Коен, Ларс фон Трир, Дейвид Кроненберг и др. Освен всичко друго техните откровени признания и споделен опит въздействат изключително окуражаващо за всеки начинаещ филмов творец.  

След това прочита още доста книги за кино най-вече с автори режисьори, включително „Смъртта е непроверен слух“ на Кустурица. Започва да гледа много филми, сред които на първо място на режисьорите, от чийто опит се учи. През 2012 г. Явор написва първия си сценарий „Тhe Sun Said” (Слънцето каза), основаващ се на реални места и случки, свързани с родния му Казанлък и околностите. Историята разказва как английски турист попада в малък български град и под въздействието на различни наркотични вещества халюцинациите и сюрреалистичните картини от действителността се смесват в неговото съзнание. Жанрът е криминален, примесен с мистика, сред която намират място и древни тракийски ритуали. Явор Петков изпраща сценария и заснетия трейлър на най-активните български продуценти по това време, но от единствения отговор, който получава, разбира, че за него на този етап вратите на българското кино са „широко затворени“. Основната причина е липсата на филмово образование, но и на каквато и да е свързаност с българската филмова общност.

Той избира популярния по това време вариант за подготовка на независим „пробив“ – късометражния жанр, чрез който да измине всички етапи от реализацията на една идея и да покаже, че може да се изразява филмово. Така възникват „Amber“ (2014) и „Green Man“ (2014). Финансирани от самия него, те не се оказват особено успешни, но му дават безценен опит. Представяйки ги на платформата за късометражно кино „Шорт Филм Корнър“ в Кан, обаче разбира, че на света има още десетки хиляди като него, желаещи да пробият в голямото кино по същия начин. Като финансист сигурно разбира, че чисто статистически вероятността за успех по този начин е много ниска.

Благодарение на късометражните опити Явор Петков се запознава в Лондон с първия свой партньор в кинобизнеса Оги Стоилов („Бандит“), който го свързва с кинематографисти в България и така постепенно започва да се формира екипът, участвал в създаването на неговия пълнометражен дебют. От своите първи режисьорски опити в кратката форма Явор Петков разбира, че онова, което го вълнува най-силно в киното, е човешкият характер, стоящ в центъра на действието – не толкова историята, напрегнатата интрига или завладяващата филмова визия. Именно затова изборът на изпълнител на главната роля в „Дани. Легенда. Бог.“ е толкова важен. Този процес му отнема две години, през които се среща и пробва повече от 50 кандидати (не само професионални актьори), докато попадне на човека, който напълно покрива режисьорската му представа за героя. Нещо повече, авторът признава значителния принос на Димо Алексиев, който успява да добави много неща към сценария и да придаде жизненост и социална правдоподобност на един фантасмагоричен персонаж. 

Много преди това, още в края на 2014 г., Явор Петков си дава сметка, че истинска реализация на неговите планове може да бъде само един пълнометражен игрален филм. Така се оформя идеята за „Дани. Легенда. Бог.“, вдъхновена от белгийската черна комедия с елементи на хорър и абсурд „Man bites dog“, спечелил награди в Кан и Торонто през 1992 г.  Това е историята на сериен убиец с вид и битие на нормален младеж, който разрешава на филмов екип да снима неговото ежедневие и престъпленията, които извършва. Постепенно убиецът обсебва функциите на режисьор и продуцент, започва да диктува всичко, което се случва на снимачната площадка, въвлича екипа в своите престъпления и дори убива последователно двама тон техници, които му се противопоставят. 

Явор Петков решава да смени отчасти характеристиката на героя, запазвайки двойствеността му. Неговият Дани е мафиот, който се занимава с наркотици, пране на пари, данъчни и финансови измами, а в същото време е уважаван местен политик, общински съветник и благодетел в малък български град. Той се съгласява да участва в телевизионно разследване на британска телевизия, чрез което да бъдат разобличени престъпни схеми за пране на пари, но от един момент нататък взема нещата в свои ръце: отстранява журналистката, авторка на разследването, и превръща всичко, което се снима, в безогледна автореклама за недосегаемостта на един самозабравил се престъпник.  

Съществен елемент от подготовката за написване на сценария е детайлното проучване. Без да се впуска директно в писането на сценария, Явор Петков в началото само си води записки и събира реплики за диалога, истории за сюжета по определени теми, важни за филма. Без прането на пари, разбира се, с което е запознат най-детайлно по служебна линия. В крайна сметка то се споменава, без въобще да се превърне в тема на филма. 

И преди пет години, и днес Явор Петков не свързва създаването на този филм със съпротивата или подкрепата на определена партия, въпреки че през есента на 2020 г. по време на първите си прожекции във Варна и София „Дани. Легенда. Бог.“ прозвуча изключително актуално в контекста на антиправителствените протести. Признава, че безкрайният списък скандални примери за корупция и злоупотреби в България (и не само тук) му дава солиден материал за сюжета. В същото време усеща, че ако ползва нещо случило се в реалния живот, за да го включи в сценария, трябва значително да смекчи екстремностите на действителната история, защото иначе няма да изглежда достоверна.

Принципната отлика на филма на Явор Петков от неговия белгийски първообраз освен смекчения натурализъм е силното политическо внушение. То обаче е проведено не като публицистична или партийна  позиция, а чрез умелото изграждане в сътрудничеството между сценарист/режисьор и актьор на един ярко типичен и разпознаваем образ. В него е материализиран психологически, биографично и манталитетно профилът на съвременния български политик, произлязъл от бандитския ъндърграунд на 1990-те и парадиращ с абсолютната си власт две десетилетия по-късно.

Това че става въпрос за провинциален мафиот в никакъв случай не намалява обхвата на обобщението и изобличителната му сила. Защото актьорът Димо Алексиев изгражда образа с енергия и вдъхновение чрез такива детайли, жестове, постъпки, аксесоари, реквизити, които не копират реални прототипи, но създават много силно поле за идентифицирането на конкретни личности от българската политическа действителност в края на второто десетилетие на XXI век. Именно затова три години след написването на сценария и повече от година след снимките можеш да разпознаеш в сцени от филма жестове и интонации, които си видял на телевизионния екран преди няколко дни или седмици. Поредицата от характеристики на Дани представлява каталог от най-отвратителните черти на съвременната българска политическа класа, надничащи зад фасадата на лицемерно благоприличие: необразованост, просташка парвенющина, бруталност, показна религиозност, хомофобия, „козируване“ на по-силните и „мачкане“ на по-слабите.

Разбира се, във филма на Явор Петков този герой е карикатура, но не евтина и плоска, а внушителен, някъде забавен, другаде страшен, жив и пълноценен образ. Той е изградена с богат арсенал от актьорски и кинематографични средства, предавайки отрицателните черти на националния ни характер в конкретен социален и политически контекст. Голяма част от въздействието на изпълнението на Димо Алексиев се дължи на способността му да внуши харизматичността на персонажа, по която той се родее с някои от великите филмови гангстери. В актьорската му игра няма и намек за отстранение или критика към персонажа. Той го разобличава чрез пълно сливане, давайки във всяка сцена от началото до края всичко от себе си. Няма постепенно разкриване, няма сблъсъци, които преобръщат характера на героя, има непрекъснато потвърждение и разширяване на обхвата от действителността, в която се проявява героят. Специалистите по драматургия моментално биха разкритикували образа, защото подобен подход противоречи на класическите правила за изграждане и функциониране на филмовия характер. Героят преминава през сюжета, брониран за въздействията на околния свят, дори някои разочарования и истински поражения не успяват да нарушат неговата монолитност и праволинейност. Защото той живее и предава внушението на околните, че е пълноправен и единствен господар на света, който се разкрива пред нас.

Авторът обаче има ясна представа, че това не е вярно и ненатрапчиво го подсказва. Особено показателен е моментът от сюжета, в който Дани се готви да бъде приет като равен във „вътрешния кръг“ на истинските господари. По реалната логика на тайната власт, т.нар. „задкулисие“, те рядко се явяват в кадър, но на всички е ясно, че именно те „командват парада“. И те отказват да допуснат Дани сред себе си, на което той реагира абсолютно инфантилно и сякаш симпатично за публиката – рита един конус от пътната маркировка, отбива се при момиче в публичния дом и взема една по-дълга „линия“ от белия прах, който употребява. Това е времето, през което публиката трябва да си помисли защо той не е допуснат в тайната стая на истинската власт.   

Всъщност драматургическата теория за трансформацията на протагониста в „Дани. Легенда. Бог.“ все пак е спазена, защото тази функция – на героя, който се бори и противопоставя на злото – всъщност се изпълнява от един обобщен образ. Това е околният свят, това са хората, които са свидетели или обект на издевателствата на този Дани. Неслучайно филмовото действие започва с журналистическа анкета с представители на този колективен протагонист. Именно те трябва да се променят, да се надигнат, да заявят своята нетърпимост, да отвърнат на насилието – вербално, психическо и физическо. И това наистина се случва макар процесът да протича почти невидимо и резултатът да е почти случаен. Намек за неизбежния фатален изход за главния герой, който ни изглежда в хода на действието невъзможен, са думите на иначе мълчаливата съпруга: „Той ме взе като вдовица и ще ме остави вдовица“. Това е христоматийно признание на жената на мафиот.

Едновременно парадоксално и дълбоко символично е, че формалният изпълнител на непроизнесената „присъдата на обществото“ е любимият 14-годишен племенник на местния господар. Именно в него Дани вижда някъде в далечното бъдеще своя наследник и систематично го „дресира“ да бъде високомерен, арогантен и безогледен. Учи го да се прицелва и стреля в беззащитни животни. Нещо обаче „прищраква“ в механизма на приемственост, колелото се превърта по-бързо и Дани е застрелян в гръб най-вероятно от наследника, когото отглежда. Все пак режисьорът на филма не показва кой стреля, допускайки това да бъде и нелеп инцидент или отмъщение на някоя от многобройните жертви. Но показва празнуващия тийнейджър, размахващ пистолет сред своята компания, в кадрите на фона на финалните надписи. Все пак смяната на мафиотските поколения е факт.  

В разговора с Явор Петков в навечерието на фестивала „Златна роза“, на който бе премиерата на „Дани. Легенда. Бог.“, се откроява още един принципен момент, който отличава независимия филмов автор от работещия с гарантирано публично финансиране. На баналния журналистически въпрос за „следващите проекти и творчески планове“ Петков отговаря лаконично: „Сега е далеч по-важно този филм да се види, отколкото да се правят нови“. В същността на тези думи се крие стремежът на независимия творец да придружава докрай своя филм в пътя му към публиката, в търсене на контакт и стремежа да бъде установена връзка. За автора, който е финансирал сам своя филм, това е свързано не на последно място и с желанието за възстановяване на средствата. За него продадените билети, удовлетворението на зрителите е много важен измерител на смисъла от вложените усилия, но не по-малко важно е да разбере как публиката възприема неговата творба, какво и как достига до нея. Това е опит, който той може да използва в следващите си творби, който може да предопредели въобще смисъла на заниманията му с кино. 

Александър Донев е филмов експерт и преподавател, доктор по кинознание, киноизкуство и телевизия. Сценарист, режисьор и продуцент на документални, игрални и анимационни филми. Автор на книгите „Помощ от публиката. Българските филми и техните зрители в началото на ХХI век“ (2018) и „Независимите в киното. От Едисон до Нетфликс“ (2019).