0
2551

Данов, просветителят

или защо нещата днес не вървят

                                                             I

Пак и пак – покрай 24 май, а и не само тогава – се питаме защо нещата у нас не вървят. Защо невежеството застрашително взима връх, а ние отново нехаем? Защо пошлостта и простащината избуяват, което е видно с просто око, при туй и по политическите върхове? Как се стига дотам, че понятията девалвират, а значенията им се заличават или пък претърпяват радикална промяна?

Замислете се какво означава днес думата „хитрец” (или „тарикат”)? Нима тя не е синоним на успеха на новия „водач” – на човека с акъл, умело „преметнал” околните в своя полза? „Ашколсун!”, както заявява в подобни случаи, и то със завист безсмъртният Алеков герой. И обратното: какво означава днес да кажеш за някого, че е „почтен човек”? Похвала ли е това, ценност ли е в днешна България? Или означава нещо друго, достойно за съжаление – „абдал”, глупав наивник, в очите на мнозина, ако не и за мнозинството от съгражданите ни.

Примерите са много, почти колкото проблемите на България.

Изброяването им угнетява. В такива случаи обаче – и това е съвсем естествено – се надигат и гласове, които възразяват: „Не всичко е загубено! Сигурно може (а и трябва) да се направи нещо!”.

Може, разбира се. Както толкова пъти е ставало в историята ни, как да не може. Възраждането е най-мащабният ориентир как под хаоса от разнопосочни тежнения може да изникне и да се намери общо решение. С усилията на неголеми групи от сплотени съмишленици, способни да увлекат и други, още и още хора, докато постепенно се набере критична маса, за да извърши промяната.

Това е решението. Ала то иде не „отвън”, а „отвътре”. Без да е необходимо пак някой Голям брат от Изток да ни „спасява” или „наставлява”, да „изправя” ценностите ни или да тъпче главите ни с единствено правилното учение, дето е всесилно, защото е вярно или пък е вярно, защото е всесилно (както Ленин определяше учението на Маркс).

                                                        II

Ето защо 11/24 май ни е потребен и като паметна дата за размисъл. Да спрем и да поразсъждаваме. Да се замислим – под музиката на училищните фанфари и на нестройните детски гласчета – как и защо е било някога и как може да бъде пак.

Защо тогава е могло, а днес не може? Кое му е по-различното?

Да не би навремето преподобният отец Паисий да е искал от някого разрешение, та да напише „История славянобългарска”? Да е очаквал съдействие от някакви институции, разрешение от Високата порта или пък височайши знак от тогавашната руска императрица Елисавета Петровна? Нищо подобно. Решил е, обикалял е да търси източници, седнал е и е написал „Историята”. След което ръкописът е тръгнал да се преписва от съмишленици – като поп Стойко Владиславов (бъдещия Софроний Врачански) в Котел, монах Никифор в Рилския манастир или Дойно Граматик в Елена. Така промяната назрява във въздуха. Същото се е случва и в българското училище, което преминава от килийното школо към най-модерните за времето си образователни методи. Просто нашите предци запретват ръкави, самооблагат се, за да осигурят нужното финансиране, и го правят. Без някой да го изисква от тях, нито да ги насърчава.

Смайващо е, че ние, потомците им, днес предпочитаме да постъпим другояче – вайкаме се, че тънем в невежество и простащина, ала не предприемаме нищо, оставяйки нещата на собствен ход. Все чакаме някакъв особено „правилен модел” или указание „отгоре” как животът ни да се промени към по-добро. И понеже такъв не изниква на хоризонта, стоим със скръстени ръце. Сигурно така е по-мъдро.

А инак всички у нас са недоволни. Всички страдат и милеят за „нещастното ни отечество” и неговите „светли бъднини”. Всички се тюхкат и ахкат от зори до мрак най-вече в социалните мрежи как нищо не върви в тази държава и как тя не върви наникъде. Не ви ли се струва обаче, че причината все пак е в нищоправенето, да не кажа в общата ни немара? И за да се обоснова, ще се позова на един личен пример от Възраждането. Става дума за Хр. Г. Данов, чието име носи и националната ни награда за култура, връчвана всяка година в дните след 24 май. Човек, когото споменаваме често, но за когото, уви, знаем твърде малко. Чак до ден днешен.                                                         

                                                           III

А  Данов е фигура, излязла сякаш от страниците на приключенски роман, чийто дълъг път навързва съдбите на няколко поколения българи – отпреди Кримската война, през Освобождението, почти до Балканската война. (Провидението му спестява да види първото крушение на нова България).

Съдбата го е белязала от дете. Христо Груев Данов (1828-1911), както е пълното му име, скрито зад широко известните инициали, едва деветгодишен остава сирак. Баща му, абаджия от Клисура, както и най-големият му брат Иван, който движи семейните дела, са покосени от чумната епидемия, която през 1837-1838 г. върлува из Мала Азия. А пък тогава, както и сега, поминъкът на мнозина българи, е бил свързан с гурбета. Чумата, която застига бащата и брата на малкия Христо, разорява изцяло фамилията. Оттук насетне единствената опора на семейството е майката – Кита Обрейкова-Данова, кротка, вярваща и много трудолюбива жена, която разчита само на себе си и на хурката си, за да отгледа своя син и дъщеря.

Споменавам това, за да стане ясно, че най-големият български издател и възрожденски просветител, какъвто е Хр. Г.Данов, всъщност започва от нулата. Никакви спестявания, никакви лични контакти, скромен произход и упование единствено в собствените си сили. В кратките автобиографични бележки, обнародвани в юбилейния му сборник пред 1905 г., той свидетелства, че този първи удар на съдбата всъщност го прави такъв, какъвто е  – предприемчив, трудолюбив, но и състрадателен. Човек, който никога не роптае, готов да понесе всички удари, с които изобилства неговият бурен живот. 

И най-вече, споделя Данов, той винаги е бил готов за промяна. И жаден за образование.

Вълнуващ е неговият разказ как прекрачва прага на клисурското килийно школо в далечната 1835 г., където буквално няма нищо: става дума за малка стаичка в хилендарския метох в селото, в която децата се учат да четат по паникидата (четвъртита дъсчица, намазана с восък, върху която подред са изписани буквите А (Аз), Б (Буки), В (Веди) и т.н.). Преди да започне да чете азбуката, ученикът е трябвало да се прекръсти и да каже: „Кръсте Божий, помагай!”, което е било повече от наложително, тъй като грешките са се коригирали телесно, с предварително подготвени за целта пръчки. Самият Данов си спомня как „учениците се упражнявали да пишат буквите на отделни звукове, след това – слогове и подир туй – изречения. След което се упражнявали да пишат по следните примери:

Учете се дети
Во младие лети,
Когда прийдет старост,
Да не будет жалост.

Толкоз. Часослов, псалтир, апостол и две аритметични действия (сбиране и изваждане) – това е цялата наука на тогавашните килийни училища.

За повече 12-годишният Христо е бил принуден да замине за Панагюрище, издържан от оскъдните грошове, спастрени от неговата майка с денонощна работа с хурката. А той, за да изкара някоя пара, подвързвал книгите на съучениците си (зародишът на бъдещата модерна книговезница „Данов”). В Панагюрище, в дома на известния търговец хаджи Кирил, бъдещият издател държи за първи път истински книги в ръцете си (Венелиновата „История”, съчиненията на св. Дмитрий Ростовски).

Немотията го подтиква да замине на гурбет из Анадола, та да се върне с „бохча пари”, ала се отказва след сълзите на майка си Кита, която не иска и той да остави кости в чужбина.

Знае едно – че иска да стане учител. И го постига, премествайки се през 1847 г. в Копривщица, където учителства Найден Геров, с помощник Йоаким Груев. Учи логика и риторика, ползва богатата училищна библиотека, в замяна на което мете и чисти школото. Не очаква помощ от никъде, освен от Бога. Силно вярващ, той пее в църквата, а черковното настоятелство му дава да се приюти в малка стаичка на гробищата край църквата „Св. Богородица”. На стари години Данов споделя, че животът в гробищната стаичка е бил населен с истински кошмари, особено в нощем и в зимно време, когато вихрите навявали страшни мисли, плод на народни суеверия. При всяко хлопване на черчеветата младият Христо виждал сякаш ръката на мъртвец, излязла от гробовете. Страхувал се, четял молитви, но не се отказвал.

Охолните му съученици като Любен Каравелов често му натяквали, че заляга само над книгите, а не играе с тях на „роби”. На север от Копривщица, по течението на река Тополница, имало полянка, наричана „Войводенец”. Там, когато имали свободно време, коприщенските деца играели на „роби” и „турци”, като набързо превземали „турското царство”. Оттук виждаме как Герово-Груевото училище е подготвяло „Оборище” и Априлското въстание.

Пътят на Данов обаче е друг. Той бързо става помощник-даскал (със заплата) на взаимния учител Хр.Пулеков. сетне е учител в Стрелча, Перущица и Пловдив.

Навсякъде въвежда вечерни часове за неграмотните селяни. Стига се дотам, че първенците в Стрелча му отделят плата за две училища, в които на практика той даскалува, макар да се е цанил в едно.

И забележете, той никъде той използва пръчките. Не наказва, не бие, а преподава с кротка усмивка, както разказват учениците му. В Пловдив дори нарежда да строшат „възпитателните пръчки”.

И още нещо: Хр. Г. Данов разбира, че модерното преподаване изисква нови учебни помагала. Че без книгоиздаване няма книжовност. Затова със спестените с толкова мъка в Перущица и Пловдив пари издава и първата си книга – „Календарчето Старопланинче” (1855 г.). При това го издава в Белград, на своя сметка. Не търси ничие финансиране, не се оплаква, а действа сам. Поради върлуващата тогава холера, авторът прибавя указанието: „Кратко поучение за холера – как може всякой да се пази от тая болест, а кога нападне тя някого, що трябва да прави”.

Сам отива да вземе и отпечатаните календарчета от Белград, връщайки се с „чамец” (голяма ладия) по Дунава, която без малко не се обръща, за да отиде всичко зян. За Данов това пътуване е повече от необходимо – на връщане той спира във Видин, Лом, Оряхово, където оставя на местните учители по малко календарчета. Така „тества” пазара и създава контакти.

Ето как пловдивският даскал се превръща в странстващ книжар и книгоиздател. Данов обикаля из цяла България. Подарява по едно календарче на всеки учител, трябва да се бърза, преди годината да е изтекла. Навсякъде го виждат с бохча под мишница, по улици и пазарища, за да търси купувачи.

От учителите по селата научава какво им липсва. Като колега разбира защо не върви напред образователната система – няма съответните модерни помагала.

Пак повтарям: във време без образователни институции, ето го примерът как един човек успява да модернизира българското образование. Съвсем сам, без почти никакви средства.

През 1856-1857 г. той отваря и книговезницата си в Пловдив. Това е началото на първата му книжарница, в която той има и двама съдружници. Ала не задълго. Набързо издава, отново в Белград, „Основа на българската граматика” на Йоаким Груев, Катехизис в собствен превод, а също издава и немилостиво зачеркнатия от днешната  ни образователна система „Робинзон Крузо” под заглавието „Съкращений Робинсон”.

В Дановата учебна програма тази книга съществува!

След което отпечатва още четири книги в Будапеща, където цените са по-приемливи. С тези първи 8 книги (четири от които математически – кратка и пространна числителница) той полага основите на замислената от него просветна модернизация. Проблемът е, че няма пари. Книгите са отпечатани, но не може да ги плати и остава да живее в Будапеща без никакви средства. Съдружниците му го мамят и не изпращат полагаемите суми.

Цели 9 месеца той е принуден да чака в Будапеща, понася огромни физически и морални страдания, спомняйки си „как си е вадил очите с мъчителни коректури при светлината на мъждивата лампа”.

Познати му дават по някоя пара като милостиня, за да си купи хляб. Ала той не се отказва: бди над отпечатаните книги. Докато един ден печатарят не намира изход. Предлага му, за да не губят взаимно, да изпрати книгите с наложен платеж до посочен от него крайдунавски град. И оттам, щом се намерят пари, те да бъдат разпратени до книжарниците. Данов, със сълзи от радост, приема.

Възниква нов казус. Той няма пари за път. Тогава печатарят го вика отново и увеличава сметката с 11 форинта, които му дава в брой. Така големият български книгоиздател се добира до Оршова, където продава палтото си и други дрехи, за да стигне в Свищов!

Сетне историята е още по-потресаваща: Яни Станчов, от когото води началото си бъдещата фамилия, дала прочути дипломати, в качеството си на представител на параходната агенция в Свищов му отпуска първия денк с книги на доверие. За да може вече той от продажбите им да финансира освобождаването на следващите партиди с книги и т.н.
В следващите години Хр.Г. Данов се превръща в най-пътуващия български книжар.

Досущ като във Вазовото стихотворение „Старият книгопродавец”:

Трийсет години бях аз прост книгопродавец,
По селата учих, по черквите пях.
Любех много аз простите селяне;
Продавах псалтири и Рибний буквар,
Малки календарчета им давах в дар –
Само да обикнат българското писанье.

Начинанието изобщо не е безопасно. Данов разнася и бунтовни книги, печатани в Сърбия и Румъния, поради което през 1859 г., на връщане от Виена, се озовава във видинския затвор. Добре, че преводачът Илия Цанов успява в последния момент да подмени една от опасните книги със своя. И така книгопродавецът се разминава с Диарбекир.

Христо Г. Данов и Иван Шишманов, 1905 г.

Междувременно Хр. Г. Данов разширява дейността на книжарницата си и в Македония и Одринско. Нещо повече – училищните настоятели вече се обръщат към него и той започва да им препоръчва даскали с гимназиално образование.

Изготвя следните типови бланки:

Един учител търси положение. Той е на …години, снабден с българский язик и черковно чтение, с добро поведение, благ характер и с голямо желание да служи на народа

Така до Освобождението на България един-единствен човек е и просветна институция, и отдел кадри, и книгоиздател, и печатар, и какво ли не още.

Междувременно той съставя и издава взаимоучителни таблици с буквар и измисля нещо много важно – „черковата-училище”.

Проблемът е сериозен: как да съдейства Данов за развитието на българското образование, щом в много села е нямало помещение за училище? На много места местните първенци питат: как нашите набожни, но невежи селяни да построят школо, когато нямат черкова?

Тогава на пътуващия книжар му хрумва да съвмести двете. Първата такава сграда е издигната в Оряхово през 1872 г. Тя е дървена и е на два ката: на първия (приземен) етаж е училището, на втория е църквата. Само за три години, свидетелства Данов, в страната са изградени стотина такива постройки.

А  ето как в издаваното от него сп. „Летоструй” той споделя  опита си от нашите народни училища и размисъла си за това какъв трябва да е учителят, човекът, който движи просветното дело:

Учителят в главното (средно) училище да бъде учен човек (а може да бъде и млад, защото науката не се мери по години), който да разказва и предава на учениците си всичко разбрано и съзнателно, а пък в онова за малките деца да бъде човек на възраст, човек опитен, който да умее да котка децата с най-голяма кротост и благоразумие като един родител, а то всичко това става у нас наопаки. И не сме ли ние за чудо хорица в това отношение, щото предпочитаме добитъка повече от рождената си челяд!

С болка на сърце би трябвало да признаем, че в това си последно твърдение просветителят Данов е болезнено прав. А пък в определението „за чудо хорица” комай се крие разковничето на доста от днешните ни проблеми.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияУчителят
Следваща статияДиаболистите полагат основите на българския хорър