Литературата винаги изпреварва живота.
Тя не го имитира, а го оформя според целите си.
Оскар Уайлд
Връщам се към себе си, към една моя извечна тема (а темите са хората), която дъвча и предъвквам вече десетилетия наред, се връщам: Георги Марков. Правя го и по егоистични мотиви, и от себелюбие го правя, сиреч защото в него виждам до голяма степен себе си – осъществения си аз виждам. И неосъществения си аз виждам, откривам и преоткривам в Георги, във вълнуващия му бит и в още по-вълнуващото му слово. Като казвам, че в него виждам себе си, да не вземе някой да реши, че съм тръгнал без време да се меря и съизмервам, да се равня и приравнявам литературно с него! За да избегна подобно недоразумение, бързам да уточня: литературно Георги е недостижим, не само за мен. Кодовете, побрали онзи ми осъществен и неосъществен и в личността на Георги аз, носят друго име. Тъкмо него ще се опитам да разгадая дума по дума.
С Георги бяхме братя по изгнаническа съдба. Такива обаче имаше стотици хиляди. Бяхме и четящи, и пишещи люде. Но и такива имаше хиляди. Пишехме за едни и същи задгранични българоезични емисии. А такива имаше само десетки. Георги ми прокара пътя към микрофоните на Радио „Германия” („Deutsche Welle”), а Радио „Германия” ме отведе в „Свободна Европа”. Така кръгът от обичайните заподозрени вече се стесни неимоверно – в това отношение аз съм единствен. Като връх на щастливите събития (този път не само за мен, а и за Георги щастливи, щастливи и за милионите му слушатели), след като оглавих културната програма на българската емисия на РСЕ „Контакти”, която бе компилативна, структурирана от външни кореспонденти, Георги стана доживотно моят най-редовен сътрудник. В това отношение той пък бе не просто и само единствен – уникален, неповторим, неповторен и до днес си остана. Направи го преди всичко чрез безсмъртните си „Задочни репортажи за задочна България”, но не само чрез тях. За това съм разказвал неведнъж – и още неведнъж ще разказвам. Дължа го на Георги, дължа го и на себе си – на онова себезавръщане, на онова осъществено, недоосъществено и неосъществено мое аз, в което и той участваше и участва собственоръчно, го дължа. Един екзистенциален дълг, който се изплаща не в думи, а във вълнения – думите са само техни обозначения.
Като всяка друга, и българската редакция на РСЕ си имаше свой натрупан през десетилетията набор звезди и съзвездия, чиито талантливи имена красяха както миналото, така и настоящето ѝ. Както и друг път съм казвал обаче, никога дотогава и никога след това никоя от общо десетината (с времето година след година те една по една напускаха тихомълком ефира, за да останат в крайна сметка само четири, доживели демократизирането ни) излъчващи на български западни радиостанции не се е радвала на автор от такъв духовен формат.
По мое дълбоко вътрешно убеждение и в еволюцията от хомо към сапиенс, и в личните, в биографичните ни пътища и безпътици тялото не води, а само следва духа. В обратното вярват само материалистите и детерминистите, но те са друга бира – те са стопанисвани и предвождани не от драматичните вълнения на Христос и Хамлет, а от мирогледната маймуна на Енгелс. Та, следвайки духа (какво друго му остава – собствен път той няма!), битът ми стъпка по стъпка ме отведе право при Георги – първо метафизически. След това и физически, а впоследствие, след гибелта му, ме върна обратно при него – отново метафизически. Ето как се зародиха, как протекоха и как протичат и до ден-днешен тези безмерни алхимични превъплъщения:
Доколкото приятелството е преди всичко духовно съизживяване и духовна родственост, негов приятел аз станах още преди до го зърна оптически. Интелектуалното зрение е по-остро от очното и то не ме подведе. Още години преди бягството ми от най-добрия от световете към капиталистическото мракобесие на родна земя излязоха първо „Мъже”, а след това – и шедьоврите „Портретът на моя двойник” и „Жените на Варшава”. Предходните му книги изобщо не ги броя – те бяха само репетиция. Тези три заглавия обаче начаса ме грабнаха, превърнаха ме в негов най-предан читател и почитател: с книгите му под възглавницата заспивах вечер – с книгите му в ръка се събуждах сутрин, преди да тръгна на лекции. Четях ги, изживявах ги и ги преизживявах с ненаситната алчност, с която той, както ми сподели впоследствие, ги е писал. Сюжетите на Георги завладяха и овладяха представите ми, защото и той самият беше завладян и овладян от тях – и наяве, и насън. Като жив свидетел мога да уверя, че като Томас Улф, пишейки, Георги просто се губеше и изгубваше в изписания лист като дете в гора, изчезваше безследно в написаното. Може би тъкмо затова и аз, страница след страница, неусетно станах всичките му герои накуп – и положителните, и отрицателните. А тъй като човешката душевност е не положителна или отрицателна, а смесена, тъй като или положителни, или отрицателни бяха само фигурантите на официалната книжнина – не и образите на Георги, многолики, многозначни и нееднородни се оказаха и излезлите изпод перото му сюжети. Тяхната необикновеност правеше и мен, читателя, необикновен. А тази омая я умееше само истинският писател. В блатото на посредствеността и обикновеността, в което гизнеше цяла България, това си беше висше благо. Съчетан с омировото му сладкодумие, радикалният език на Георги, живописната му образност, виталните му, нагнетени диалози, афористичните, внезапни обрати на мисълта бяха живо опровержение на догматиката на убогия метод на социалистическия реализъм, превърнал страната ни в духовна пустиня. В онези безрадостни, безлики и семпли времена цялата ни страна се давеше в изобилието на един настъпателен политкич, който дори официалната (всъщност друга нямаше) критика наричаше сив поток. Литературата на Георги Марков бе не само животворно противодействие на мъртвилото, в което тънеше казионната продукция на Съюза на българските писатели – като битието му, литературата на Георги Марков бе някак си (и досега не мога да разгадая как точно) национална и наднационална едновременно. Една литература, в която виталната балканска първичност, изострената родна сетивност към детайла бе хармонично съчетана с присъщата на европейската културна традиция философска дълбочина. Това долови с острия си есеистичен нюх и Петър Увалиев. Тук не е мястото да коментирам неговата дубиозна роля в изгнаническата участ на Георги – вече съм го правил в други текстове. Искам само да върна спомена към едно отколешно есе на Увалиев, чуто от мен по вълните на Би Би Си дълго преди и аз да емигрирам и малко след като сборникът „Жените на Варшава” се появи по столичните книжарници. Тази реставрация е необходима и поради обстоятелството, че, доколкото зная, Увалиев е човек неорганизиран и нехаен и към собствените си ръкописи и моят спомен може да се окаже дефицитно свидетелство за едно есе, което има защо да не бъде забравяно. Да цитирам емисията на Би Би Си дословно аз, разбира се, не бих могъл от полувековната дистанция на времето, и до днес помня обаче с точност нейното пророческо послание. Този писател – казваше Увалиев по адрес на неизвестния му дотогава Марков – е прекалено голям за България. Той е писател за Лондон и Париж, за Рим и Берлин. Тогава не познавах ни Лондон, ни Париж, ни Рим, ни Берлин, но знаех кое-що литературите им – въпреки партийната цензура, стойностни западни заглавия се превеждаха и в България – особено от т. нар. прогресивни автори. А творбите на Георги се вписваха сред тях като равни между равни. Сам Георги го доказа впоследствие и с пиесата си „Архангел Михаил”, отличена на международния драматургичен фестивал в Единбург.
Не ми беше безразличен животът му – и смъртта му не ми беше безразлична: едното предполага другото. Казвайки обаче смърт, ние като че ли оневиняваме палачите му. По-подобаващо и достоверно, по-морално, по-справедливо и исторически, и юридически е да говорим за убийство. Обстоятелството пък, че гибелта му разполови нацията ни (разполовява я и до днес) на два непримирими лагера, свидетелства само за значимостта на гражданския му избор и преди всичко – на литературното му наследство. Само великаните остават диря в националното съзнание – не и пигмеите. Ето, вече цели поколения, епохи цели, политици и политики, демократи и деспоти, комунисти и антикомунисти, съвременници и потомци не могат да си поделят каузата му – живота и смъртта му не могат да си поделят. И както става при всички стойностни творци, както е ставало винаги през вековете и хилядолетията, неусетно, но несъмнено литературата надделява, гражданското му кредо, колкото и благородно и чисто да бе то, отстъпи пред вечното обаяние на художественото слово, което Георги владееше до виртуозност. Владееше го така, че и потомците завладя с него. Какво да се прави: политиката е преходна, непреходна е художествената трансформация на бита в битие. Стига да е наистина литературна, литературата неизменно побеждава конюнктурата. Кой знае, кой помни още какви са били политическите възгледи на един Вазов, да речем – либерал ли беше той, консерватор ли, социалист ли, тесен ли, широк ли? Всеки знае и помни обаче острия взор на слепеца дядо Йоцо.
Разбира се, че емиграцията на Георги е емиграция политическа – на път от Изтока към Запада Георги е следвал себе си, по дирите на собственото си свободолюбие е крачил. Следвал е обаче със същата неотклонност преди всичко призванието си на писател – на още ненаписаната, на предстоящата си литература е бил безпомощен роб. И това бе решаващото за него, това е и за мен решаващото. Всяка зависимост е противопоказна, дори и зависимостта от наркозата на собствения ти талант. „Безкрайно е жестока участта да имаш дарба!” – възкликна по адрес на Ван Гог един от малкото любими съвременни поети на Георги, нашият общ приятел Николай Кънчев. Така е винаги, когато творящият, творческият човек е по-могъщ от битовия човек. Това могъщество закономерно превръща бита в роб на битието. В това (и само в това!) си робство робуваше и Георги Марков – от юношеството си, та чак до моста Ватерлоо над Темза през онзи проклет септември на 78-а. Че и оттатък, и след това – метафизиката надживява физиката. Така е не само при Георги, но особено при Георги е така. Докато всяко животно е единно, монолитно с биосферата си, човек и свят са така устроени, така сродени и разединени, така приобщени и отчуждени взаимно, така съчетани и противопоставени, че физическото насилие подхранва метафизическото всесилие. Знаем го не само от Христос – знаем го и от Ботев, и от Петьофи, и от Байрон, и от Осип Манделщам, и от Цветаева го знаем. Прокобата пожела да го научим и от Георги.
Е, след всичко казано читателят очаква от мен може би един дискретен завой, един поврат от литературното към нелитературното, към криминалното. Няма да стане. Не че не е необходимо да внесем и криминологична яснота, но за това си има експерти – аз не съм такъв. Аз съм по-подходящ за прехода от криминалното към литературното, не и за обратния преход. Него криминалистите направиха подобаващо – поне британските криминалисти. И част – колкото незначителна количествено, толкова и скъпоценна качествено – от българските криминалисти. Не мога, не бива да не им спомена иманата – дължа им го, дължи им го и България, всички ние им го дължим: Богдан Карайотов, когото споменавам посмъртно, и Коста Богацевски. Техните благородни и високо професионални усилия допринесоха несъмнено за демаскиране на злото, но не това е във фокуса на моето внимание в момента – по-различно, съвсем различно, литературно ми е.
Питам се кой всъщност в онези разполовени, разрязани като с нож надве от Желязната завеса пространства и времена на предсмъртието, на смъртта и на безсмъртието му оцени най-подобаващо, по стойност и заслуга литературното му дело. Читателите? Добре, но читателите са маса, анонимност, безименост, незнайност. А аз говоря за поименни ценители. Те са двама: „Свободна Европа” и палачите му. Противопоставени и морално, и политически, във високата оценка, която дават на творчеството на Георги, те са равнозначни – ортаци са. Убийството на бойците от Тихия фронт, на Меча и щита на Партията-ръководителка е най-автентичната оценка на таланта на Георги. Не, не че Държавна сигурност бе обзаведена с литературни критици и ценители, с литератори и експерти, които да преценяват и оценяват по естетическо достойнство произведенията на Георги. Съвсем не – ако имаше и такива вещи лица в репресивния апарат, те бяха извън отдела за мокри поръчки. Става дума по-скоро за интуитивно отношение – Авангардът на работническата класа със сигурност е забелязал, регистрирал, отчел е не образността и възторга, не художественото обаяние на творбите на Георги, а тяхното идейно въздействие върху аудиторията – слушателска и читателска. Не ракетите на Пентагона, свободното слово беше смъртен враг на родния деспотизъм. А когато това слово е и художествено, опасността за палачите му става двойна. Равносметката е деликатна и нюансирана. Литературна сетивност от професионални убийци ние, разбира се, не можем да очакваме. Техният агентурен манталитет обаче е доловил безпогрешно силата, степента на въздействие на литературната образност върху общественото съзнание. Тъкмо литературната образност направи онова, което партийната идеология не успя да постигне, въпреки огромния си материален ресурс – завладя душите на хората. А по силата на своята природа тоталитаризмът не иска, не е способен да дели мегдан с никого – най-малко с литературата. Той държи, на живот и смърт държи да властва еднолично и всеобхватно, сам да стопанисва душите на подвластните си. И тъй като нямаше какво да противопостави на фабулите и сюжетите, които видимо завладяваха сърца и съзнания по-успешно от господстващата политическа конюнктура, тъй като дори мощните радиозаглушителни централи не успяха да спрат свободното слово на път към българския слушател, на класово-партийния хуманизъм не му оставаше друго средство, освен физическа саморазправа с автора. Само така еднопартийната доктрина можеше да възстанови и съхрани тоталното си господство. Победата ѝ обаче се оказа временна – пирова победа. Палачите надделяха само в своето, във физическото си време – в безвремието, във вечността, в безконечния марш през поколенията победи Георги. И ще продължи да побеждава с несъкрушимата сила на художественото слово – поколение след поколение все по-убедително. Това вече осъзнаха хилядите му читатели. Жалко, че отказват да го осъзнаят образователите от Министерството на образованието. Тяхната литературна слепота и до днес държи блестящото слово на Георги вън от христоматиите. Зная, че ще е до време – и това ме теши. Гнети ме обаче обстоятелството, че безскрупулните похитители на писателя го оцениха като такъв по-подобаващо от шепата високомерни министерски чиновници, които решават какво да изучават и от какво да се учат децата ни. Чрез бойкота си тези държавни люде и до днес се държат не така, както се надяваха приятелите и ценителите на Георги, а така, както убийците му очакват от тях…
На главната страница: Наталия Гончарова, Жътва (детайл), 1911 г.
