Разговор за Лещен, за образа и словото, за мислещите камъни и за тайнството Любов
В картините на Дарина Христова пейзажът рядко е само пейзаж. Планината, камъкът, дървото или човешката фигура постепенно се освобождават от предметността си и започват да говорят на езика на цвета и мълчанието. От близо три десетилетия художничката живее и работи в родопското село Лещен – място, което постепенно се е превърнало не просто в нейна среда, а в начин на виждане. До нея през цялото това време е поетът Борис Христов. Неговото присъствие не се превръща в сюжет на картините ѝ, нито те в илюстрация на поезията му. Но между словото и живописта съществува тих разговор, който преминава през цвета, пространството и мълчанието. По повод изложбата „Картини от южния склон“ в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна разговаряме с Дарина Христова за мястото, откъдето идват картините, за свободата на образа и за онова, което трудно може да бъде назовано.
Изложбата ви е озаглавена „Картини от южния склон“. Какво означава за вас южният склон – конкретното място, от което идват картините, или и определено вътрешно състояние?
Домът ни в село Лещен е обърнат на юг – към върховете на Пирин. Тук дори мъглите, слънцето и дъждовете изглеждат различно от тези в големия град. Но „южният склон“ е също и метафора на място топло, високо и истинско – място с гледка, която ви казва, че птиците наистина отлитат на юг…
От 1997 г. живеете и работите в Лещен. Какво стоеше зад този избор и как промени той начина ви на гледане и работа като художник?
На този въпрос съпругът ми отговаря в последната си книга „Пилигрим от края на света“, когато синът ни Марти го пита:
Тате, защо избрахте да живеем тук, сред тази планина?
Защото има много камъни…
Заради камъните, значи?
Не заради всички, а заради мислещите само… Търсихме ги дълго с майка ти и ги открихме тук… Бряг, на който няма мислещи камъни, не е нашият бряг…
Как си представяте срещата на тези творби, създадени в Лещен и Родопите, с пространството на Градската художествена галерия и с варненската публика? Променя ли новото място начина, по който една картина звучи?
През годините в галерията ни на село често са минавали гости от Варна и тяхното любопитство не само към пейзажа, но и към изложеното в нея ме кара да мисля, че срещата ни и тук ще бъде приятна… А по повод смяната на мястото – ако една картина е наистина добра, тя ще ви намери, за да ви зарадва, където и да сте.
Между образа и словото вие и Борис Христов споделяте от десетилетия живота и една обща творческа среда. Как съжителстват във всекидневието ви живописта и поезията – разговарят ли помежду си, или всеки от вас пази собственото си пространство?
Говорят си добре – повече с мълчание…
Моето разбиране за живопис е повлияно от неговото разбиране за поезия. А то е: „Поезията е само възможност да се превръщаш всеки ден в нещо друго – многократно да изживееш живота си…“
Когато започвате една картина, в началото има ли конкретен образ, мисъл или думи, или работата тръгва от цвета, линията и мълчанието пред платното? Има ли в картините ви образи или настроения, които са се срещали с негови стихове, без живописта да се превръща в илюстрация на поезията?
Естествено е често негов стих да ме насочи към конкретен образ, форма или състояние, какъвто е случаят с една от картините в тази колекция, назована мислено „Портрет на Б.“. Тя е инспирирана от първите два реда на стихотворението „Пеперуда“:
Една пеперуда ме тегли напред и духът ми тревожи –
от дългото тичане някой ден ще се запаля…
В творбите ви разпознаваемите образи често се появяват сред свободни цветни петна и фини графични линии. Как изграждате равновесието между конкретния образ и абстракцията?
Труден е отговорът на този въпрос, защото трудно се постига балансът между конкретния и абстрактния образ. Това умение е дадено на малцина. Опитвам и аз, но нерядко се озовавам в самото начало…
В някои от произведенията оставяте големи, спокойни пространства, а в други цветът е силен и експресивен. Съзнателно ли търсите това пространство за съзерцание и каква роля има то в композицията?
В миналото опитвах по-простия изказ с разбиране, напомнящо за някаква си моя хайку живопис, но сега, повлияна от природата наоколо, работя с полагане на повече детайли и живописни петна…
Кое от средата на Родопите присъства най-трайно в картините ви – природата, светлината, тишината, хората наоколо или нещо по-трудно назовимо?
Всички поравно – и природата, и светлината, и човешкото присъствие, и тишината… Но това, което ни задържа тук и ни крепи, е всекидневното ни любопитство към Неназовимото и към тайнството Любов.
Самостоятелната изложба „Картини от южния склон“ на Дарина Христова продължава до 20 август 2026 г. във Варненската художествена галерия.
