Човек дарява, защото това е ценност за него, защото е възпитан по този начин, има тази чувствителност и съзнанието, че може да промени нещо, т.е. има и самочувствието, че може да участва в процесите.
Как оценявате проявите на благотворителност и културата на дарителство в България? Смятате ли, че българинът е дарител по дух?
Българинът е дарител по дух и по съвест. Той има съзнание за това, че трябва да допринася за развитието на държавата и на образованието. Той не дарява от богатството си, той дарява от спестеното, а не от излишъка. След Освобождението на България е била актуална възрожденската концепция, че за да се развива добре държавата, трябва да се развива образованието. Тогава българите са дарявали масово за образователни институции, за стипендии и изграждане на университети. Не само Софийският университет, но и голяма част от българските университети, от техникумите, специализираните училища, женските девически училища и мъжките гимназии са създадени с дарителски жестове. След войните ситуацията се променя. Тогава се появява нуждата да бъдат подкрепяни жените, които са останали вдовици, сираците и военноинвалидите. Тоест с промяната на ситуацията се променят и каузите, в които се включва населението.
Как се е включвало населението в тези каузи?
Включвало се е масово – не само богати хора, но и учители, вдовици на учители, родители, чиито деца са починали и които създават фондове в тяхна памет. Интересен е начинът, по който са дарявали хората тогава – например родителите даряват средства на училището, в което е учило тяхното дете, тези средства постъпват във фонд, който се управлява от училищното настоятелство и с чиито приходи се купуват книги и се учредяват стипендии, които се раздават всяка година. По същия начин се управлява дарението на известната общественичка Йорданка Филаретова – едно от най-големите дарения в България. В определен момент нейната фондация е била най-богатата фондация в страната. Йорданка Филаретова е дарила на фондацията притежаваното от нея Доходно здание на площад „Св. Неделя” – това е сградата на днешното Министерство на здравеопазването. С наемите, които е получавало Доходното здание, се е издържала дейността на фондацията. Така са създадени дом за възрастни хора и колеж за медицински сестри, така е построена църквата „Покров Богородичен”. Всичко това е дейност на фондацията на Йорданка Филаретова. Между другото в момента така се управляват и западните фондации в САЩ, Великобритания, Германия и Франция – става дума за организации, които имат фонд, чието управление носи приходи, които се разпределят. В България няма такова изискване за капитал или за първоначален фонд при създаването на фондация. Разбира се, това носи своите рискове – например с финансовата криза огромна част от т. нар. фондове endowment в САЩ изгубиха всичките си пари. От друга страна обаче това носи и една характерна устойчивост.
Какво се случва с тези фондации и как се променя културата на дарителство след 9-и септември 1944 г.?
В периода от 1944 до 1951 г. се приемат редица актове и постановления, с които постепенно се национализира цялото имущество на тогавашния граждански благотворителен сектор. Малко по малко те се одържавяват и тяхната собственост – пари и имущество – се влива в тогавашния държавен бюджет. Става въпрос за огромен ресурс. Опитвали сме се да го сметнем, но не бихме могли да кажем с точност за каква сума става дума. Във всеки случай става въпрос за няколко милиарда лева. Например през 20-те години на ХХ век към Министерството на просвещението е имало дарителски фонд за образование. Тогава е имало практика да се създават частни дарителски фондове към министерствата, управлявани от самите министерства. Имало е разбиране, че политиката и този тип гражданска енергия трябва да вървят заедно. Имало е доверие в институциите, в това, че институциите ще реализират своите политики и с подкрепата на пожертвуванията на хората. Такива фондове е имало към БАН, към Софийски университет и т.н. Фондът за образование, за който споменах, е бил през 20-те години вторият по обем фонд след държавния пенсионен фонд. Можете да си представите за какъв огромен ресурс става дума. От него са се изплащали стипендии, издавали са се трудове, подкрепяли са се учители и т.н., а Министерството на просвещението е имало грижата да изпълнява волята на дарителя.
Имало ли е скандали около тези фондове и тяхното управление?
Скандали е имало, например Йорданка Филаретова първоначално е искала да направи дарение към църквата. От Синода обаче не приели дарението с аргумента, че управлението на недвижимите имоти би било трудно. Възниква проблем за реализирането на дарителската й воля, но в крайна сметка набързо е създадена фондацията, на която тя дарява своето имущество. Около дарението на Евлоги и Христо Георгиеви също има много проблеми. То се изпълнява доста години по-късно, защото има оспорване на волята от страна на някои наследници, има и съмнения за неправилна употреба на средствата. Така че скандали е имало, макар ние сега, гледайки от дистанцията на времето, да имаме една твърде романтична представа за тези дарителски жестове.
Като казах скандали, имах предвид по-скоро съмнения за корупционни практики при управлението на тези фондове.
В източниците, с които боравим, не намираме такава информация. Документите, с които са боравили съставителите на енциклопедията за дарителството в България, са учредителни актове, информация към досиетата на хора, на които са изплащани стипендии и пр. От тези документи е видно, че е имало отчетност. Нямаме обаче информация как медиите са отразявали тези инициативи. Между другото в БТА има архив на медиите и би било интересно да направим преглед на този архив, който ще ни помогне да разберем какви са били настроенията по отношение на благотворителността и гражданския сектор. Трябва да кажа, че и тогава регулацията и законите не са били много окуражаващи дарителите. Държавата винаги се е държала по следния начин – добре е да ви има, но ще е още по-добре ако участваме в управлението на вашия ресурс.
Казвате и тогава, какви са днешните пречки, които не окуражават дарителството?
Най-напред ще спомена нагласите на хората. Много е важно да се каже, че между 1944 и 1989 г. за всичко се грижи Партията. Общностният дух на взаимопомощ и съпричастност между хората е на много ниско ниво. Освен това по време на комунистическия период не е било възможно да се говори за нужди, които остават непокрити, защото това би означавало критика към системата и към режима. На практика организациите, които бяха създадени след 1989 г. с подкрепата на чужди донори и правителства, бяха създадени, защото имаше ресурс и очакване, че демокрацията трябва да има развито гражданско общество, а не поради осъзнатост от страна на хората, че те трябва да бъдат представени, че могат да участват в процесите и че имат свой собствен ресурс, колкото и малък да е той, от време, пари и доброволчество. В този смисъл гражданските организации, които са един от основните носители на благотворителността, пишат перфектно проекти, перфектно се отчитат и говорят езика на донорите по един много добър начин – особено до оня момент, в който съществуваха големи възможности за финансиране от чужди донори. Малко по малко обаче започна да се създава дистанция между гражданите и гражданските организации. Гражданите рядко разпознават в гражданските организации своето представителство, рядко разпознават възможността да се включат и да участват. Когато говорим за дарителството, трябва да кажем, че човек дарява, защото това е ценност за него, защото е възпитан по този начин, има тази чувствителност и съзнанието, че може да промени нещо, т.е. има и самочувствието, че може да участва в процесите. Напоследък гражданските организации страдат от липсата на ресурс – много донори се оттеглиха от България, защото вече третират страната като успешна европейска държава. Така че организациите се принудиха да започнат да мислят за местното дарителство и да развиват различни кампании и платформи, в които да привличат хората да участват. От друга страна, ако вземем културните институции – театри, галерии и пр. – кой говори там за дарителство, всички разчитат на държавната субсидия или на големи спонсори, но това не е дарителството от страна на хората, от страна на публиката.
И все пак можем да кажем, че има развитие. За последните десет години има огромна промяна по отношение на това, че получателите на благотворителност и носителите на благотворителност започнаха да се опознават, те си имат повече доверие и се чувстват удовлетворени от взаимния процес на даването и получаването. Мога да дам пример с инициативата „Спаси Дарина”, която стартира преди седем години като кампания за спасяването на Дарина, момиченце от Варна, което спешно се нуждаеше от колосална сума за лечение в чужбина. Тогава сестрата на Дарина написа един много трогателен апел, който беше отразен от всички медии и една група от хора, които се познават само от форуми, създадоха сайта, който даваше информация за кампанията – колко пари са събрани, колко остават и пр. След това Дарина замина за чужбина, но въпреки лечението почина и тогава родителите й решиха да дарят остатъка от парите на друго дете. Реално тези хора, които и досега работят като доброволци, не са регистрирали организация. Това е тяхното разбиране. Те започнаха да правят кампании и да помагат на семейства. Но не спряха дотук. Постепенно видяха, че няма как да се разчита на кампании за здравето на хората и започнаха да работят за подобряване на системата – на работата на Фонда за лечение на деца, на Комисията за лечение в чужбина. Те започнаха да променят правилата. Ако сега влезете в сайта „Спаси Дарина”, ще видите, че годишно те имат не повече от 4-5 кампании, но даряват своето време и работят изключително професионално в сферата на детското здравеопазване, помагат на семейства, създали са една общност от хора, която непрекъснато влиза в този сайт и има доверие, че кампаниите на „Спаси Дарина” са такива, които си струва да бъдат подкрепени, без да се налага да бъдат допълнително проверявани и проучвани. Давам този пример, защото искам да кажа, че през последните години започнаха да се създават организации, които са действително автентични. Такава е и фондация „Искам бебе”. Тези фондации са създадени от хора, които имат проблем и сами се включват в неговото решаване.
Запази ли се през годините тази тенденция на малкия и по-бедния дарител? Чуваме за пенсионирани учители и хора, които нямат особени средства, но даряват почти всичките си спестявания за определена кауза.
Свидетели сме на такива истории. Чуваме за тях рядко, но това не означава, че не се случват. Те остават под радара на медиите и на социалните мрежи, защото тези хора не тръбят за това, което правят. По принцип нашите проучвания и наблюдения показват, че като начин за даряване хората все още предпочитат SMS–дарителството, за което ние мислехме – когато създавахме ДМС-системата през 2007 г. – че е една изключително удобна система. Сега вече виждаме неговите недостатъци, защото изпращането на един SMS не отнема ангажимента, човек може да направи много повече.
И все пак единният дарителски номер се наложи.
Наложи се, да. В началото той тръгна много трудно, но се наложи като система, на която може да се има доверие. Хубаво е и това, че мобилните оператори не удържат никакви такси, че премахнаха ДДС върху набраните средства – нещо, което ни костваше петгодишни усилия. Освен това се знае, че кампаниите са проверявани. Ние проверяваме кампаниите на входа – когато кандидатстват за достъп до системата – проверяваме епикризи, проверяваме това дали съществуват други източници на финансиране и пр. Проверяваме ги и след като приключи кампанията – дали средствата са изразходвани по предназначение и каква е промяната. Защото за дарителите е стимулиращо да видят промяната, да видят резултата от своя жест.
Не споменахме църквите като дарители. Някога Българската православната църква е поддържала сиропиталища.
Църквите се обръщат към нас, за да ги включим в дарителския номер за набиране на средства. Имаме няколко кампании за строеж на църкви – например за един нов храм във Варна, за ремонт на храм-паметника „Св. Александър Невски” и др. Всички кампании на църкви, които до момента са идвали при нас, са за инфраструктурни проекти, за възстановяване на храм, за ремонт, за поддържане на гробищен парк и пр. При нас не се идвали кампании, които целят набирането на средства, с които да направят нещо за общността около себе си.
А кои са най-силните и най-масови каузи в момента – социалните, каузите, свързани със здравеопазване, с образование, с култура?
Години наред здравеопазването беше кауза номер едно. Напоследък това малко се промени по отношение на институционалните дарители, т.е. на фондациите и компаниите. Трябва да уточня, че в момента в България даряват фондации, компании и индивидуални дарители. На първо място като обем инвестирани средства са компаниите – над 50-55 %, следвани от фондациите. Реално хората даряват около 4 % от общия обем дарения. Разбира се, трябва да се има предвид, че ние ползваме данни на Национална агенция за приходите, която ни дава информация за ползваните данъчни облекчения. Т.е. ние ползваме статистиката за компаниите и за физическите лица. Има обаче и много дарения, за които не се ползват данъчни облекчения. Така че най-вероятно този процент е малко по-висок, но не много. За сравнение в държавите, в които филантропията е развита и е начин на живот, например в САЩ и Великобритания, 70 % от общия обем дарения са от физически лица, тоест от индивидуални дарители. В това има устойчивост, защото когато аз с моя личен мотив и с моята лична удовлетвореност работя с една организация, много по-трудно бих прекъснала отношенията с нея, отколкото една компания, която все пак има своя политика и се движи по различни правила. Така че за да кажем кои са сферите, трябва да определим и видовете дарители, защото те предпочитат различни каузи. Например сред индивидуалните дарители водещо е здравеопазването, те откликват на апели, които са свързани с лечението на хора. За фондациите водещите теми са образование, човешки права и гражданско общество. За компаниите – образование и социална сфера, като е много важно да се отбележи, че за компаниите темите гражданско общество и човешки права са почти на последно място. Това е така, защото компаниите предпочитат каузи, чийто резултат се вижда бързо. А темите гражданско общество и човешки права са сфери, в които са нужни дългосрочни инвестиции на средства и професионализъм, на хора, които са сърцати, знаят как и имат куража да променят системи. И съответно резултатите не се постигат бързо. Ако говорим например за честното провеждане на избори и за това, че трябва да има обучени наблюдатели и организации, които да участват в изработването на Изборния кодекс и на правилата, трябва да признаем, че за това е нужен немалък ресурс. Нито една компания не третира като безопасно навлизането в подобна територия.
Как бихте оценили дарителската култура на българските кампании и българския бизнес?
Компаниите много се развиха през последните години. Те вече не обичат думата дарителство. Сега те говорят за корпоративна социална отговорност и за политика за устойчиво развитие на компаниите. Разбира се, повечето компании в България са ръководени от принципи и правила, характерни за техните компании-майки, които са международни фирми и имат традиции в това отношение. Естествено там водещото е, че резултатът трябва да бъде видян бързо, в рамките на една-две години максимум. Те търсят разнообразието, търсят различни входове към публичността и към медиите, защото е разбираемо, че правят всичко това заради своя имидж, така че да изглеждат като по-добрия избор сред своите конкуренти. Това е част от философията на корпоративната социална отговорност. През последните години се разви и практиката по-богатите, по-заможните хора да създават свои фондации, т.е. не да даряват тук и там, от време на време или постоянно, а сами да структурират и разработват определени цели. Подобни инициативи не са чак толкова много, те наистина могат да се преброят на пръстите на двете ръце. Например фондация „Димитър Бербатов”, която дава стипендии за успели и талантливи деца, които подкрепя и на които осигурява условия да се развиват. Фондация „Светът на Мария”, която е създадена от семейство Цецка Радева и Гроздан Караджов, е насочена към възрастни хора с интелектуални затруднения. Сестрата на Гроздан – Мария, има такъв проблем и затова те създават фондацията и започват да изграждат дневни центрове за хора с интелектуални затруднения по съвременен модел, така че тези хора да бъдат обучавани да бъдат максимално независими. Фондация „Българската памет”, създадена от Роси и Милен Врабевски, чийто фокус е демографската криза в България. Една от първите им мисии е подкрепата на ин витро процедурите на семейства с репродуктивни проблеми. След създаването на Държавния фонд за подкрепа те работят с българските общности в Западните покрайнини и Бесарабия, като помагат на ученици и студенти оттам да се обучават в България. „Американска фондация за България”, която е създадена от Теодор Василев, Дико Михов и Алексей Христов, дава стипендии на ученици от олимпийските отбори по математика, физика и естествени науки. Самите те са математици и физици, благодарни за доброто образование, което им е дала Математическата гимназия в София и искат да помогнат на ученици, които сега се обучават там. Те финансират и студентския кинофестивал „Ранно пиле”.
Как работите с българите в чужбина?
Малко организации в България работят с българската диаспора за набиране на средства. Преди години направихме проучване, което показа, че има желание за даряване от страна на тези общности, но то се прави или през техните семейства тук, или през Агенцията за българите в чужбина. Българските организации нямат ресурс за работа с българите в чужбина, а набирането на средства от общностите в САЩ, Канада или Великобритания изисква огромен ресурс, изисква планиране. Просто няма организации, които да го правят. Фондация „Работилница за граждански инициативи” направи две събития в САЩ, но това са спорадични действия, които трудно носят устойчив резултат.
Как стоят нещата с дарителството в сферата на културата, има ли дарения, които са насочени към културни институции?
Една голяма част от даренията в тази сфера са насочени към традиционната култура – възстановяване на църкви и исторически забележителности, фолклорни фестивали и пр. Има организации, които инвестират в съвременно изкуство, но те са твърде малко. Няма специалисти, които да се занимават с набиране на средства за култура в самите организации, няма такива и в театрите и галериите. Много рядко обаче се случва да дойде някой, който да ви каже: „Искам да даря за вас”. Когато няма стратегии и търсене на интересни начини, по които може да бъде привлечен интересът на дарителите, няма и резултат. Още повече, че в публичността чуваме всеки ден апели, свързани със спасяването на живот, с хуманитарни каузи. Много трудно културните каузи биха се преборили с каузите за спасяване на човешки живот. А когато няма и търсене, това става съвсем невъзможно. На този етап това е лукс.
Как коментирате благотворителността и дарителските кампании по Коледа и големите празници? Не е ли притеснително, когато политически лица оглавяват подобни кампании? Какво мислите за кампанията „Българската Коледа”, как се промени тази кауза?
За нас е притеснително, когато политически лица организират дарителски кампании, когато те отправят апели за решаване на един или друг проблем чрез набиране на средства. Имаше такава кампания за деца в будна кома, когато Бойко Борисов беше кмет на София. Има такава кампания на МВР за децата на загиналите и пострадали служители в системата. Има я и „Българската Коледа”. За нас това е притеснително не само заради експертизата на тези институции да разпределят ефективно набраните средства, а защото е твърде неясна мотивацията на по-големите дарители. Дали те даряват, защото имат интерес да бъдат близо до определен властови център или защото вярват в каузата? Ако е първото, те подменят смисъла на дарителството. Що се отнася до „Българската Коледа”, ние работим от миналата година с екипа в президентството и помагаме да се преструктурира цялата кампания. Многократно сме водили разговори с тях за това, че президентството има по-висока роля от това да бъде пощенска кутия за преразпределяне на средства в подкрепа на отделни деца или за закупуване на апаратура за болници. В интерес на истината те постигнаха много по отношение на ефективността. Но дори и за тях самите беше изненадващо да видят колко трудно се постига промяна на системата, колко трудно се променя дори една малка брънка в системата. На практика те могат да изброят резултати от кампанията, например закупуването на специфична апаратура за рехабилитация, каквато нямаше досега в България. Това е страхотен резултат, но от гледна точка на ефекта върху системата, те видяха, че това много трудно се постига само през една дарителска кампания. Има нужда от много повече работа. И моите очаквания към институциите са да се осмисли изобщо съществуването на подобни кампании. Ние от „Българския дарителски форум”, виждаме ролята на публичните институции в промяната на системи. Не сме наивни, знаем, че публичният ресурс в България не достига. Навсякъде по света има невероятни примери за партньорство между дарители и институции. Но когато институциите влизат в ролята на граждански организации и набират средства, за да ги разпределят, това демонстрира дефицит по отношение на тяхната роля и работа.
Красимира Величкова е завършила културология в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2008 г. е директор на „Български дарителски форум“ – най-голямото сдружение на дарителски организации в страната, включващо над 45 фондации и корпоративни дарители. Работила е като мениджър „Развитие и партньорства“ в сдружение „Алтера“ и като мениджър „Финансирания и развитие“ във фондация „Работилница за граждански инициативи“. Занимавала се е със стратегии за организационно развитие и набиране на средства за социални и културни проекти. Член е на няколко работни групи, свързани с подобряването на регулациите за дейността на НПО в България.