Начало Идеи Гледна точка Дарителят скъперник
Гледна точка

Дарителят скъперник

5370

Софийски истории (74)

Жегата е непосилна, нямаш сили да мръднеш от място, даже птичият хор е замлъкнал. Затуй сякаш твой двойник, призрачният ти заместник действа от твое име и в момента се тътри между сенките в Докторската градина. А ти седиш отстрани и наблюдаваш, както приляга на ловец на сенки, вглъбил се в миналото. Чуваш уличните шумове и детската глъч, но в същото време си взрян в паяжината на времето, в пролуките между „някога“ и „сега“, докато срещаш случайно озовали се на пътя ти хора. Вървиш напред, но всъщност не отиваш никъде; работата е там, че домът, към който си се отправил, отдавна е заличен от времето, а мястото е обвеяно с летливи спомени.

Константин Хаджикалчев

Подтикът за тази софийска история дойде от „завръщането“ на цар Фердинанд, който 76 години по-късно (на 29 май 2024 г.) бе погребан в двореца Врана. Написах дълъг текст по този повод, без да пропусна, разбира се, обстоятелствата около избора на цар Фердинанд и „случайната среща“ на един от делегатите – Константин Хаджикалчев (1856–1940) – с бъдещия монарх във Виенската опера. Веднага след това получих мейл от приятел, силно заинтригуван от фигурата на делегата, оставил толкова подробни спомени. Питаше ме кой е той, не си ли струва да се разкаже за него.

И още как. Още докато четях мейла си дадох сметка, че фигурата на споменатия делегат побира в себе си цялата двойственост на българската история: съзаклятник от април 1876 г., минаващ обаче за „богаташки син“; русофил и англофил едновременно, при това най-близък приятел на Стефан Стамболов; герой от Сливница, устоял под куршумите, но и салонен дипломат; щедър дарител, смятан за един от най-богатите българи, и в същото време пословичен скъперник, за който още се носят софийски легенди. Всичко това въплътено в един и същи човек – Константин Хаджикалчев.

Вече съм почти на кръстовището на улиците „Оборище“ и „Сан Стефано“. През усуканото в плетеница дърво съзирам заветния ъгъл – там, където някога се е издигал семеен дом, поне до бомбардировките през 1944 г. Със себе си нося снимка, препечатана в късно издадените „Спомени“ на Хаджикалчев през 2006 г., видели бял свят благодарение на британския му правнук Джон Бризби, сам той „кралски съветник“. Доказателство как филизите на Хаджикалчевия род могат с успех да прораснат и на „мъгливия Албион“. Пресичам „Оборище“ и откривам удобно за наблюдение място – в сянката на кафенето „À la française“. Оттук гледката към двете улици и прилежащата Докторска градина е чудесна. Добре видна е и кооперацията от края на 40-те, израснала на мястото на някогашния Хаджикалчев дом на „Оборище“ 6. На избелялата снимка, препечатана в мемоарите, очертанията на дома са само загатнати – половината от високата дървена и остъклена врата, покрита с железни апликации; виждат се и два от френските прозорци на ъгъла на дома, както и плочника пред него; мигом е уловено и ъгълче, завършващо с ограда, очертаваща пространството от другата страна на Докторската градина. Нямаме друга снимка на този семеен дом, както и на повечето от фамилните домове в София. Уви, не е имало практика да се фотографират, което лишава пътуването ни във времето от конкретност и плътност. В случая оцелялата бледа снимка си има „повод“: някъде през 30-те години на ХХ в. група възпитаници от училището в троянското село Баба Стана са дошли да изразят признателност към своя благодетел навръх 24 май пред дома му на улица „Оборище“. Затова заедно с директора и двама от преподавателите са си направило кадро, като най-отпред е официалният портрет на Константин Хаджикалчев от края на XIX в. – с белоснежната колосана яка, ордените и декорациите си, някои от които е получил заради мисията си по намиране на български княз. Но за това след малко.

Ученици от с. Баба Стана пред дома на ул. „Оборище“ № 6

Този разказ препраща към родовата памет на нашия герой. Той е роден в Пловдив през 1846 г., където баща му – Хаджи Калчо Дренски, се премества, след като напуска Троян заради скандал с баща си. За рода Дренски се разказват легенди – как водел корена си от търновски боляри, избягали след края на Второто българско царство. Истината е, че Калчо Дренски започва от нулата като чирак в кожухарския еснаф в Пловдив и струпва огромно състояние с къртовски труд. Същевременно е училищен и църковен настоятел, крил е в дома си Васил Левски, а през 1836 г. отива на поклонение в Божи Гроб, след което прибавя пред името си думата „хаджи“, която неговият син Константин вкарва във фамилията си.

След като завършва първоначалното си образование в Пловдив, младият Константин заминава за Робърт колеж в Цариград, където завършва с отличен успех през 1872 г. И е изцяло потопен в духа на епохата. В мемоарните си бележки отбелязва какво влияние имат над него фигури като д-р Стоян Чомаков или Тодор Икономов – заради беззаветната им отдаденост на каузата за независима българска Църква. Ала не крие в късните си години видимото си огорчение от състоянието на българското православие: „По-младото поколение остана апатично спрямо Църквата и днес трябва да си кажем откровено, че то е отстранено от нея. То е отстранено не толкова поради левите течения, които изобилстват в новото време, но защото вижда, че духовните водачи са заприщили пътя за всякакви реформи и още защото мнозина от нашите владици не водят религиозен и морален живот“.

При връщането си в Пловдив той влиза в кръга на будни, млади и образовани хора, мечтаещи за освобождение. И в къщата на братовчед си Стефан Дренски се среща с Бенковски. Ето как го вижда той: Бенковски не беше начетен и културен човек, както другарите му, другите апостоли, но в замяна на това беше човек смел, решителен и с твърда воля. Той обясни целта на посещението си, местата, които е обходил, подготовката на населението и прочее, но за скорошно вдигане на въстание и дума не ставаше. Някои от другарите му, аз също, му обяснихме, че буденето на народното съзнание е похвално дело и догдето не се опитаме с въоръжено съпротивление против турците, правителството не ще закачи никого, но опитаме ли се да въстанем, ще разорим страната си.

Ала пожарът тлее и през април бунтът избухва, „кървавото писмо“ е разпратено. Константин крие от баща си своето включване в комитета и едва по късно (чак през 1923 г.) научава, че хаджи Калчо сам бил посетил Бенковски и вместо исканите от него 5–10 наполеона му дава цели 450. А известно било как устабашията на кожухарите къта всяка пара.

Щом бурята наближава, бащата увещава сина си да замине бързо за странство, да напусне България. Константин отказва с думите, че няма да дезертира в това съдбовно за родината време. И го пита какво би станало, ако всеки си тръгне. Казва му: „Не! Аз ще изпълня дълга си докрай“.

Скоро е хвърлен в затвора заедно с хиляди други нещастници. В своите „Записки“ Захарий Стоянов го дава за пример – богаташко момче, доброволно изпило чашата на страданията. Водят го на разпити, където следователят Фехим ефенди от Цариград му връчва предварително подготвен протокол на турски език. Възпитаникът на Роберт колеж, който блестящо владее писмено и говоримо турски, прочита „показанията си“, вижда скалъпените признания и отказва категорично да ги подпише. Много хора, отбелязва той, изгарят по този начин и отиват на бесилото просто защото не знаят турски. Сиреч подписват каквото им се даде. Отвеждат го при председателя на съда Селим ефенди, пред когото на добър турски младежът обяснява защо няма да подпише показанията си.

Селим ефенди видимо се изнервя, но сетне нарежда на следователя младият човек да бъде разпитан наново. Така той оцелява, а пред очите му обесват 40 първенци на Карлово, обвинени по този начин. В зандана той среща Константин Величков, Христо Г. Данов и бъдещия пловдивски кмет Костаки Пеев. За кратко вижда Захарий Стоянов, но ги държат затворени на различни места.

По онова време кореспонденциите на Макгахан за зверствата през април-май 1876 г. намират огромен отзвук в европейското обществено мнение. За да оправдаят себе си, турските власти канят по-благосклонни дописници, сред които и д-р Карл Шнайдер, кореспондент на „Кьолнише цайтунг“, който минава за туркофилско издание. Преди пристигането му нараждат да се почисти зандана, всичко да е в по-добра светлина… За преводачи на кореспондента са дадени двама пловдивски гърци, непитаещи добри чувства към българите. Единият знае френски, а другият немски.

Когато отварят вратата на килията му, Хаджикалчев разбира, че Провидението му провожда шанс, който не е за изпускане. И се обръща към кореспондента на френски: „Уважаеми господине, в името на човещината позволете да Ви кажа няколко думи“. Преводачите предлагат услугите си, но Хаджикалчев, който владее и френски, и немски, предлага на кореспондента да разговарят на английски – без посредници. Той се съгласява. Така чува покъртителен разказ за зверствата след потушаването на бунта. Думите на младежа покъртват д-р Шнайдер, който тръгва да обикаля затвора в посоченото от Хаджикалчев направление и там попада на „призраци, оковани във вериги и провисени от тавана, почти без да докосват земята“. Всичко това той описва в серия от статии в „Кьолнише цайтунг“. А скоро след това Хаджикалчев и други задържани българи са освободени. Първа дипломатическа победа за младия пловдивчанин.

Снимка от Учредителното събрание в Търново, 1879 г. В центъра с калпак е Стефан Стамболов, вдясно до него е К. Хаджикалчев

Втората е в Източна Румелия, където той като близък сътрудник на княз Алеко Богориди работи по оздравяването на финансите на областта. Младият човек е и сред групата български политици, които настояват пред княз Александър да извърши Съединението и да се заличи веднъж завинаги границата между Северна и Южна България.

Докато седях в кафенето, попаднах на следния пасаж от спомените, в който Хаджикалчев разказва как в отговор на неговия възторжен ентусиазъм княз Александър Батенберг тъжно му отговаря: Аз предчувствам, г-н Калчев, всички последици за мене, които ще донесе днешната ми постъпка, аз провиждам, че това не ще ми се прости. Но аз не мога да изоставя моя народ на произвола на съдбата, когато той ме призовава да се поставя начело на народното дело. С тези думи князът пришпорва коня си и тръгват напред, а по пътя от Калофер към Пловдив хиляди хора възторжено акламират княза. Думите на княза обаче се запечатват дълбоко в съзнанието на спътниците му и Хаджикалчев свидетелства как още продължава да ги чува в ушите си. За него Батенберг се уподобява на един Вилхелм Тел, принуден да стреля в ябълката, поставена на главата на сина му с думите: „Нека загине името и паметта ми, стига Швейцария да бъде свободна“.

Продължението е известно: Съединението, но и Сръбско-българската война, когато независимостта на България виси на косъм. А сетне идва детронирането на княза през август 1886 г., извършено от проруски офицери. Ала на Русия не е достатъчно княз Александър просто да бъде свален от престола. С руски пари се провежда и клеветническа кампания срещу него в европейската преса. След поредната публикация в брюкселския в. „Норд“ (щедро субсидиран от руската дипломация), че Батенберг не се е държал достойно във войната и е дезертирал на Сливница, Хаджикалчев пише опровержение, което след силен натиск също вижда бял свят: „Като участник в тая война и ординарец на главнокомандващия имах случай да видя със собствените си очи инициативата, храбростта и смелостта на княз Александър през всичката кампания. Аз добих дълбоко убеждение, че справедливо считат княз Александра за героя на кампанията, започнала в Сливница и завършила в Пирот. Като българин съхранявам най-голяма почит към княз Александър“.

Ала съдбата вече е подготвила на Хаджикалчев трета дипломатическа мисия, може би най-важната в живота му – избор на нов княз. Защото „безкняжието“, както сам той го нарича, заплашва страната с гибел: „Задачата ни беше много тежка, защото над България се виеха черни облаци на политическа несигурност, когато Регентството съумя с неимоверни усилия да спре междуособието, което, ако би успяло, щеше да погуби завинаги България“.

И как се преодолява изначалното „българско междуособие“? С лидерство от голям политически мащаб: Трябва да се признае, че начело на държавните работи в България стояха двама велики българи – Стамболов и Начович, които взаимно се допълваха, а техните усилия се подкрепяха достойно от новоизбраните трима членове на депутацията, които с достойнство съумяха да изпълнят мисията си в Европа и да спечелят симпатии в полза на България, както на Великите сили, с изключение на Русия, а така също и на европейското обществено мнение и на целия европейски печат.

Българската делегация в Лондон, 8 януари 1887 г.

Тримата – Константин Хаджикалчов, Константин Стоилов и Димитър Ризов – наистина свършват огромна работа. На 20 ноември 1886 г. те тръгват „да дирят княз“ и европейско признание на отечеството си. Срещу тях е огромната империя на Изток, чийто обезумял от яд самодържец – Александър III – мисли само как да затрие младата българска държава. И то защо? Дръзнала била да възроптае срещу покровителката Русия. Тръгват с влак през Сърбия и за тяхна огромна изненада в Ниш ги чака специален влак – крал Милан (въпреки взаимните рани от Сръбско-българската война) иска да ги види. В двореца му в Белград се водят дълги и важни разговори. Той изказва съжаление за импулсивното си решение да обяви война, подсторван, разбира се от други сили… Във Виена на гарата ги чакат студенти, които им устройват овации. Не само българи, но и от други славянски народи. За тях България е пример как една малка страна може да се бори за независимостта си. Приема ги и ръководителят на австроунгарската дипломация граф Калноки. Обсъждат кандидатурата на Мингрелския княз, когото Русия иска да види на българския престол. Калноки смята, че най-важното е да се запазят мирът и порядъкът в страната.

Когато Стамболов научава за новото руското предложение, с присъщия си духовит сарказъм отбелязва, че Берлинският договор забранява на черкезите (кавказци) да се заселват в България. Междувременно въпросният княз Мингрели бива приет от императора в Петербург и в прав текст споделя, че „не иска да носи тежкия товар на тая корона“. Мнозина смятат, че всеки следващ княз на България директно рискува живота си.

В тази тежка ситуация Хаджикалчев осъществява „контакта“ на своя живот. На 13 декември 1886 г. във Виенската опера австрийският майор Фон Лааба, родом от Далмация, му се обажда в ложата, за да му съобщи, че потомък на една от най-знатните фамилии в Европа би приел българския престол. Предложението изглежда странно и неочаквано, но ситуацията е такава, че делегатите не могат да пренебрегнат нито една възможност.

На другия ден Хаджикалчев посещава двореца в Кобург в десет часа сутринта. Ранна визита, поне според виенските разбирания, но принц Фердинанд го посреща във военна униформа, на която е сложил ордените си. Сред тях е и българско отличие, получено от княз Батенберг, както и руски орден.

Фердинанд иска да разбере две неща. Дали Батенберг няма да размисли и да поиска да се върне на престола? И второто е – как той би бил приет от българския народ? След което изтъква, че е готов да поеме „трудната задача“ и сам ще се нагърби с „дипломацията“. Защото признаването на един княз на България от Великите сили – и то в онзи момент – е нещо почти непосилно, криещо огромен риск.    

И Хаджикалчев, както и Стоилов и Греков на другата сутрин са впечатлени от неговата решителност. В бележките на Хаджикалчев откриваме и описание на външността на бъдещия български владетел: висок над 180 сантиметра, строен, с характерен носов изговор и малко по-тънък от обичайното глас. От лицето му не слиза леко присмехулното и подигравателно изражение, подсилено от големия му бурбонски нос, който става впоследствие любим мотив на карикатуристите.

Интелигентен и свръхамбициозен, Фердинанд е възпитан от майка си Клементина, дъщеря на последния френски крал Луи Филип, със съзнанието, че е роден за владетел, както и за велики дела. Така че „българското предложение“ (независимо от огромните рискове) устройва и двете страни.

Докато чета тези пасажи от спомените на Хаджикалчев ми хрумва, че той неслучайно е избрал да издигне дома си на това място. Първо, поради важните съседства. Буквално на ъгъла със „Сан Стефано“ е бил домът на д-р Страшимир Добрович, началник на тайната канцелария на Фердинанд и канцлер на българските ордени. Къщата бе съборена през 70-те, за да бъдат подслонени две червени принцеси на Живковия режим. А малко по-надолу по „Оборище“, след днешното Музикално училище, е бил домът на Григор Начович. И на следващо място: по „Оборище“ видният дипломат е имал лесен достъп до двореца, където е бил чест, но дискретен гост. Уви, както сам отбелязва той, разумните му съвети често са били отклонявани. И така, след огромния първоначален подем и тягата на Възраждането се стига от катастрофа до катастрофа:

Във външната ни политика трупахме грешки върху грешки: на Македонския въпрос дадохме крива посока по отношение на Турция, като отблъснахме всички благоприятни моменти на сближение, отидохме да се съюзяваме със съседни наши държави за делбата на турското наследство. По всички тия въпроси ние бяхме в безпътица: едно правителство възприемаше една програма, друго правителство – друга, и така се въвлякохме в две войни, които на всяка цена трябваше да избегнем. И това, което беше градено камък по камък – плод на усилията и на жертвите на патриоти, които са живели преди нас и за които днешното поколение не си дава труда да знае – рухна в кратко време.

Тъжно, но вярно. За да стигне до още по-прискърбния му извод, валиден и с днешна дата: ако в парламента влизаха лица с голям замах, а не посредственици и демагози, нещастията нямаше да ни постигнат.

Тук затварям книгата, защото ми става горчиво. И за последен път хвърлям поглед към снимката, на която домът на Хаджикалчеви, издигнат през „Бел епок“, е хванат в не повече от една четвърт. За този дом и за богатството на Хаджикалчеви се разказват легенди. Някои смятат, че благодарение на добрите си финансови вложения в чужди банки, той е бил най-богатият българин в първата четвърт на ХХ в. Дали това са само легенди, не мога да кажа. Ала истината е, че той е и щедър дарител. Бащиният му дом, съхранил се и днес в старинния Пловдив, е превърнат от него приживе в старопиталище, което той издържа със собствени средства. Училището в троянската махала Баба Стана съществува и днес. Съхранило се и трето училище, изградено от Хаджикалчеви в Троян – днес то носи името на бащата на българската социология Иван Хаджийски.

Константин, съпругата му – италианката Карлота, и дъщеря им Теофана, ок. 1908 г.

В същото време уличният софийски фолклор е богат на какви ли „менипеи“ за скъперника Хаджикалчев, този български Арпагон. От дете съм чувал много от тях, без да знам къде свършва истината и къде започва лъжата. В мемоарните си бележки Константин Хаджикалчев не крие, че „скъпенето“ е тяхна наследствена черта. Така например веднъж той води приятеля си Стамболов в Пловдив и се отбиват при баща му Хаджи Калчо. Стамболов е министър-президент и е на върха на славата си. Донасят им кафе и Стамболов понечва да запали цигара. Вади кутия кибрит, драсва клечка, сетне втора и трета, но все не запалва. Тогава старият Хаджи Калчо му казва: „Господин Стамболов, заповядайте да запалите цигарата си от мангала. Аз бих желал да пестите държавните пари и да не ги прахосвате без нужда, както сторихте с няколкото клечки кибрит, когато имате пред вас огън“. Сепнат, Стамболов благодари на хаджията за разумната му бележка, която ще му служи за урок. И после казва на приятеля си, че има за баща умен старец и откровен човек.

Ала това е добрата страна на „скъпенето“. В софийската мълва за стиснатия Кочо се разказват други истории от късните му години – коя от коя по-живописни. От дете съм чувал да казват за някого, че бил като „Кочо скръндзата“: сиреч, че точи на чашката за кафе единственото си бръснарско ножче, вместо да си купи ново, или пуска муха, за да види не е ли изпаднала някъде бучка захар, след като ги е преброил надлежно. Но това е софийската мълва.

Докато журналистът Стефан Танев, дългогодишният главен редактор на „Утро“, познавал добре Хаджикалчев, твърди, че не разказва анекдоти, а факти.

Например как се връщали двамата заедно в края на Първата световна война с влака от Пловдив. Багажът на журналиста бил само една чанта, а на Хаджикалчев – огромен куфар и още по-голяма кошница, пълна с всякакви продукти – фасул, леща и какво ли не още, дадени му от селяните изполичари. Война е все пак, било трудно с продуктите. Стигат на Централна гара в София. Танев му помага да носи куфара, а Хаджикалчев с другата ръка не изпуска кошницата. На перона – никакъв носач. Тръгват пеша, тъй като живеят в една посока (домът на Танев е на улица „Васил Априлов“ 3). Но товарът им натежава, пътят е над два километра. След минути виждат празен файтон. Танев го спира, кани и Кочо. Онзи отказва. Не иска да си делят файтона. А по тогавашния курс ставало дума за пет лева, не за големи пари.

Кочо Хаджикалчев никога не купувал вестници и Танев често го виждал как два пъти дневно се спира в някаква малка бръснарница на „Оборище“, за да прегледа пресата, без да ползва услугите на берберина.

Ала далеч по-стряскаща и „Дикенсова“ е следващата запомняща се история:

Един ден го гледам, спрял се пред магазина за детски играчки на Вебер, точно срещу двореца. Гледа играчките.
Какво гледаш, бай Кочо?
Гледам играчките. Искам да взема нещо, някоя кукличка. Една внучка имам и аз. За нея искам да купя.
Какво се колебаеш? Влез.
Искам да вляза, а не мога! Един друг Кочо, да ти призная, ме е уловил за яката на палтото и ме дърпа. Не влизай! Защо ще хвърляш пари за играчка? Не е ли това глупаво? Утре ще я счупят. Пропилени пари! И ето, той, Кочо в мене, е по-силният. Какво да правя? Не мога да го надвия. Хайде довиждане.
И си тръгна, без да се обърне нито веднъж.

Не е ли „този Кочо“ драматично превъплъщение на Дикенсовия Скрудж?

Ала още по-покъртителна е историята с изнудването му от страна на ВМРО. Организацията периодично налагала данък и извършвала рекет над богаташи. Дават срок на Хаджикалчев да внесе сто хиляди лева. Той не го прави.

Устройват му атентат. Взривяват вратата на дома, която частично виждаме на избелялата снимка. Той пак не дава парите.

Няколко дни по-късно в същия този дом проникват трима „облаци“ с револвери. И си искат парите. Ето развръзката на историята през свидетелството на Стефан Танев:

Кочо знаеше много добре, че тия хора съвсем не се шегуват. Не една жертва бяха взели те при подобни случаи, когато някой не се подчини и не им внесе исканите пари.
Не мога да ги дам, момчета!
Ще стреляме, ще те убием!
Знам. Стреляйте. Все едно на сто има, че ще ме раните и ще остана жив. Дам ли ви парите, сигурна смърт! Аз ще умра, докато ви ги броя!
Кочо не им даде исканите пари, а и македонците не се решиха да убият Кочо, който, въпреки скъперничеството си, болест у него, беше голям и добър българин.

Неведома е човешката душа, което обагря тази история далеч не само в черно и бяло.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора