Разговор с Людмила Миндова за новата ѝ стихосбирка „Чуден свят“ (изд. „Ерго“)

В чудния свят на Людмила Миндова се влиза като в гора, в която мигновено настройваш сетивата си към звуците, миризмите и живота наоколо. Пространството на тази книга ти тава възможност да ѝ се оставиш, да я чуеш, да я видиш и усетиш. Думите директно те сграбчват. Това са думи, описващи копнежи, срещи, болки и желания. Думи, говорещи за милостта, детството, вярата, приятелството, за чудото на общуването и за запазването на човечността. Тези стихове са като откровения, като първите пролетни цветя, които няма как да не забележиш и усетиш, особено след края зимата.

КОРАБЕН ДНЕВНИК

Трябва да си благодарен
на хората, които срещаш по пътя си,
защото само корабокрушенецът знае,
че е по-лесно да си измислиш остров,
отколкото хора.

Струва ми се, че в тази твоя книга акцентът е върху това как човек да се съхрани, как да запази своята човечност. В поезията ти присъства автентичност, в нея има стремеж към естественост и от гледна точка на езика. Жажда за светлина и копнеж към живота. Разкажи за това как се роди тази книга.

Да, въпросът за човечността и ценностите, заради които сме живи и си струва да се живее, наистина ме вълнуваха, докато пишех, а продължават и сега с не по-малка сила. Колкото до естествеността в изкуството, струва ми се, че това е най-голямата му илюзия. Виж как звучи само! Естественост в изкуствеността. Аз съм филолог, превеждам художествена литература, чета всекидневно научна и художествена литература, така че с голямо колебание говоря за естественост в писането. Имам предвид, че и случайно промъкналите се думички не остават случайно там, където са се появили. Не вярвам в случайностите нито в живота, нито в литературата. Факт е обаче, че когато едно произведение на изкуството ни кара да се впечатляваме от неговата естественост, очевидно иска да ни каже нещо, да ни обърне внимание за прояви в действителността, които иначе не забелязваме. От друга страна, ако в изкуството е задължително да си изкусен в майсторството, ужасно звучи в живота да бъдеш определян като „изкуствен човек“.

ЗАСТИНАЛ ЖИВОТ

И будисткият монах
с тяло, позлатено от пост и молитва,
и етиопското дете,
чието тяло от глада е заприличало
на изящна абаносова фигура
във фотографията на Салгадо,

не са произведения на изкуството.

Те са вик на живота,
чиято безкрайност
отстрани изглежда като изкуство.

От една страна, в стиховете си смесваш живота с изкуството, очертанията се губят, от друга, показваш разликата между тях. Животът и неговата бруталност. Чудният свят на творчеството. Разкажи за тези парадокс.

Ето я и подводната страна на този „Чуден свят“, на който е посветена книгата. Трябва да ти кажа, че имах големи колебания за заглавието. Няколко пъти го сменях и се чудех дали да е това. То на пръв поглед изглежда толкова обичайно и жизнерадостно, чак до баналност. Но в тази стихосбирка няма само удивление и радост от живота, а и един трудно прикриван ужас точно от бруталността на всекидневието. Дори не смея да кажа „на живота“. Та това стихотворение „застинал живот“ е точно за това вцепенение пред безсмислената болка, пред жестокостта, която не мога и не искам да разбера, пред цинизма, който ме отвращава до отчаяние.

А аз наистина видях снимка на починало от глад детенце, застинало като абаносова фигурка в ръцете на баща си… А и в „Роман за името“ бях писала за глада, имам и някои други стихотворения за това, понеже изтръпвам само при мисълта за това, че гладът може да се използва като политически инструмент за терор.

Но както винаги става с тази крехка играчка на изкуството, докато пишеш, имаш предвид едно, а после нещата се показват и в неподозирана нова светлина. Когато писах това стихотворение, през ум не ми минаваше, че ми предстои скоро да изгубя майка си по толкова мъчителен начин, която буквално за три-четири месеца се стопи пред очите ми и въпреки усилията и на толкова приятели и лекари, не успяхме да я спасим, нито кой знае колко да облекчим болката ѝ, както става в напреднала форма на рак. Нямах представа по-рано, че рязкото отслабване е един от честите симптоми на рака. Ето това беше най-страшната ми изненада с тази стихосбирка. Оказа се смазващо естествена, въпреки цялата ѝ изкуственост.

НАДЕЖДА

За Марин Бодаков, и тук, и там

Езикът, който говоря,
отдавна не е мой,
а на децата.

Каквото правя, правя го, защото
умните се учат от чуждите глупости.
Глупавите – от своите собствени.
Аз съм от вторите.

Затова разказвам.
За тях, за мен.
За да си преговарям:

къде ми е надеждата,
да помня свободата,
да казвам истината,
да поливам цветята.

Да прощавам.
Да не забравям, че „любов“
на полски е „милост“.

Чрез стиховете си разговаряш с писатели, литератури, в тях присъстват откровения и признания. Има много приятелска обич. Бих нарекъл тази книга и „Книга за другите“. Какво ти дава това общуване?

Марин беше редактор на всичките ми стихосбирки от появата на първата „Блус по никое време“. Беше редактор и на преводите ми на Йосип Ости. Смъртта му беше голям шок за всичките му приятели, така че това стихотворение е посветено на него като част от нашите разговори. А той ми е помагал и като автор, но и с безценните си съвети за чисто житейски неща. Семействата ни се сближиха естествено, макар да не може да се каже, че сме общували постоянно, но близостта беше несъмнена.

А поезията за мен е постоянен разговор. Тя може да е монологична, което също е особено ценно, но може и да е диалогична, което за мен лично я прави особено привлекателна и изпълнена със смисъл. Струва ми се, че в това отношение ми е повлиял диалогизмът в лириката на Вапцаров, а особено една статия на професор Никола Георгиев за него, която прочетох като ученичка и ме накара да се възхищавам изключително и на двамата заради работата им с думите. На „политическите идеи“ в творчеството на Вапцаров никога не съм симпатизирала, но „поетическите му идеи“ не спират да ме впечатляват. А тези кавички тук не са случайно, понеже и до ден-днешен, трийсет години след кандидатстудентските ми изпити, си спомням през смях за грешката на една от квесторките в Софийския университет, която вместо изпитната тема „Поетически идеи в творчеството на Вапцаров“ написала „Политически идеи в творчеството на Вапцаров“. Което си беше съвсем логична грешка по онова време. Мисля обаче, че и днес малцина успяват да се абстрахират от политическите пристрастия в прочитите си на Вапцаров, а и изобщо. Нещо повече, оказва се, че тоталитарното ни мислене изобщо не е излекувано. На моменти ми се струва, че сме още по-тоталитарни и от преди, без дори да съзнаваме колко лесно ни манипулират и колко силен инстинкт за политическа приспособимост дреме във всеки един от нас, заради който набързо забравяме и приятелства, и близост, и ценности, и идеи.

ЛЮБОВТА ИДВА КАТО В КАРТИНА НА ШАГАЛ,
ОПИСАНА В СТИХОТВОРЕНИЕ НА ЙОСИП ОСТИ

Някои хора не знаят какво е любовта,
докато не ги погали
с крилото си.
Това най-прекрасно усещане
е абсолютно незаслужено.
И затова истинско.

Имаш няколко преведени книги на Йосип Ости. В „Чуден свят“ има три стихотворения, свързани с него. Разкажи за вашето приятелство и творческа работа.

С Йосип Ости ме запозна Силвия Чолева. Даде ми стихосбирката му „Барбара и варваринът“, която преведох за много кратко време, понеже ми хареса моментално. Срамота е да си признава един преводач или автор колко светкавично е превел или написал нещо, но аз действително работя точно по този начин, когато някоя книга ме развълнува. С Йосип си пишехме много дълги писма, в които обсъждахме и литература, и политика, и градината му в Томай, и домашните ни любимци, и децата. Беше толкова сърдечен човек, че според мен само който не го е срещал или не е прочел две-три негови стихотворения, не би поискал да го види или чуе пак.
А накрая и той страда много тежко, понеже един след друг в границите на десетина години изгуби от рак и любимата си Барбара, а после и скъпия си приятел поета Томаж Шаламун и неговата спътница, великолепната художничка Метка Крашовец. Покрай заниманията си с постюгославските литератури се оказах в такава ситуация, че година след година губех познати и приятели, и то все от рак. В един момент, първо интуитивно, си казах, че това не може да няма връзка с войната. После интуицията ми се потвърди от изследванията на психолози и психотерапевти, на които попадах. Тук се наслагваха и Чернобил, и замърсяването, но особено и ужасът от войната и загубата на близките. В България също млади и по-възрастни приятели окапваха един след друг. И за съжаление няма как да си затваряме очите пред това, защото то е нашето всекидневие. Не го е направил и Солженицин, който е имал такъв рентгенов поглед за най-важните теми на съвремието ни, че едва ли е имал сили да не седне да пише.

АЛИЛУЯ

Господи,
научи ме без война
какво е смирение,
без смърт и омраза –
какво е любов,
без завист и злоба –
какво е радост,
и дай сили
на детето в мен
да не спира да пее.

В едно стихотворение казваш „в любовта сме деца“. Темата за детството също те вълнува. Вътрешното дете, като извор на живот.

Вътрешното дете, да, което иска да си играе с някого и заради това когато поотраснем достатъчно, опитваме се да му намерим компания от нови деца. Ако това наше вътрешно дете е прекалено наранено, тогава не бихме могли да имаме деца. Ще ни е страх да не бъдат наранени и те по същия начин. Затова и мнозина от хората с тежко детство не успяват да създадат здрави семейства и да си родят деца. Много често обаче те стават великолепни писатели. Защото онова тяхно вътрешно дете има нужда да разкаже и чрез разказването да преживее болката.

ЛЮЛКА

Докато се упражнявам
да превръщам тялото си в люлка,
докато бавно се полюшвам в такт,
докато усещам как краката ми в поза лотос
започват да изтръпват
и все по-малко съм себе си,
и все по-малко съм себе си,
животът преминава така:
приспиваш,
събуждаш,
приспиваш,
събуждаш…
И си жив, докато има за кого.

Какво е за теб чудото на даването?

Дарът е чудо. А още по-голямо чудо е благодарността. Думата евхаристия, причастието в християнството, означава благодарност. Но да си благодарен съвсем не е толкова лесно нещо. Лесно е да благодариш за доброто, за любовта, за щастието. Как обаче да благодариш за смъртта на близките си, за болестите и болката, за глада и страданията, за войните? Точно това са най-големите изпитания пред човешката ни същност. Да не се озлобим в страданието, да не изгубим човешкото си лице, а да осъзнаем, че колкото и да е болезнено, трябва да намерим сили да приемем и страданието, когато се случи да влезе в живота ни.

ВРАТАТА

Трябва да е добре смазана.
Да не издава шум.
Да не показва чувства.
Да е гостоприемна,
но и строга.
Да излъчва светлина,
но не в излишък.
Да има звънец,
но и да може да мълчи.
Да е такава,
че и да я хлопнат под носа ти,
да си щастлив.
Като я отворят пред теб,
да искаш само да внасяш,
а не да изнасяш.
Да се превърнеш
от край до край
в благодарност.
Да станеш врата,
през която да влиза
животът.

Да бъдеш врата, през която влиза живота, как се постига това?

Струва ми се, че цял живот се учим на това.

В ПРОФИЛ
И АНФАС

Гледам двама влюбени,
които никога не са се виждали.
Единият в профил,
другият анфас.
Вместо очни ябълки –
вдлъбнатини.
Приличат ми на птици,
като всички слепи,
като всички влюбени.
Гледам двама влюбени,
които никога не са се виждали
в този свят,
където останалите вместо вдлъбнатини
имат очни ябълки
и приличат на птици
само когато са влюбени.

Чрез стиховете си превръщаш загубата и болката в творчество. Успява ли поезията да лекува и да извисява?

Чудесно би било поезията да може да лекува, но дори и да не е така, все пак в нея е заложен поривът към възвишеното и към спасението. Особено пък когато действа със средствата на иронията, пародията, сарказма. Колкото до загубата и болката, ако погледнеш литературата в хилядолетната ѝ история, тя поначало най-много говори за загубата и болката. Нещастието е основен стимул за писане, което не означава, че самото то е достатъчно за да се получи едно добро произведение. Напротив. Освен страданието на литературата ѝ трябва още нещо, за да стане литература. И точно за това нещо са най-големите ни главоблъсканици.

БОЖУР

Бог милва с цвят и аромат.
Да обичаш и да си обичан –
помилване.

В стиховете ти присъстват милост, смирение и доброта. Умеем ли да ги пазим?

Някои от нас умеят повече, други по-малко. Много зависи и от средата, но най-вече от собствената ни воля. В ситуация като днешната, когато добротата и смирението са смятани за глупост, да се стараеш да си добър и смирен е истински подвиг. Духовен подвиг. Ясно е, че цената за този подвиг е твърде висока, но пък тя е единствената, която си струва да бъде платена.

СВЕТА НЕДЕЛЯ

Разбрах, че в мястото
на любовта и истината,
на болката и състраданието,
на красотата и изкуството
се срещат мъртвите и живите.
Разбрах, че в него мъртвите възкръсват.
Деца срещат бащите и майките си.
Бащи и майки – децата си.
Възкръсват близките ни от семейните албуми.
Хорът на ангелите извисява нагоре молитви.
Стълби към небето вместо Вавилонски кули.
И Бог се смилява и пуска нашите близки
да слязат при нас.
Първо се усеща силен мирис
на току-що откъснат здравец и босилек.
После капките вода ни съживяват.
Всички. Само да поискаме.

Людмила Миндова (1974, Русе) е завършила специалност „Славянска филология“ в Софийския университет (1998), където по-късно защитава дисертация върху хърватския литературен барок (2006). Автор е на поетическите книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014), „Животът без музика“ (2016) и „Дървото на спомена“ (2020), която е номинирана за наградите на „Перото“ и „Иван Николов“. През 2017 г. е публикуван романът ѝ за времената на тоталитарния опит след Втората световна война и за възродителния процес – „Роман за името“. Миндова е автор и на две литературоведски книги: „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и „Другата Итака. За дома на литературата“ (2016). В неин превод са публикувани редица книги на автори от бившето югославско пространство, сред които са Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Иван Херцег и др. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“ (БАН) и хоноруван преподавател към Факултета по славянски филологии на Софийския университет.