Начало Книги Дарът е чудо
Книги

Дарът е чудо

3803
Людмила Миндова

Разговор с Людмила Миндова за новата ѝ стихосбирка „Чуден свят“ (изд. „Ерго“)

В чудния свят на Людмила Миндова се влиза като в гора, в която мигновено настройваш сетивата си към звуците, миризмите и живота наоколо. Пространството на тази книга ти тава възможност да ѝ се оставиш, да я чуеш, да я видиш и усетиш. Думите директно те сграбчват. Това са думи, описващи копнежи, срещи, болки и желания. Думи, говорещи за милостта, детството, вярата, приятелството, за чудото на общуването и за запазването на човечността. Тези стихове са като откровения, като първите пролетни цветя, които няма как да не забележиш и усетиш, особено след края зимата.

КОРАБЕН ДНЕВНИК

Трябва да си благодарен
на хората, които срещаш по пътя си,
защото само корабокрушенецът знае,
че е по-лесно да си измислиш остров,
отколкото хора.

Струва ми се, че в тази твоя книга акцентът е върху това как човек да се съхрани, как да запази своята човечност. В поезията ти присъства автентичност, в нея има стремеж към естественост и от гледна точка на езика. Жажда за светлина и копнеж към живота. Разкажи за това как се роди тази книга.

Да, въпросът за човечността и ценностите, заради които сме живи и си струва да се живее, наистина ме вълнуваха, докато пишех, а продължават и сега с не по-малка сила. Колкото до естествеността в изкуството, струва ми се, че това е най-голямата му илюзия. Виж как звучи само! Естественост в изкуствеността. Аз съм филолог, превеждам художествена литература, чета всекидневно научна и художествена литература, така че с голямо колебание говоря за естественост в писането. Имам предвид, че и случайно промъкналите се думички не остават случайно там, където са се появили. Не вярвам в случайностите нито в живота, нито в литературата. Факт е обаче, че когато едно произведение на изкуството ни кара да се впечатляваме от неговата естественост, очевидно иска да ни каже нещо, да ни обърне внимание за прояви в действителността, които иначе не забелязваме. От друга страна, ако в изкуството е задължително да си изкусен в майсторството, ужасно звучи в живота да бъдеш определян като „изкуствен човек“.

ЗАСТИНАЛ ЖИВОТ

И будисткият монах
с тяло, позлатено от пост и молитва,
и етиопското дете,
чието тяло от глада е заприличало
на изящна абаносова фигура
във фотографията на Салгадо,

не са произведения на изкуството.

Те са вик на живота,
чиято безкрайност
отстрани изглежда като изкуство.

От една страна, в стиховете си смесваш живота с изкуството, очертанията се губят, от друга, показваш разликата между тях. Животът и неговата бруталност. Чудният свят на творчеството. Разкажи за тези парадокс.

Ето я и подводната страна на този „Чуден свят“, на който е посветена книгата. Трябва да ти кажа, че имах големи колебания за заглавието. Няколко пъти го сменях и се чудех дали да е това. То на пръв поглед изглежда толкова обичайно и жизнерадостно, чак до баналност. Но в тази стихосбирка няма само удивление и радост от живота, а и един трудно прикриван ужас точно от бруталността на всекидневието. Дори не смея да кажа „на живота“. Та това стихотворение „застинал живот“ е точно за това вцепенение пред безсмислената болка, пред жестокостта, която не мога и не искам да разбера, пред цинизма, който ме отвращава до отчаяние.

А аз наистина видях снимка на починало от глад детенце, застинало като абаносова фигурка в ръцете на баща си… А и в „Роман за името“ бях писала за глада, имам и някои други стихотворения за това, понеже изтръпвам само при мисълта за това, че гладът може да се използва като политически инструмент за терор.

Но както винаги става с тази крехка играчка на изкуството, докато пишеш, имаш предвид едно, а после нещата се показват и в неподозирана нова светлина. Когато писах това стихотворение, през ум не ми минаваше, че ми предстои скоро да изгубя майка си по толкова мъчителен начин, която буквално за три-четири месеца се стопи пред очите ми и въпреки усилията и на толкова приятели и лекари, не успяхме да я спасим, нито кой знае колко да облекчим болката ѝ, както става в напреднала форма на рак. Нямах представа по-рано, че рязкото отслабване е един от честите симптоми на рака. Ето това беше най-страшната ми изненада с тази стихосбирка. Оказа се смазващо естествена, въпреки цялата ѝ изкуственост.

НАДЕЖДА

За Марин Бодаков, и тук, и там

Езикът, който говоря,
отдавна не е мой,
а на децата.

Каквото правя, правя го, защото
умните се учат от чуждите глупости.
Глупавите – от своите собствени.
Аз съм от вторите.

Затова разказвам.
За тях, за мен.
За да си преговарям:

къде ми е надеждата,
да помня свободата,
да казвам истината,
да поливам цветята.

Да прощавам.
Да не забравям, че „любов“
на полски е „милост“.

Чрез стиховете си разговаряш с писатели, литератури, в тях присъстват откровения и признания. Има много приятелска обич. Бих нарекъл тази книга и „Книга за другите“. Какво ти дава това общуване?

Марин беше редактор на всичките ми стихосбирки от появата на първата „Блус по никое време“. Беше редактор и на преводите ми на Йосип Ости. Смъртта му беше голям шок за всичките му приятели, така че това стихотворение е посветено на него като част от нашите разговори. А той ми е помагал и като автор, но и с безценните си съвети за чисто житейски неща. Семействата ни се сближиха естествено, макар да не може да се каже, че сме общували постоянно, но близостта беше несъмнена.

А поезията за мен е постоянен разговор. Тя може да е монологична, което също е особено ценно, но може и да е диалогична, което за мен лично я прави особено привлекателна и изпълнена със смисъл. Струва ми се, че в това отношение ми е повлиял диалогизмът в лириката на Вапцаров, а особено една статия на професор Никола Георгиев за него, която прочетох като ученичка и ме накара да се възхищавам изключително и на двамата заради работата им с думите. На „политическите идеи“ в творчеството на Вапцаров никога не съм симпатизирала, но „поетическите му идеи“ не спират да ме впечатляват. А тези кавички тук не са случайно, понеже и до ден-днешен, трийсет години след кандидатстудентските ми изпити, си спомням през смях за грешката на една от квесторките в Софийския университет, която вместо изпитната тема „Поетически идеи в творчеството на Вапцаров“ написала „Политически идеи в творчеството на Вапцаров“. Което си беше съвсем логична грешка по онова време. Мисля обаче, че и днес малцина успяват да се абстрахират от политическите пристрастия в прочитите си на Вапцаров, а и изобщо. Нещо повече, оказва се, че тоталитарното ни мислене изобщо не е излекувано. На моменти ми се струва, че сме още по-тоталитарни и от преди, без дори да съзнаваме колко лесно ни манипулират и колко силен инстинкт за политическа приспособимост дреме във всеки един от нас, заради който набързо забравяме и приятелства, и близост, и ценности, и идеи.

ЛЮБОВТА ИДВА КАТО В КАРТИНА НА ШАГАЛ,
ОПИСАНА В СТИХОТВОРЕНИЕ НА ЙОСИП ОСТИ

Някои хора не знаят какво е любовта,
докато не ги погали
с крилото си.
Това най-прекрасно усещане
е абсолютно незаслужено.
И затова истинско.

Имаш няколко преведени книги на Йосип Ости. В „Чуден свят“ има три стихотворения, свързани с него. Разкажи за вашето приятелство и творческа работа.

С Йосип Ости ме запозна Силвия Чолева. Даде ми стихосбирката му „Барбара и варваринът“, която преведох за много кратко време, понеже ми хареса моментално. Срамота е да си признава един преводач или автор колко светкавично е превел или написал нещо, но аз действително работя точно по този начин, когато някоя книга ме развълнува. С Йосип си пишехме много дълги писма, в които обсъждахме и литература, и политика, и градината му в Томай, и домашните ни любимци, и децата. Беше толкова сърдечен човек, че според мен само който не го е срещал или не е прочел две-три негови стихотворения, не би поискал да го види или чуе пак.
А накрая и той страда много тежко, понеже един след друг в границите на десетина години изгуби от рак и любимата си Барбара, а после и скъпия си приятел поета Томаж Шаламун и неговата спътница, великолепната художничка Метка Крашовец. Покрай заниманията си с постюгославските литератури се оказах в такава ситуация, че година след година губех познати и приятели, и то все от рак. В един момент, първо интуитивно, си казах, че това не може да няма връзка с войната. После интуицията ми се потвърди от изследванията на психолози и психотерапевти, на които попадах. Тук се наслагваха и Чернобил, и замърсяването, но особено и ужасът от войната и загубата на близките. В България също млади и по-възрастни приятели окапваха един след друг. И за съжаление няма как да си затваряме очите пред това, защото то е нашето всекидневие. Не го е направил и Солженицин, който е имал такъв рентгенов поглед за най-важните теми на съвремието ни, че едва ли е имал сили да не седне да пише.

АЛИЛУЯ

Господи,
научи ме без война
какво е смирение,
без смърт и омраза –
какво е любов,
без завист и злоба –
какво е радост,
и дай сили
на детето в мен
да не спира да пее.

В едно стихотворение казваш „в любовта сме деца“. Темата за детството също те вълнува. Вътрешното дете, като извор на живот.

Вътрешното дете, да, което иска да си играе с някого и заради това когато поотраснем достатъчно, опитваме се да му намерим компания от нови деца. Ако това наше вътрешно дете е прекалено наранено, тогава не бихме могли да имаме деца. Ще ни е страх да не бъдат наранени и те по същия начин. Затова и мнозина от хората с тежко детство не успяват да създадат здрави семейства и да си родят деца. Много често обаче те стават великолепни писатели. Защото онова тяхно вътрешно дете има нужда да разкаже и чрез разказването да преживее болката.

ЛЮЛКА

Докато се упражнявам
да превръщам тялото си в люлка,
докато бавно се полюшвам в такт,
докато усещам как краката ми в поза лотос
започват да изтръпват
и все по-малко съм себе си,
и все по-малко съм себе си,
животът преминава така:
приспиваш,
събуждаш,
приспиваш,
събуждаш…
И си жив, докато има за кого.

Какво е за теб чудото на даването?

Дарът е чудо. А още по-голямо чудо е благодарността. Думата евхаристия, причастието в християнството, означава благодарност. Но да си благодарен съвсем не е толкова лесно нещо. Лесно е да благодариш за доброто, за любовта, за щастието. Как обаче да благодариш за смъртта на близките си, за болестите и болката, за глада и страданията, за войните? Точно това са най-големите изпитания пред човешката ни същност. Да не се озлобим в страданието, да не изгубим човешкото си лице, а да осъзнаем, че колкото и да е болезнено, трябва да намерим сили да приемем и страданието, когато се случи да влезе в живота ни.

ВРАТАТА

Трябва да е добре смазана.
Да не издава шум.
Да не показва чувства.
Да е гостоприемна,
но и строга.
Да излъчва светлина,
но не в излишък.
Да има звънец,
но и да може да мълчи.
Да е такава,
че и да я хлопнат под носа ти,
да си щастлив.
Като я отворят пред теб,
да искаш само да внасяш,
а не да изнасяш.
Да се превърнеш
от край до край
в благодарност.
Да станеш врата,
през която да влиза
животът.

Да бъдеш врата, през която влиза живота, как се постига това?

Струва ми се, че цял живот се учим на това.

В ПРОФИЛ
И АНФАС

Гледам двама влюбени,
които никога не са се виждали.
Единият в профил,
другият анфас.
Вместо очни ябълки –
вдлъбнатини.
Приличат ми на птици,
като всички слепи,
като всички влюбени.
Гледам двама влюбени,
които никога не са се виждали
в този свят,
където останалите вместо вдлъбнатини
имат очни ябълки
и приличат на птици
само когато са влюбени.

Чрез стиховете си превръщаш загубата и болката в творчество. Успява ли поезията да лекува и да извисява?

Чудесно би било поезията да може да лекува, но дори и да не е така, все пак в нея е заложен поривът към възвишеното и към спасението. Особено пък когато действа със средствата на иронията, пародията, сарказма. Колкото до загубата и болката, ако погледнеш литературата в хилядолетната ѝ история, тя поначало най-много говори за загубата и болката. Нещастието е основен стимул за писане, което не означава, че самото то е достатъчно за да се получи едно добро произведение. Напротив. Освен страданието на литературата ѝ трябва още нещо, за да стане литература. И точно за това нещо са най-големите ни главоблъсканици.

БОЖУР

Бог милва с цвят и аромат.
Да обичаш и да си обичан –
помилване.

В стиховете ти присъстват милост, смирение и доброта. Умеем ли да ги пазим?

Някои от нас умеят повече, други по-малко. Много зависи и от средата, но най-вече от собствената ни воля. В ситуация като днешната, когато добротата и смирението са смятани за глупост, да се стараеш да си добър и смирен е истински подвиг. Духовен подвиг. Ясно е, че цената за този подвиг е твърде висока, но пък тя е единствената, която си струва да бъде платена.

СВЕТА НЕДЕЛЯ

Разбрах, че в мястото
на любовта и истината,
на болката и състраданието,
на красотата и изкуството
се срещат мъртвите и живите.
Разбрах, че в него мъртвите възкръсват.
Деца срещат бащите и майките си.
Бащи и майки – децата си.
Възкръсват близките ни от семейните албуми.
Хорът на ангелите извисява нагоре молитви.
Стълби към небето вместо Вавилонски кули.
И Бог се смилява и пуска нашите близки
да слязат при нас.
Първо се усеща силен мирис
на току-що откъснат здравец и босилек.
После капките вода ни съживяват.
Всички. Само да поискаме.

Людмила Миндова (1974, Русе) е завършила специалност „Славянска филология“ в Софийския университет (1998), където по-късно защитава дисертация върху хърватския литературен барок (2006). Автор е на поетическите книги „Блус по никое време“ (2009), „Тамбос“ (2014), „Животът без музика“ (2016) и „Дървото на спомена“ (2020), която е номинирана за наградите на „Перото“ и „Иван Николов“. През 2017 г. е публикуван романът ѝ за времената на тоталитарния опит след Втората световна война и за възродителния процес – „Роман за името“. Миндова е автор и на две литературоведски книги: „Гласът на барока. Иван Гундулич и хърватската барокова норма“ (2011) и „Другата Итака. За дома на литературата“ (2016). В неин превод са публикувани редица книги на автори от бившето югославско пространство, сред които са Данило Киш, Дубравка Угрешич, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Иван Херцег и др. Доцент е в Института за балканистика с Център по тракология „Александър Фол“ (БАН) и хоноруван преподавател към Факултета по славянски филологии на Софийския университет.

Радослав Чичев е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в БНР като един от водещите на предаванията „Гласът на времето“ и „Аларма“ по програма „Христо Ботев“. През март 2010 г. пиесата му „Колекционерката“ печели Първа награда на конкурса за камерна пиеса „Славка Славова“ на Театър 199. През 2011 г. излиза първата му стихосбирка „От прашинката на деня“, за която през 2012 г. е отличен с бронзов Пегас на „Южна пролет“ в Хасково. През 2012 г. е победител на фестивала „София: Поетики“. Един от участниците в поетичното представление „4х4“, заедно с Ясен Василев, Мирослав Христов и Иван Димитров. През 2013 г. излиза втората му поетична книга „Сърцето на ловеца е лисица“. Следват още две : „5.6“ – 2016 г., и „Светкавици“ през 2019 г. Има още две поставени пиеси - независимото представление „Траевремене“ и радиопиесата „Звездата на Планк“. Един от авторите в подкаста „Градски детектив“. Работил е по три документални проекта: представлението на Студиото за документален театър Vox Рopuli „Невидими номер 3 – Дом“, радиосериала „Втората световна“ на БНР и радиопиесата „Сънят на сезоните“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display