Беше през късната пролет на 2012 г. Изтерзана от изпитания и лични неволи, влязох да се помоля в храма „Св. Александър Невски”. Помня ясно тъгата, която ме притискаше, спомням си чувството на обърканост и отчаянието, които владееха душата ми. И макар сърцето ми да се късаше, моята вътрешна угнетеност едва ли бе видима с просто око – външно изглеждах спокойна, в очите ми нямаше сълзи, походката ми бе нормална и овладяна. Часът беше следобеден, оставаше по-малко от час до вечерното богослужение. Спомням си как на излизане мярнах с периферното си зрение в ъгъла на притвора, досами вратите на храма, малката фигурка на дядо Добри, дискретен и ненатраплив както винаги. Около нас сновяха хора, едни влизаха, други излизаха. Всичко стана някак бързо и изненадващо, още преди да стигна до средата на преддверието, старецът се насочи към мен, спря ме настоятелно, извади шепа пари от малката пластмасова чаша, която държеше, и ги натика в ръцете ми. Не знаех как да реагирам, опитах се да му обясня, че не се нуждая от тях, но той продължаваше упорито да ги тика в ръцете ми, повтаряйки настойчиво нещо, което така и не разбрах. Изрече го поне шест-седем пъти, а аз всеки път му отговарях тихо: „Не разбирам, не мога да ви разбера”. Обичайно кроткото му и добродушно лице придоби сякаш пророческо изражение, като че имаше някакво напътствие за мен, някакъв съвет или послание, което искаше да ми открие на всяка цена. За жалост, така и не разбрах ни една от неговите думи. Накрая просто му благодарих и си тръгнах, а той ме изпрати до стълбите на храма.
Месец по-късно – беше вече лято – го срещнах отново, този път пред столичния храм „Св. Седмочисленици”. Оставих няколко монети в чашката му, а той тръгна с мен през градинката и започна отново да ми говори. И странно, този път разбрах съвсем ясно и без никакво затруднение всяка негова дума. Гласът му бе спокоен и благ, звучеше по-скоро изповедно, отколкото наставнически. И до днес не съм сигурна дали словата, които изрече тогава, следваха по-скоро ритъма на собствените му мисли и преживявания, или откликваха на моите душевни терзания, на въпросите, които ме измъчваха: „Много трудно е за нас да различаваме духовете на истината от духовете на лъжата. Но не бива да се страхуваме, Господ помага. Молѝ се на Света Богородица, от нея ни идва голяма милост, много по-голяма, отколкото можем да си представим”.
Когато дядо Добри почина, си спомних думите на гръцкия богослов и духовник Николаос Лудовикос, който бе гост на Софийския университет и издателство „Омофор” пет-шест месеца по-рано: „Това е тайната на Кръста – да сложиш себе си на мястото на другия и вместо да вземеш справедливост само за себе си, да дадеш на другия любов и разбиране. Тогава всички други започват отчаяно да хранят теб самия, защото ти ставаш ужасно необходим човек. Това е опитът на светците. Те са изпитали необяснима любов от страна на другите, те са били обичани силно от толкова много хора”. Едва сега разбрах екзалтацията и вдъхновението на всички гръцки духовници и богослови, с които се е случвало да разговарям за старците Паисий и Порфирий. Живият допир до светостта и свободата, която лъха от нея, до безвъпросната сладост на онова едно, което е само потребно, пренарежда нивата и пластовете на обичайното съществуване, преобръща йерархиите и приоритетите и сякаш с един замах ни въздига до така обсъжданата в богословските книги „смяна на ума”, metanoia. Подобно на мнозина други бях виждала дядо Добри неведнъж, бях разговаряла с него, бях гледала телевизионни репортажи за дарителското му дело, но едва неговата смърт пробуди сякаш до дъно сетивата ми за безумната умност на този тъй прост и чист житейски път, свободен от суета и отдаден изцяло на Любовта. За него съселяните му от Байлово разказват, че бил готов всякога и с всекиго да тръгне, на всекиго да откликне и да се отзове за каквото и да го помолят, каквато и помощ да му поискат. Така дядо Добри е станал за Байлово и за цялата страна ужасно необходим човек.
Казват, че където злото се умножава, там благодатта е в голямо изобилие. Не знам колко увреден е светът, в който живеем, и дали поквареността и упадъкът на обществото ни са стигнали критичните си нива, но знам, че мнозина почувствахме благодатта, която ни споходи покрай загубата на дядо Добри. И мисля, че тази благодат пренарежда не толкова нашите места или позициите ни в този свят, защото всеки си има своя дарба от Бога, един – тъй, други – инак[1], колкото нашите умове. Мисля, че тя действа с вечна грижа за идентичността на човека и не презира, нито отхвърля богатствата на този свят, защото в цялото си изобилие и многообразие той е сътворен тъкмо от Бог. Струва ми се, също не бива да забравяме, че дядо Добри бе всъщност един богат човек, един от най-големите дарители в страната, той демонстрира не толкова отхвърляне на света и неговите пари, колкото себеотречение и нов начин за употреба на всяко богатство.
По време на своята беседа в Богословския факултет в София през октомври миналата година цитираният вече от мен проф. Лудовикос разказа следната история: „Един аскет много искал да разбере какво представляват раят и адът и се помолил на Бог да му открие тази тайна. И една нощ ангел го понесъл, за да му покаже рая и ада. Най-напред го завел в една стая, в която аскетът видял огромна трапеза, а посред нея – много и вкусни ястия. Около масата били насядали хора, които държали много дълги лъжици, с които се опитвали да стигнат до храната. Всичко това било съпроводено с разправии и кавги, защото макар да достигали храната, те не успявали да я вкусят, тъй като лъжиците им били прекалено дълги и непрестанно се удряли взаимно с тях. Тогава ангелът му казал: „Това е адът”. Аскетът го помолил: „Покажи ми сега рая”, и попаднал в същата стая, със същата маса, отрупана с вкусни ястия. И пак видял хора, насядали около масата с дълги лъжици. В тази стая обаче царяло веселие и празничен дух изпълвал пространството. „Каква е разликата”, попитал аскетът и забелязал, че вместо да се удрят с предългите си лъжици, хората тук се хранят взаимно, като всеки дава храна на другия от своята лъжица”.
Струва ми се, че дядо Добри ни показа именно това, което е видял в райската стая този аскет. Благодатта, която ни обгърна с неговото отхождане от този свят, е не толкова призив за някакво отречение или отхвърляне, колкото повик за вътрешно преобръщане и пренастройване, за проглеждане за Другия и отдаване на Другия. Без да смекчава максимализма на евангелския призив: „Първом търсете царството на Бога”[2], тя излива своята светлина и благословение над целия живот и над цялата култура на човека. Затова и животът на този светъл старец се оказа предизвикателство както за „здравия разум”, така и за всяко свеждане на християнството до кодекс от правила на благочестието.
Някъде бях чела, че светецът е странник в този свят, загадъчен и винаги смущаващ като въпросителен знак. Да, дядо Добри, загадката на твоята странност очарова, но заедно с това ни изправя пред толкова много въпроси. И колкото и трудно да е за нас да различаваме духовете на истината от духовете на лъжата, някак интуитивно се досещаме, че отговорите се таят в добротата и смирението, които се излъчваха от твоя лик на дете, узнало тайните, които Отец укрива от мъдри и разумни, за да ги открие на младенци[3]. Защото както гласи една гръцка поговорка – ако искаш да узнаеш истината, попитай дете или луд.
Текстът е публикуван в бр. 129 на сп. „Християнство и култура”.
