Нека започнем с темата на една от лекциите, които изнесохте в София. Какво означава „да бъдеш европеец” или по-точно: каква е вашата идея за Европа?
Да бъдеш европеец – извинете, че ще си послужа с философски език – е едно нормативно понятие. Искам да кажа, че да бъдеш европеец не е равносилно на принадлежност към дадена раса или език. „Европейското” не е някакво географско, нито дори културно понятие. Когато говоря за „европейско”, аз имам предвид „политическа Европа”, а не „историческа Европа”. Ето защо да бъдеш европеец според мен е едно нормативно понятие. Защо? Достатъчно е да се позовем на големите текстове на европейското изграждане, за да разберем какво означава това. Да бъдеш европеец е ангажимент да приемеш като свои определен брой принципи и ценности, които всъщност са принципите на правовата държава, на демокрацията и правата на човека. Напълно споделям казаното в преамбюла на Декларацията от Лаакен, че единствената граница, която налага Европейският съюз, е тази на правата на човека. Трябва внимателно да осмислим тази формула, която беше много критикувана навремето, защото Европа не била световен проект. Разбира се, че Европа не е световен проект, че тя има своите предели. Разбира се, че ЕС има граници. Съществуват и критериите от Копенхаген. Тоест критерии, които хвърлят светлина върху условията за принадлежност – за включване, а все по-често и за изключване от ЕС. Сред тези критерии има много реалистични изисквания – за икономическа съвместимост и т.н. Но първият по-значение критерий е конституционалистки – че трябва да спазваш определен брой основополагащи принципи, за да бъдеш европеец. Това не е просто достатъчно основание. Това е необходимо изискване. Ето какво от гледна точка на политическа Европа означава да бъдеш европеец. Естествено, че историческа Европа задава перспективата на политическа Европа. Тя е тази, която ни дава културното и духовно наследство, което е най-дълбокото основание на Европа, върху което политическа Европа се е изградила. Ето защо по въпроса „какво е да си европеец” няма как да не се позова и на историческа Европа или по-точно на една история, където става дума за европейската идея. Има големи моменти и големи фигури, които винаги са зад гърба ни, когато говорим за европейската идея. Сред тези моменти има позитивни и негативни събития, не трябва да се стремим да очертаем само апологетичната картина. В интерес на обединена Европа е да изясним и мрачните страни от нейната история. Дойде времето за преоценката. Време е да се опитаме да направим една макар и селективна равносметка на европейското наследство. Ние сме, които трябва да оценим собственото си наследство. Лично аз държа да се върна към някои фигури и на първо място към Вилхелм фон Хумболд, защото това според мен е един от хората, най-добре осъзнали какво е една ненасилствена общност. Общност на правата, която зачита правото на всеки, на всяка отделна култура. Според него всяка национална култура е израз на общата човешка цивилизация. Ето защо културите са в състояние да се разбират по между си и техните аксиологически предели се разширяват в интеркултурния диалог. Този диалог може да се извършва във времето – това е задачата на историята и на херменевтиката – но може да се извършва и в пространството – това е работата на политиката. По този начин хоризонтът на взаимното разбиране води към доброто. Ето защо Хумболд слага вай-вече акцент върху превода. Защото преводът е средството, което позволява на културите да общуват помежду си. Става дума за диалог отвъд езиковото различие. Затова Хумболд придава огромно значение на граматиката. Защото граматиката е онова, което позволява да преведем езиците един на друг и позволява комуникацията между отделните култури. Човечеството съществува, без да накърни своеобразието на отделните култури. Намирам това за прекрасно.
Какво обаче остава от европейската идея през 2012 г.? Днес присъстваме на непрекъснато надигане на популизма и има реални опасения за съдбата на еврото и даже на ЕС?
Европейската идея си остава. Не може да се убие една идея, както могат да се ликвидират някакви живи същества. Уви, има неблагоприятни знаци, но не съм склонен да се впусна във вайкания. Необходимо е да се борим с упадъка на определени принципи, особено на анти-универсалистките принципи, трябва да се борим срещу завръщането към шовинизма и партикуларизмите, към расизма и ксенофобията. Много добре разбирам, че изброеното от мен е сериозно, че то вдъхва страх. Но смятам, че обединението на Европа е било изтъкано от парадокси: ако го нямаше Аушвиц, обединена Европа също не би било възможна. Веднага искам да подчертая, че изобщо не се радвам от факта, че е имало Аушвиц и всички тези ужаси в историята. Ала ние сме изградени така – нуждаем се от престъпления и войни, за да развием моралното си съзнание. Иначе, както казва Кант, щяхме да пребиваваме в прекрасна невинност, подобно на пастирите от Аркадия. Нямаше да знаем да разпознаваме що е добро и зло, но нямаше да съществува и цивилизация. Историята е устроена иначе. Затова в политиката, както и в историята на идеите, конфликтите са абсолютно необходими. Нуждаем се от негативното, за да можем да мислим. То е дори движещата сила на живота. Ето защо не съжалявам, че има негативни неща, но съжалявам искрено, ако те вземат връх, ако станат определящи за живота ни. Когато тоталитарният похлупак се установи над Европа, тогава вече няма живот. Но докато има свободна комуникация, ако има свобода на пресата и свобода на информацията – тогава всичко е наред. Това е един холистичен, а не индивидуалистки подход към свободата и към правото на комуникация. Свободата на комуникацията е неминуемо условие за формирането на обществена култура, за формирането на обществено мнение и за предотвратяване на отклонения. Ето защо не съм против популистките движения и всичко, което изброихте. Аз обаче съм против всички техни искания, които биха накърнили свободата на мисълта или свободата на комуникацията.
Кои са елементите, които отслабват Европа?
Имате всякакъв вид условия – различни икономически условия, както и явления, за които вече споменах – всички тези движения, затворени в себе си и своята идентичност. Този феномен се наблюдава из цял свят. Това е препъни камъкът на международните отношения. Става дума за нова голяма световна заплаха, която дойде да замени класическия антагонизъм между двата предишни блока – на комунистическата система и капиталистическата демокрация. Навремето ни застрашаваше ядрена заплаха, днес тя бива заменена от феномена на крайния национализъм, базиращ се върху затворената идентичност. Защо? Защото в резултат на него се стигна до етнически прочиствания, до геноцид и отвратителни престъпления срещу човечеството. Слава Богу, в Европа успяхме да се правим с това. Чукам, както се казва, на дърво. Това явление не пощади Европа, спомнете си колко сериозно бяхме засегнати от събитията в бивша Югославия.
Що се отнася до днешна Европа, то крайният национализъм е сериозна заплаха за нея, защото това е едно параноично явление – на самозатваряне и диаболизиране на другия. Това е мащабна шизофрения. Много по-сериозно е от обикновена невроза. А ако говорим за икономическата криза, от която страдаме в момента, мисля, че тя е явление, което също предполага сериозен и критичен размисъл. Причините за кризата са преди всичко политически и идейни, а не само икономически.
Как обаче трябва да възприемаме и засилването на сепаратизма в Европа – на каталонците в Испания, на шотландците във Великобритания, на фламандците в Белгия. Какво според вас е обяснението на това ново движение, което също поставя под въпрос идеята за Европа?
Може би трябва да разграничим тези движения. От една страна, имаме заявления, произтичащи от региони, които могат да се възприемат като нации. Става дума за нации, чиито пориви са били потискани. Имам предвид най-вече Шотландия. Шотландия е истинска нация. Тя има свое минало, собствена култура и големи философи, част от английската традиция. Мнозина големи британски философи от периода на Просвещението са всъщност шотландци. Това не означава, че всеки народ следва да се възприема като нация, още повече, че базовото изискване е той да разполага със своя държава. Знаем какъв е националистическият принцип – един народ – една държава, което предполага пряка връзка между националното и културно единство и политическото единство. Това е национализмът, поне в техническия смисъл на термина. Трябва ли наистина да се признаят всички национални тежнения, потиснати в миналото? Не съм сигурен, че трябва да се стигне дотам. От друга страна, аз съм убеден, че винаги ще има противоборства в развитието на национализма. Имаме шотландци срещу англичани в Обединеното кралство; франкофони срещу нидерландофони в Белгия (много често фламандците, които спорят с валонците, не говорят нито дума фламандски и се изразяват на френски) и т.н. Искам да кажа, че всички тези движения в края на краищата се изправят срещу някой друг. И този Друг трябва да заеме конструктивна позиция – да тематизира миналото и да се опита да проумее случващото се. Тоест да е в състояние да го приеме, да се открие към историята на другия. Защото няма една единна история. Конфликтите се преживяват по различен начин от двете страни. Така че има много истории на един и същи конфликт. Какво трябва да направим? Какво Европа трябва да направи днес? Ние сме в постнационалната епоха. Нещо, което предполага появата на реконструктивна идентичност, на идентичност, която минава през приемането и тематизирането на миналото на другия. Става дума за „кооперативна тематизация”. Не става дума само за това „жертвата” да разказва, а „другият” да слуша, става дума за обща тематизация. Няма изцяло жертва и изцяло палач – това са екстремни фигури. Като цяло имаме ситуация, която е доста по-различна. Това, което говоря, може да ви се стори твърде интелектуално. Но политически то съществува. Ако се вгледате в календара на съвременната история, ще видите множество казуси, в които един народ иска прошка от друг. И то най-вече в Европа. И най-вече е свързано с Германия. Западногерманците дадоха пример в тази насока. Знаем защо. Европа е важен момент в този процес. Би трябвало да се откажем да уреждаме националната идентичност по конвенционален начин. Тоест не можем да правим само апологии, не можем да премълчаваме факти, защото това ще доведе до катастрофа на националната идентичност, но и обратният процес буди тревога. Виждаме какво например днес се случва във Франция – мнозина видни интелектуалци, уви, протестират срещу замразяването на паметта, срещу самоосъждането и други подобни неща. Те обаче не искат да разберат, че идентичността става още по-силна, когато е способна да признае своите грешки. Идентичност, която не иска да знае и до признае, е слаба, крехка идентичност. Ако наистина сме европейци, не можем да постъпим другояче, освен да отворим своите национални истории едни за други. Ако не тематизираме собствената си история, няма да я разберем. А ако не включим в нея преживяното и от другите, пак няма нищо да разберем. И няма да се стигне до общо историческо съзнание, докато европейците не разберат какво се е случвало с отделните нации. Това е много по-важно, отколкото да коафираме всеки народ, въздигайки го до държава, което не винаги има особен смисъл.
Вие сте изцяло европеец и същевременно сте благосклонен за членството на Турция в ЕС? Какви са вашите аргументи?
Ще се опитам да внеса яснота. Не съм от тези, които биха казали днес: Турция трябва да влезе в ЕС. Но твърдя, че тези, които казаха, че Турция няма място в ЕС, го сториха поради лоши основания. Те формулираха неприемливи аргументи. Зад тези аргументи се открояваха основания, които наистина не са добри. Беше много по-добре да се даде някакъв положителен сигнал към Турция, а не да й се каже категорично „не”, което би било направо некоректно. Струва ми се, че все пак трябваше да се оцени постигнатото от Турция в предприсъединителния период. От друга страна, смятам, че има важни основания членството на Турция да бъде забавено. Първо, необходимо е провеждането на редица реални, а не на формални реформи. Говоря най-вече за съдебни реформи. Второ, необходима е сериозна промяна на някои нагласи в страната. Колкото и парадоксално да звучи, но смятам, че кемализмът нанася не по-малко вреди на Турция, отколкото ислямизмът. В страната има голяма бруталност – в институциите, правосъдието и полицията. Има действия, които са неприемливи – както към малцинствата, така и към основни граждански права, които са накърнени. Трето, докато няма налице конструктивна промяна в отношенията между турци и арменци, не е възможно Турция да влезе в ЕС.
От друга страна, трябва да изтъкна всички лоши аргументи, при това формулирани от известни политически фигури като бившия френски президент Валери Жискар д’Естен. Нека прецизираме нещата. Казват, че Турция не е европейска. Че тя е азиатска, по-скоро ислямистка. Да приемем, че е вярно. Но както вече изтъкнах, да бъдеш европеец е нормативно, а не географско понятие. В критериите от Копенхаген няма нито един географски, културен или религиозен критерий. Очевидно е, че има реалистични граници. Но от геополитческа гледна точка Турция е изцяло в състояние да се интегрира в ЕС. И не само тя. Има и други страни извън съюза, които са в състояние да се интегрират в ЕС. Тоест искам да кажа, че от геополитическа гледна точка турската кандидатура е валидна, но не е факт поради политически и юридически критерии. Ето защо аргументът „Турция е азиатска и ислямска страна” е абсолютно неприемлив от гледна точка на критериите за изграждане на политическа Европа. Вгледайте се още веднъж в критериите от Копенхаген. Първият критерий за членство в ЕС е конституционен – от гледна точка на правовата държава, демокрацията и правата на човека. Втората група критерии са от икономическо естество – пазарна икономика, конкурентноспособност и т.н. Освен това не трябва адаптирането на тези критерии към местното законодателство да поражда твърде голям социален шок, който да се отрази на положението на жените, на чужденците и т.н. Но първият голям критерий, пак повтарям, е конституционният, макар че и географските предели си остават. Не би трябвало да „правим Европа” заедно с Австралия, нали така.
Ето защо отговорът, че Турция не може да влезе в ЕС, защото не е „европейска”, е най-лошият критерий, който въобще може да се измисли. Това сериозно накърнява европейския проект. Истинските причини са други. На практика в ЕС решенията не се взимат на принципа „една държава – един глас”, а се отчитат и демографските критерии. По този начин дори по-малките държави се оказват свръхпредставени. Страховете са, че Турция, вследствие на своята демографска динамика, едва ли не ще вземе връх и ще надделее в Европейския съвет. Ето защо поради политически причини, маскирани зад лоши аргументи – от културно, да не кажа расистко естество – отказват да пуснат Турция в Европа. Нека го кажем съвсем ясно. А иначе е ясно, че Турция трябва да извърши много сериозен напредък, преди да стане очевидна нейната европейска кандидатура.
Ако сте автор на нов европейски манифест, какво би било неговото начало?
„Ние, европейските народи…”. Не трябва да пренебрегваме народите. Оригиналността на Европейския съюз е, че той е нещо много по-различно от Съединените американски щати. И това е много важно. Най-голямата мистификация днес идва от т.нар. „европеисти”, които ни говорят за Съединени европейски щати, защото се опитват да ни убедят, че можем да изградим голяма европейска нация на федерален и наднационален принцип. Това било едно катастрофално начинание със сериозни политически последици. Гласът на Съюза никога не е равносилен на гласа на една нация. Токвил с основание отбелязва, че реалността на Америка е на федералната национална държава. А ние живеем в една постнационална държава, в условията на транснационална власт. Държавите членки са и трябва да си останат суверенни. Те губят част от позитивния си суверенитет, що се отнася до това че вече не действат сами, но те запазват негативния си суверенитет, защото имат право на вето и право на оттегляне. А една нация осъзнава истински своя суверенитет едва в рамките на Съюза. В това е неговата оригиналност. Народът си остава суверен, макар да делегира част от този суверенитет на наднационален орган, какъвто е комисията в Брюксел. А и представителството от президент на ЕС не накърнява суверенитета на отделните страни-членки. Не бива да бъркаме „авторитет” и „суверенитет”. Наднационалното управление произтича от делегирано право от всеки суверенен народ на страна-членка и то на равностоен принцип. Не става дума за европейска интеграция на хоризонтален принцип, а за европейска концентрация по вертикала. Европа предполага политическа координация, а не политическа субординация. Ето защо всеки опит за заличаване на политическите различия и на суверенитета на европейските народи днес според мен би бил безпочвено и късогледо начинание.
Мисля, че в днешната финансова криза някои европейски ръководители не осъзнават, че когато говорят за Европейски съединени щати, те правят лоша услуга на европейската идея. Това го правят хора, с които дори съм в приятелски отношения и които членуват в групата „Спинели”, от която съм част – Даниел Кон-Бендит, Ги Верхофстад. Те поддържат тази линия. Опитвам се да ги убедя в противното, но те не искат и да ме чуят. Лично аз преди се борех срещу суверенизма в Европа, а сега вече съзирам заплаха и в наднационалния федерализъм.
Жан-Марк Фери (род. 1946 г.) е един от най-известните съвременни френски политически философи. Ученик е на големия немски мислител Юрген Хабермас и превежда на френски неговите основни философски съчинения. Той е ръководител на Катедрата по Европейска философия в Университета в Нант. По-рано преподава в Брюкселския свободен университет и е гост-преподавател в Сорбоната (Париж ІV). През 2011 г. е удостоен със званието Доктор хонорис кауза на Университета в Лозана. Директор е на поредицата „Класики” в издателство „Серф” и на поредицата „Философия и общество” на Университетското издателство в Брюксел. Автор е на около двадесет книги, сред които: Европа, Америка и светът (издателство Плен-Фьо / Pleins–Feux, 2004), Граматиките на интелигентността (Cerf, 2004), Европа, пътят на Кант (Cerf, 2005), Рефлексивната религия (Cerf, 2010), Неясната република (Cerf, 2010), Забранената Европа (Издателство Паси/ Editions de Passy, 2012). Творчеството му е удостоено на два пъти с почетни награди от Института на Франция (Наградата Лабрюйер на Френската академия и наградата Луи Марен на Академията за морални и политически науки).
Проф. Жан-Марк Фери беше в България, за да участва в 17-тото издание на Софийски диалози, посветено на темата: Европа пред лицето на кризата. Анализи и препоръки, организирано от Дома на науките за човека и обществото с подкрепата на Френския институт и на Гьоте институт в София.
