Барбара „Барби“ Милисънт Робъртс е „родена“ на 9 март 1959 г. в щата Уисконсин. Тя е най-известната играчка в света. Или поне най-известната кукла с вид на пораснала жена, която розовите момиченца обожават. „Барби“ на Грета Гъруиг е първият пълнометражен проект, в който на знаменитата блондинка е отредена главна роля, и поради някакво „недоглеждане“ в маркетинговата му стратегия (поне що се отнася до България; в САЩ филмът е с възрастово ограничение PG-13) киносалонът е пълен с разноцветни момиченца между 10 и 14 години, които след първия половин час започват видимо да се отегчават и да се разнообразяват с телефоните си. „Барби“ не заслужава това, но под привидната му бонбонена обвивка, щедро афиширана в рекламните кампании, той всъщност не е детско забавление. А дуализмът е най-голямото му преимущество.
Следвайки еволюцията на момичетата (и техните игри) от предопределението на майки с бебета, през осъзнаването и поддръжката като обект на възхищение, до статута на независима (работеща) жена, куклата Барби постоянно се люшка между обвиненията в жертва на патриархалния свят и подстрекаването към сексизъм и консуматорски манталитет от ранна детска възраст, до стремежа към възпитателна еманципация, етническа и мултикултурна адекватност на времето. В този ред на мисли, винаги ще има родители, които не одобряват посланията и меркантилността на бранда, и жени (основно), които осъждат фалшиво идеализирания външен вид на Барби, колкото и да се стараят производителите от Mattel да разнообразяват, усъвършенстват и демократизират своя продукт. Филмът „Барби“ обаче е друга работа.
Американската актриса, сценарист и режисьор („Лейди Бърд“, 2017; „Малки жени“, 2019) Грета Гъруиг пристъпва в света на куклата манекен, въоръжена с аргументите на феминистката философия, към която вече е проявявала подчертан интерес, и създава най-нефеминистката си творба. И това е последният път, в който феминизмът ще бъде споменат в този текст. Защото „Барби“ е киноистория за еманципацията на човешкото същество, за разбиването на междуполовото статукво и за насмешката, която рано или късно си навлича всяка твърде дълго преекспонирана (философска) доктрина.
Забавен, щедър, но преди всичко жизнерадостно интелигентен и вълнуващ, „Барби“ е едновременно сантиментален и малко злобничък, крещящо изкуствен и изненадващо дълбок. Нещо като скандален блокбастър, да се чуди човек как е успял да пробие до екрана в една толкова праволинейна индустрия. Именно върху това е съсредоточен и сюжетът: да си част от стереотипа, да бъдеш „форматиран“ да изглеждаш като другите – всекидневието на Барби и антуража ѝ, които от десетилетия живеят в перфектен балон а ла Life in Plastic, it’s fantastic. Грета Гъруиг успява в няколко сцени да осигури приемането на този абстрактен свят, превръщайки киното в детска игра. Едно, „да се държим така, сякаш…“, после „да допуснем че…“ и хоп, ето ни в розовия декор на Барбиленд. Но не щеш ли, в Рая се „заоблачава“, когато в русата главица на нашата „стереотипна“ Барби се промъкват мрачни мисли, а стройните ѝ крачета най-неочаквано стъпват „на пета“. Тогава двамата с „подопечния“ ѝ Кен поемат към реалния свят, за да открият детето, което им е предало терзанията си…
Сблъсквайки се с параметрите на патриархата, Барби губи наперената си самоувереност, а Кен ликува. Противопоставяйки своята идеалистична и идеализирана героиня на нашето време, Гъруиг оформя едно язвително социално наблюдение. Сатирата е хаплива, ефективна и антимачистка. Но обществената критика е само върхът на айсберга, който стига много по-дълбоко. Отвъд политическата и фантасмагорична комедия се надига един много по-личен дискурс. Как да съществувам(е)? В този момент „Барби“ добива метафизични измерения. Създание и творец се срещат на ръба на бездна от меланхолия. Защото заедно с възможността за промяна се появява и страхът, който върви с нея…
За тези, които харесват барбита, „Барби“ е страхотни декори и костюми, оставящи впечатлението, че виждаме света на куклата в естествен размер. Той е също зрелищни музикални изпълнения, достойни за мегапродукциите от 50-те години, от които режисьорката споделя, че се е вдъхновила. За останалите зрители, търсещи по-интелектуално предизвикателство, е изборът между реалност и илюзия (а ла „Матрицата“) с помощта на две обувки; възрастната госпожа на уличната пейка, която знае, че е красива; желанието да станеш „истинско момче“, пардон – жена (а ла Пинокио); срещата с Твореца и т.н.
Тук е също и безапелационната Марго Роби, която редом с останалите си версии триумфира като икона на еманципацията, но единствено в Барбиленд. Грета Гъруиг признава, че е искала да покаже какво ще се получи, ако ролите бъдат разменени. В крайна сметка Кен е създаден просто като „приятеля на Барби“ (така пише на кутията му) и няма самостоятелно съществуване. Или както казва плакатът: „Тя е всичко. Той е просто Кен“. Тук акцентът с търсенето на идентичност придобива двусмислено измерение и съдбата на главните персонажи се разгръща паралелно, което обогатява допълнително и интригата, и посланието на филма. А Райън Гослинг като глуповатия безделник, готов на всичко, за да се хареса на своята хубавица – защото тя е единствената причина да „живее“, е великолепен в пристъпите на самоирония.
Алегоричното начало и емоционалният финал рамкират една удивително многопластова не точно комедия, не съвсем драма. Ако вашата тийнейджърка успее да проникне отвъд захарния памук на „Барби“ – чудесно! Ако ли пък не, не я оставяйте да се заблуждава, че филмът е тъп.
