Начало Галерия Да бъдеш Уша
Галерия

Да бъдеш Уша

Боряна Кирилова
17.01.2024
2495
Станка Цонкова-Уша, „Моите сватби“ ( с дядо ми), 1996 г., сребърна черно-бяла фотография

За бягството от реалността като спасение – разговор на Боряна Кирилова със Станка Цонкова-Уша 

Тя е фотограф и експериментатор – както с възможностите и границите на фотографията, така и с живота. Във фотографията използва всичко, включително стари, вече ненужни предмети от бита като опаковъчно фолио, пердета, дъждобрани, хартия, за да създава магични, нереални, и както сама ги нарича, „копнежни“ фотографии. Възползва се от „грешките на фотошопа“, чрез които отново експериментира във видеоинсталации и glitch art – техника, основана на цифрови или аналогови грешки за манипулиране на изображенията с естетическа цел.  

В живота е фотограф и визуален артист, жена и майка със своите съмнения, която често живее на ръба на оцеляването. В края на 80-те години печели награди на фотофестивали във Франция и САЩ. Заминава със стипендия за Япония, където също излага свои творби. Шест години гледа деца в Ню Йорк, потъвайки в един свят на анонимност и жестоки правила, занимава се по-малко с фотография, повече с изследване на вътрешния свят, което скептично се пази да нарича самопознание.

Сега може да видите ретроспективната ѝ изложба „Наричайте ме Уша“ в Софийската градска художествена галерия. Тя обхваща близо 30 години от творчеството ѝ и продължава до 25-и февруари. Куратор е Вера Млечевска. Изложбата е театрална, пищна, различна като подход и техника в различните периоди, събираща образи на красиви жени, интимни моменти, емоционална откровеност и едва щипка реализъм, както и спомени от близки приятелства (колажи от стихове на Ани Илков и книга, създадена заедно с Малина Томова). Текстовете в изложбата – директни, неподправени, без дистанция, са едновременно категорични и уязвими. Каквато, изглежда, е и самата Уша.

Станка Цонкова–Уша, „Големият взрив“, 1986–2000 г., сребърно-желатиново копие върху стара документна хартия, манипулирана с проявител и химикали

Защо Уша? Откъде дойде това артистично име?

От Веселуша. Това е утробното ми име, бих казала. Преди да се родя, брат ми е искал сестричка Веселушка, а после не е давал да ми казват Станка. От сегашната ми перспектива Уша е име с определена съдба, свързано е и с артистичния ми път, и с всички трудности и радости, които ми е донесло. Станка е официалното ми име, за документи и формални поводи, не се припознавам в него. Цялата ми съдба, женската и артистичната ми същност, е свързана с Уша.

Във фотографиите ви, дори в най-реалистичните, всичко е сякаш забулено в някаква тайнственост, магично и красиво. Присъства ли в тях времето? Как да се ориентираме кога са създадени?

Като гледате годините (смее се). Иначе за мен времето има една плоскост, която е извън всякакъв социален строй и икономически отношения, извън политиката. Чисто човешка плоскост. Има едно подсъзнателно желание у човека да живее в по-добър свят. А светът в повечето случаи не е добър. От самото начало, още с детските, по-реалистични снимки, които правех през 70-те години, всичко за мен беше театър. Никога не съм снимала живота такъв, какъвто е. Романтизирах го, извеждах своята представа за него и за жените – какви искам да бъдат.

„Естетизирах разрухата и мизерията, за да не допусна да ме разрушат“, както казвате в текстовете към изложбата.

Сега си давам сметка за това, но то е заложено в самия начин, по който правя и възприемам фотографията. Още първите ми работи бяха постановъчни. Рядкост са снимките от живия живот, те не представляват интерес за мен. Интересува ме по-скоро животът, който бих искала и както си го представям, че трябва да бъде. Така се отдалечавам от действителността – като спасение.

Във фотографиите ви сякаш няма празни пространства. Всичко е запълнено с образи, малки детайли, изображения в изображенията…

Харесвах сецесиона като много женствен стил. Снимах и търсех знаци, които да подсилват внушението. Не мисля, оставям се на интуицията, при мен самият процес на работа е импулсивен и интуитивен. Дълъг процес на наблюдаване на света, но и на опознаване на мен самата. Заниманията ми с фотография се оказаха опознаване на света. Погледът беше отвътре навън, после този процес се обърна – отвън навътре, към мен самата, коя съм аз, какво е важно за мен. Всичките тези въпроси…

Тези експерименти в граници и стилове не са били обичайни за времето, когато сте започнали да творите. Как се гледаше на тази нереална театралност във фотографиите ви?

Фотографията в реалистичната си същност беше мощно пропагандно оръжие. Бяха забранени ясните послания, които не обслужват властта. Този тип забулена, знакова, недиректна фотография не представляваше интерес, не се четеше като провокация. Просто не ме приемаха сериозно. Това беше предимство, от една страна. От друга – оставаш някак си сам, това те обрича на известна маргинализация. Стоях вечно безработна, изтикана, да не кажа незабелязвана, но лесно и често игнорирана.

Все пак беше въпрос на избор. Да съм свободна в тъмната стая, където никой не може да ми поставя забрани, където чрез този театър на сетивата измислях цял един свят, в който бях себе си. От позицията на времето едва сега осъзнавам колко ми е дала фотографията, макар че този избор има определена цена.

Какви бяха предизвикателствата при курирането на тази изложба, обхващаща 30 години от живота ви като артист? Видя ли Вера Млечевска нещо, което за вас беше изненада? 

Спокойно мога да кажа, че Вера е моят откривател за съвременното изкуство. Тя видя в мен съвременен артист според сегашните определения – съвременен визуален артист, експериментиращ с форма, стилове, граници в изкуството. Този термин не бе наложен преди време, но реално аз бях това – никога не се припознах само като фотограф. Търсех връзка и допирни точки с други изкуства. Фотографията ми даде чувство на свобода, възможност да експериментирам, да търся нови подходи, връзка с други изкуства. Поначало кураторът на една изложба е също автор. Трябва да има синхрон и единомислие между двамата и ако това се получи – изложбата има свой живот и енергия. Тук мисля, че се получи. Тази изложба е целият ми живот, може да се прочете и като книга. Благодарна съм на Вера за деликатната намеса, за този синхрон между образи и думи, който живее собствен ритъм. За мен остава удовлетворението да развълнувам хората, да кажа нещо по истински начин. 

Реалността не предлага ли творчески провокации за вас?

Не. Даже вече не снимам. Освен децата – за спомен. Сега са ми интересни различни колаборации с работи на колеги, бих казала по-скоро приятели – общият творчески процес. Интересно ми е да опитвам нови неща. Радвам се от самото общуване, когато нещата се раждат в диалог, в обмен. Работя мокър колодиев процес – една сложна техника, включително за портрети. Резултатът ме вълнува. Сега съм сякаш още по-отворена за експерименти. Но пък образите ни заливат отвсякъде, а сетивата ми са уморени, нямам интерес да гледам, а какво остава да снимам. Работя и с една нова техника glitch art – открих през моя Фотошоп, който явно усети какво харесвам, едни грешки, които ме въодушевиха. Това ме забавлява, радва ме, дава ми нови възможности. По природа съм любопитна и винаги се възторгвам от по-различното, непознатото ме вдъхновява.

Твърдите, че за вас фотографията е „начин за преодоляване, понасяне, примирение и смирение“. Сякаш одухотворявате нейното присъствие в живота си.

Много, много дълъг път извървях с фотографията. Да, възприемам я като нещо живо, одухотворявам присъствието ѝ, чрез нея разбрах какво е да си свободен. Това е един процес с наслагвания на отношенията към хората, към света, начин на виждане, който ме формира. Както казах, фотографията ми даде много, но и ми отне. Живея със страданието, че не съм била достатъчно майка, не съм дала достатъчно присъствие на дъщеря си. Сега обаче, от позицията на успокоението, което носи възрастта, виждам, че всичко е било логично, към нищо не изпитвам негативизъм, нито гняв. Благодарна съм за миналото – такова, каквото е било, то е моето минало, за това състояние на своеобразно смирение. Благодарна съм за всичко!

На 17 януари 2024 г. от 18 часа в СГХГ ще се проведе разговор с участието на доц. Георги Лозанов, Станка Цонкова-Уша и Вера Млечевска на тема: Несбъднатите копнежи от края на ХХ век в образите на изкуството от 80-те и 90-те г.

Снимка на главната страница Цветелина Белутова

Боряна Кирилова
17.01.2024

Свързани статии