1
1494

Да взривиш Историята

sto1
„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”

„Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” на режисьора Феликс Хернгрен е притча за последния век от европейската политическа история.

Критиците по света (както литературни, така и филмови) твърдят, че се е появил шведският Форест Гъмп. Не става дума обаче за копиране на оригинала, нито за преповтаряне на модела, липсва и детинският оптимизъм на американския „герой по неволя”. Паралелът е по-скоро по линия на нестандартния прочит на Историята, пречупена през съдбата на един нетипичен персонаж.

sto3
Кадър от филма „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”

След като взривява лисицата, виновна за смъртта на любимия му котарак Молотов, Алан Карлсон се озовава в старчески дом. Там, докато целият персонал се подготвя да отбележи стотния му рожден ден, Алан се измъква в посока „накъдето ми видят очите” и предприема забележително откачено пътешествие, едновременно в абсурдната реалност на настоящето и в грандиозната поредица от случайности, белязала миналото му. Снабден със северен хумор и многопосочен сюжет „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна” е също и своеобразен преглед на последните 100 години от европейската политическа история.

Екранизация по едноименния бестселър на Юнас Юнасон, филмът на Феликс Хернгрен е една абсурдна и забавна притча, задвижвана от приумиците на съдбата и случая. Подходът към миналото – във визуален, но и в наративен аспект – напомня стила на Жан-Пиер Жьоне, а флегматичният хумор хвърля мост към киното на Аки Каурисмаки. Перипетиите на един куфар, които се преплитат с „бягството” на Алан към неизвестното бъдеще, люшкат фабулата между натуралистично смехотворния псевдо екшън на гангстерска схватка и рефлексията върху живота, илюстрирана от специфичен поглед към някои ключови събития от бурния ХХ век.

Ролята, която шансът и случайността играят в интригата и в целия житейски път на Алан, се пресича по забавен начин с несъзнателните действия, грешките и недоглежданията, както в настоящето, така и във всеки момент от историята, когато съдбата на Алан се свързва с тази на известни политически фигури от калибъра на Франко, Сталин или Труман.

„Стогодишният старец…” прескача от жанр в жанр със същото непукистко безразличие, с което Алан цял живот приема обратите на късмета си. На моменти се озоваваме в шпионски филм, друг път в бурлескова комедия, а-ха да стане страшно и абсурдното безредие повлича сюжета като стресиран слон… Хуморът е ту хаплив, ту отнесен, някак по философски помъдрял.

Невероятните приключения на Алан (преди и сега) попадат в не по-малко невероятната компания на лирично настроения полицай, който го издирва, и на неколцина странни спътници, които на свой ред поемат по пътя към „накъдето ми видят очите”. Завихря се абсурдно напластяване (което в по-голяма част от времето остава хем динамично, хем флегматично, а това съчетание си е истинска загадка!) на миналото и настоящето. На зрителя, независимо дали познава литературния оригинал или се среща за пръв път с Алан Карлсон, не му остава друго освен да се предаде на чара на този пъстър  персонаж, удивляващ с неуморна енергия, въпреки завидната си възраст (може би е любопитно да се знае, че шведският актьор Роберт Густафсон е едва на половината на възрастта на своя герой – на 20 декември той ще навърши 50 години).

sto2

Алан предизвиква озадачение, недоверие, но и съпричастност, сюжетът е сензационен (и в съвременен, и в исторически контекст), отделните етапи на фабулата на моменти са откровено неправдоподобни и въпреки това „Стогодишният старец…” надхвърля въздействието на комедията и (псевдо)биографичния филм, защото „между кадрите” се гушат лични драми, приятелства, самота и много „светла” тъга пред неумолимия ход на времето.

Хладнокръвният поглед на разказвача (както на Алан, така и на самия режисьор Хернгрен) ни държи постоянно на ръба между трагикомедията и сатирата, запазвайки видимо равнодушен тон, който превръща дори важни исторически събития в делнични факти. Така ги възприема Алан, независимо дали става дума за съдбата на семейството му, за спасяването на живота на Франко или за неволното участие в създаването на атомната бомба… Достоверността е основното предизвикателство на филма, но в един момент си давате сметка, че не е важно дали Алан е танцувал със Сталин, а как политическата история може да бъде пречупена и интерпретирана по неочакван начин. Също както бавноразвиващия се брат-близнак на Айнщайн (възможен ключ за прочит на целия сюжет) и методите на действие на двойните агенти по време на Студената война. На моменти стилистиката на филма напомня дори на закачливата безотговорност на анимацията, друг път засилва усещането за псевдодокументалистика а ла „Борат” или ни връща към стоицизма на Форест Гъмп и Другата гледна точка. За разлика от Форест обаче, Алан е движен от ирационален мотив от съвсем друг тип. Неговото перманентно желание (и детинска радост) да взривява разни неща може да се „прочете” на много нива: несломимо любопитство, разрушителна страст, бунт срещу света и всяка негова система, установена порядка и неуместно правило, или пък подсъзнателно желание за промяна… Примирената мъдрост на Алан (придобита в компанията на смъртта, която го съпътства на всяка крачка) го прави почти толкова отнесено апатичен, колкото глуповатия Форест Гъмп.

За разлика от своя персонаж, който не се удивлява от нищо, „Стогодишният старец…” е наистина удивителен филм, едновременно прочувствен (дори без романтична нишка), бунтарски и съзерцателен.