„Винаги умира някой друг“, Димана Йорданова, издателство „Жанет 45“, 2026 г.

Започнах този текст с идеята да бъде кратко въведение към разговор с Димана Йорданова за новата ѝ поетична книга „Винаги умира някой друг“ („Жанет 45“, 2026). Точно тогава попаднах на онази нейна публикация във Фейсбук, където тя споменава как всяко интервю, което „уж е за новата ми книга“, неизбежно съдържа въпроса искате ли да си поговорим за рака? Не, аз също не искам – най-малкото защото сублимацията на този извънлитературен иначе разговор стои в ръцете ни. И макар говоренето за „лирическа героиня“ тук да е излишна художествена условност (понеже въпреки нейната общочовешкост в поезията на Димана Йорданова неизбежно става дума за самата нея – така, както Силвия Плат пише Силвия Плат), то е също толкова безсмислено да сведем тези сто страници до поетична анамнеза, дидактична изповед, наръчник за оцеляване, книга за самопомощ. С други думи, до тяхната сантиментализирана биографичност.

И все пак с риск да елементаризирам резултата, ще определя – уви – тази поезия като „понесена“. Поезия с понесен смисъл. Не с другите, обезличени вече думи – например „преживяна“, както често се изтъква от някои по-начинаещи автори (ама точно така се случи, нищо не си измислям), нито пък „истинска“ – защото талантът включва способността изцяло да съчиниш автентичното, да изфабрикуваш достоверността, без да разчиташ на житейски прототипи. Струва ми се, че Димана е способна на същия резултат и без патериците на автобиографичната „истина“. Говоря за умението да продължаваш да се измисляш, докато си затънал в калта на действителното (Човекът търси калта, / от която да излезе). Говоря за съвпадението между това да притежаваш поетични сетива за бездната и единствено по жребий на съдбата да живееш в самата буквална бездна.

„И се любя аз със свойта смърт“ – така завършва едно стихотворение на Кръстьо Раленков. Новата книга на Димана Йорданова е ословесяването на това любене. Тя следва логиката на това, че не смъртта е част от живота, както обикновено се казва, а тъкмо обратното: животът е част от смъртта. Смъртта е абсолютният суфльор-кукловод, и докато нейните марионетки все още я изричат – докато самата смърт е още говорим език, – то умиращият винаги е някой друг.

Да, тази книга е книга за привилегията да обговаряш смъртта. В нея живеенето, под формата на дерзание, се признава като онова, което всъщност е – предсмъртно занимание, дълго умиране по рождение (забързващо се изведнъж в граничните състояния като болестта). И колкото и да си противореча с казаното по-горе, нямаше как, докато четях, да се спася от неизбежните читателски въпроси. Трябва ли поетът да е оголен до немощна кост, за да произнесе толкова мощни думи? Трябва ли да е разпрашен до звездна материя, за да у-плът-ни до такава степен отсъствието си? Трябва ли буквално да губи дъха си, за да вие така пронизително срещу смъртта на светлината?

Нищо от това не би трябвало да има значение. Но – отново, уви – най-страшното в тази книга е, че въпреки нейната злокобно красива образност, афористичните пирони, строфите за преписване, по човешки пропълзелия сантимент, спойката между грубовато натуралистичното и изящно екзистенциалното, както и донякъде инстинктивния жест на опитния в страданието да проповядва и да използва инфинитива – въпреки всички тези художествени маркери в тази книга осезаемо липсва онова, в което може да упрекнем други стихосбирки – правеж. Измислена дума, чиято сплав от конотации оставям на читателя (маниерност, напън, неорганичност и прочие). Както и да е естетизирана, силата на Димановата поезия остава в това, че работи с необработената суровина на „великата тъга, която не става за поезия“.

Връщам се отново към смъртта, която тук е превърната в динамото на своята противоположност – тя не е отвъдно събитие, а отсамен предел, до който съзнанието ежедневно стига, за да открие, че още е способно на движение, копнеж, любов (Това всекидневно желание / да умра ме върна към живота). Редовна ритуална практика (Всеки ден отивай на собственото си погребение). Шанс за обновяване (изгоряла до нова кожа, / жива). Хтонична фертилност (от смъртта си ще родя). Трамплин към широтата на хоризонта (Мрежата против самоубийци / ми пречи да видя небето). Това преградно средство за спасяване в отсамното се оказва и пречка. Оцеляването става двусмислено, почти loop капан. Може би именно поради несвършеността на своя глагол – защото е измама, че оцеляването е еднократно постижимо и крайно настъпващо.

Смъртта има и своя собствена, злокобна еротика в тези стихове – нещо характерно за поезията на Димана Йорданова изобщо, с нейната телесност, с материалността, която засмуква абстрактните психологически състояния и ги превръща в сетивни, физически обекти. С осезаемата ѝ долница. Иронично, в едно нейно интервю четем: „През целия ми живот имам чувството, че тялото ми пречи (…) Не е от омраза към него, по-скоро е от някаква много силна обич към нещо по-голямо от физиката“. Иронично, защото редове като „земята ме смуче, земята ме иска“, „как вкусна съм в смъртта“ и „поза мъртвец“ ни отвеждат към екзистенциалното през неизбежната сексуално-еротична конотация в тях. Към едно буквално любене на Ероса с Танатоса. И макар в тази книга (за разлика от „Писма до Ния, която не родих“ например) полът да отстъпва в болестта, в принизяването на тялото, то женствеността все още проблясва в „съвършената си, чиста кожа“, в стихове, които вместо да я обезличават, я проблематизират още по-остро:

Аз съм жена.
И всичко, над което треперя сега,
е косата,
която остава върху възглавницата.
Най-сетне съм капризна.
Сега съм жена.
О, колко величие в мен,
колко грация, колко много небе,
ще възкликна,
докато сестрата ме отвежда до тоалетната
и се вкопчвам в помощния лост
като дете във китката на майка си.

И тук, както в голяма степен и в предишните книги на Димана Йорданова, тялото е централен и организиращ образ. Бойното поле. То е едновременно нашият преносител и предател; хранилището на съществуването и неговият унищожител; обектът на оцеляването и инструментът за постигането на оцеляване. Tялото е в трето лице, нещо отделило се от субекта, разчленило се от същността, изплъзнало се от контрола ѝ (Тялото ми спира, аз продължавам). В този донякъде циничен разказ то е наемно преместваемо имущество (Давам под наем пространството, / което тялото ми заемаше), което подлежи на хигиенизиране (Понякога съм просто санитарката, / която се грижи за това тяло). То в крайна сметка се оказва местопрестъплението насред това пространство, където аз-ът е само поемно лице.

Тук не става дума за баналната дихотомия тяло/материя – душа/дух; никое от тях няма ценностен или силов превес. И все пак в болката и болестта идва момент, когато всичко става материя, плът (и чувствам, че съм недостъпна за молекулите, които ме съставят). Едва подир това останалото (същността?) може да ни достъпи, да продължи да си спомня и наблюдава, да осмисля, да говори. Онова логично „пощадете магарето [тялото]“ всъщност е всуе, защото тази поезия ясно осъзнава, че „болката се упражнява в телата ни“ – нищо че това не е равносилно на ваксиниране срещу нея, нито на това да се научиш да умираш. Така че не бягство, не унищожение, не дори преодоляване се търси, а помирение (повтарям на тялото: „Ние сме приятели, нали?“; и се провиквам на тялото си: / – Прибирай се вкъщи! Стига игра!).

„Винаги умира някой друг“ е оксиморонна книга в много свои редове. Сигурна съм, че мнозина патетично биха я прочели като лична и жизнеутвърждаваща, но аз бих избрала да я нарека просто трезво свидетелска. Редове като „Тази болка отказа да си тръгне, / докато не си намери свидетел“ я правят не поредната книга за болката, а ни показват, че болката е субектът, който е притежавал разказвача и е разпоредил разказа. „Свидетелят“ е този, който не може нищо друго да направи, освен да потвърди случилото се извън неговата власт: да, така беше. И това също е част от „животът, нежната му простота“.

И си помислих накрая как единственото, което би могло да замени онова безпомощно журналистическото искате ли да си поговорим за рака, би звучало като нещо, излязло от устата на смешно детенце в някоя от Фейсбук публикациите на Димана Йорданова, така великолепно описващи цялата ни житейска несрета със своя любящ сарказъм, с хъшлашката чувствителност, с емпатичната си грубоватост. Някое момиченце от срещите ѝ във влака например – клатещо крака в спарения въздух, любопитно от скука, бъркащо си в носа, – което ще каже направо: „А на теб какво ти има?“. Отговорът е като в онзи филм, The Words: „What happened? Life“. Отговорът е тази книга.