Четвърти международен театрален фестивал за детска и младежка публика „Забранено за възрастни“, Смолян, 5-9 октомври 2015 г.
„Здравейте, деца! Сложихте ли си усмивките?…“ С тези думи открива всяко представление Десислава Минчева-Тодорова. Петър Тодоров стои скрит някъде в тъмното, отстрани на сцената, и следи дали публиката се забавлява. Тя е актриса, той-режисьор и мениджър на фондация „За Родопите“, а понякога е мъж с шапка на актриса. Зад тях стоят още няколко души, които помагат с действие, активна ангажираност към идеята, усмивки и настроение.
Фестивалът им „Забранено за възрастни“ може би е единственият, който обръща такова специално внимание на детската публика – няма представление без въведение. Понякога това прави Деси, която импровизира, дори когато моли да се изключат телефоните; друг път е Веселина Бабаджанкова, която може да разкаже най-трагичната банална любов на местния диалект (например „Ромео и Жулиета“). А понякога е Петър Тодоров, който обяснява търпеливо какво чудо е театърът и как да се държим в залата. Ако усещате нескритата ми симпатия, то е, защото за трети път присъствам на фестивала и защото въпреки финансовите затруднения и старта на театралния сезон с чисто нова методика, екипът на фестивала разнася дух и ентусиазъм. Примирява умората и напрежението от битката с вятърните мелници на родната сцена и извисява копието на високо. И тази година „Забранено за възрастни“ се случва преди всичко заради нея – детската и младежката публика, която скача и коментира на висок глас, когато иска да каже нещо. А по-често има какво да каже.
За това издание програмата е сгъстена, избраните спектакли се обединяват около разнообразието в изразните средства, в актьорската игра и начините да се разкаже една история. Тъй като почти всички детски представления започват от разказването. Разказването на история – дори не задължително приказка – като замайващ и висш пилотаж в света на вълшебствата, като срещи със странни герои, в диалог с чувството за хумор, в общуване от сцената. Всяка година в Смолян се събират артисти от България и света, за да разказват. Артисти, които разгръщат пред децата от родопския град не само магични картини на сцената, но и нещо много по-важно – виждането за света през призмата на театъра. Затова продължавам така патетично да пиша за „Забранено за възрастни“, защото фестивалът се стреми да оформя, да създава и трупа, като един прецизен и отговорен архитект да чертае посоки за развитие на безценното и несломимото – детското въображение. В този смисъл Петър Тодоров е като Дон Кихот, а екипът зад него дори не си помисля за клишета като вятърните мелници, защото между прегръдката на планината магията успява да се запази. Да създадеш събитие далеч от суетата, но близко до изначалната детска спонтанност, искреност и емоционалност, се превръща повече в мисия, отколкото в мениджърски подход. И изпълняването на тази мисия е възможно, ако в рамките на четири дни се стремиш да покажеш на публиката разнообразен театър, като не се ограничаваш в жанрове и стилове, не категоризираш публиката и не я подценяваш.
А тя, публиката, е своебразен огледален образ на избраните спектакли – разнообразна, гръмогласна, изненадана, колеблива, питаща, нетърпелива… За тази, тук в Смолян, може да се пише много и би си струвало, защото тя вирее в свой специфичен и до някаква степен фундаментален свят. И тук не разделям възрастово, класово, стилово зрителите. Те присъстват с един ярко отличителен белег, ценен за всеки миг в театъра/живота –способността да се изненадват. В Смолян – дали от някаква тайна съставка във въздуха, не знам, но зрителят гледа театър с особена будност. Поне този зрител, който аз срещам там.
Друга черта на фестивала – възпитава публиката да очаква, но и да поддържа състоянието на еуфория, именно защото театърът тук не е рутина. За добро или лошо, театърът в Смолян е събитие. Хората усещат това, защото дори и най-непостоянната публика е интуитивна. Затова всяко усилие е оценено, или поне почти всяко.
Оценявам и опита на организаторите да обрисуват една пъстра картина, но ще си позволя да пиша само за онези спектакли, които са ме впечатлили.
Барон Мюнхаузен ни повежда през налудничавите си мечти, а конят е закачен на камбанария. „Барон Мюнхаузен“ (Ателие 313 и Държавен куклен театър – Стара Загора) е спектакъл на проф. Славчо Маленов, в изпълнение на Георги Спасов и Росица Спасова, а сценографията е дело на проф. Васил Рокоманов и Силва Бъчварова. Той категорично е за хора с приключенски дух и висока доза чувство за хумор. Ярки образи и истории, изградени чрез средствата на кукленото и драматичното изкуство, без да се правят задължителни заявки, оживяват пред публиката, за да ни пренесат на друго място. Това е мястото на лудостта и смелостта. Поднесени умело от Георги Спасов и Росица Спасова, през различността в актьорското им присъствие, с нейното, нежно и деликатно, и неговото, бурно и експресивно. Това място ни връща при онази забравена част от книгата, където все още всичко е възможно, и се осмеляваме да вярваме на „нечувани“ истории, сами да ги създаваме и изживяваме, да се смеем на случки, които ни връщат към изначалното – играта.
Тя е основен катализатор и в „Кокошка с брошка“, моноспектакъла на Десислава Минчева- Тодорова, с режисьор Петър Тодоров. Изигран откровено като импровизация в един измислен следобед, на границата между шегата, анимацията и кукления театър, той ни води през сладостта на актьорското майсторство и способността да дадеш воля на най-шантавите си хрумки и закачки и да ги превърнеш в театър. Всъщност това е някакъв вид запазена марка на екипа, винаги носи неочакван резултат и приятен знак за лудост и артистичност, собствено виреене извън определенията за видовете театър. В случая към екипа прибавяме и сценографката Ханна Шварц, която ни поднася образа на кокошката и нейните приятели в спектакъла като детска рисунка, но много професионална и майсторски измислена. А най-важното при „Кокошка с брошка“, е, че на финала се заявява категорично – различието не е лошо.
Закачката участва с небрежен замах и в „Снежанка и седемте джуджета“ на Минитеатър, Словения. Спектакълът категорично е избягал от идеята да представя известната приказка по класическия наивистично красив начин, което обаче не опростява историята и важните „изречения“ в нея. Напротив – по динамично чаровен и небрежен начин, изигран много професионално и деликатно, с удоволствие от импровизацията, двамата актьори – Весна Вончина и Аляж Йованович, музикално ни разказват познатата история за Снежанка. Тя не е поднесена чрез морално изчистените средства на „приказния“ куклен театър, а чрез акцента върху шегата като начин да приемеш една ситуация през различната й гледна точка, през забавните метаморфози на човека в моменти на трудност и слабост, през идеята за един вълшебен свят, който не е лишен от съвременни знаци.
Стафан Бьорклунд от Швеция представи спектакъла „Двама на сламка“ (режисура Ерик Олсен, сценография Енид Бьорклунд), който залага изцяло на екологичната идея. В него актьорът ни разказва, почти мигновено, историята на няколко зеленчука и техните премеждия, случки, отношения. В този проект, разбира се, не са важни режисурата, драматургията или откриването на някакъв неочакван театрален език. Неговата цел е да провокира в децата желание сами да създават кукли и театър от зеленчуци, които преди това са си отгледали. Театърът на Стафан, който ми разказа как реализира идеята си в Швеция, е чист и наивен, смешен и шарен, той превръща всичко от заобикалящата ни среда в театър. След края на спектакъла децата се втурват да правят свои кукли от картофи, дават им имена, говорят с измислени гласове и почти написват сценарий. Разбира се, те са готови за това през цялото време. Само някой трябва да ги подкани. Да ги вдъхнови.
Фестивалът „Забранено за възрастни“ определено се старае да запази своята публика и да я развива. Но се стреми и към най-трудното – да съхрани вдъхновението като един от катализаторите за човешкото вървене. Вървене напред и нагоре, към небето, което според Десислава Минчева трябва да се вкусва с всяко представление.
