4
6943

Да вървиш
по вода (II)

Изглежда точно този отговор, че човешкото битие е само по себе си сляпо и безумно – е склонен да даде, фасциниран от неопровержимата истинност на трите видения, будизмът, но също и огромното мнозинство от школите на древноиндийската метафизика или дълбоко песимистичният Артур Шопенхауер).

Ние обаче не можем да се удовлетворим лесно от този отговор, първо, защото трудно бихме могли да си обясним една толкова масова безумност по отношение на нещо достатъчно очевидно и логично и, второ, защото поради самото ѝ естество, изглежда невъзможно човекът дори да може да затвори очите си за своята ситуация. Тя, както видяхме, буквално му се внушава от собственото му битие и не той трябва да отваря очите си за нея, а по-скоро тя, ситуацията му на напълно необезпечено битие, ги отваря за себе си. В края на краищата въобще не е необходимо да се яви Буда, за да „съобщи” на човека, че е „пленник” на „своето” битие, че в последна сметка е сам със себе си и че умира във всеки един миг до последния си миг. Няма човек, който да не разбира, че няма как да избяга от тези неща в битието, защото това би означавало да „избяга” от него самото.

От друга страна, твърде „късо” и – при цялото ни уважение към лайтмотива на индийската мисъл – просто елементарно е умозаключението, че няма как да се спасиш от ужасяващия те болник, от изоставения старец и от трупа, пояждан от червеите, освен ако не се отречеш от самото (си) битие, ако не прекратиш биването (което и учи будизмът) и щом хората не правят това, то те чисто и просто са (метафизически) глупави. Изглежда все пак, че освен съзнанието (за неговата съвършена необезпеченост) и способността да умозаключава или да отказва да умозаключава по отношение на нея (единствено които признават в него древноиндийските мислители) на човека е вдъхнато изначално и още нещо, което, както и да бихме решили да наречем, не бихме могли да определим инак освен като метафизическо доверие (също като страха). 

Защото да тръгнеш (както правят людете), след като пред теб и под теб е вода (в която се потъва и ти всякога съзнаваш това), не означава нищо друго, освен да проявиш доверие, да дадеш доверие на нещо или някой съвсем независимо от реалността на онова, което те съкрушава.

При това трябва да се каже, че, изглежда, това доверие проявява даже не твоето битие (като някакъв свой особен волеви акт), а че самото битие – при положение че по толкова първично непосредствен начин осъзнава своята пълна необезпеченост – е (вече) доверие. Самото това да бъдеш (при положение че си такъв, какъвто си), вместо да се парализираш от ужас или да се откажеш (пак защото си такъв, какъвто си), е проява на доверие.

Бъденето е доверие!

Разбира се, че първият въпрос тук е има ли основание за това доверие и той е важен, макар че специално по отношение на метафизическото доверие той е и леко паралогичен, защото ако доверието е нещо, което се отдава (на нещо, което го вдъхва), то вече е акт-с-основание за самото себе си и да се пита има ли основание да се отдава, когато се отдава, е petitio principii. По-важно е обаче да се направи един внимателен анализ на метафизическото доверие и в неговото начало веднага трябва да се каже, че с понятието за него съвсем не се прави опит за „мистифициране” на добре известния (също и на индийската мисъл) „жизнен порив” – на голото желание за живот. И това е така, защото последното съвсем не е нещо, което противодейства на метафизическия страх, а е дори… една от съставляващите го. Та нали ако нашето битие не би притежавало тази естествена тяга да бъде, това естествено (и без-пределно, без-крайно) желание да съхранява себе си, то неговата самотна необезпеченост не би го и ужасявала? Желанието (волята) за живот, ако бъде достатъчно силно, би могло най-много да заглушава (при това до време) съзнанието за нашата необезпеченост, а с това и метафизическия страх и обратно – все по-дълбокото осъзнаване на тази необезпеченост може само да изтерзава волята за живот и да изостря метафизическия ужас. Но най-вече: чистото “желание за живот” въобще не може да се яви мотив да бъдем въпреки нашата необезпеченост. То просто ни кара да бъдем въпреки нейната реалност (както впрочем пък тя – нашата необезпеченост – не му дава да получи удовлетворение).

Всъщност тази проста антиномия на „волята за битие” (за живот) и съзнанието за необезпечеността и дори илюзорността на последното е тъкмо основната тема на индийската метафизика и съвършено логично поради нея тя бива разрешавана в полза на „спасителното” изтребление на жизнения порив като безсмислено упорство и онтологичен източник на страдание. Никакъв смисъл да се бъде тази „воля за битие” не дава. Сама по себе си тя е абсолютно сляпа (както я описва Шопенхауер) и тъкмо доверието, за което говорим, би могло тепърва да я осмисли. Защото метафизическото доверие изобщо не е „желание” (да се бъде), а вяра – вяра в бъденето като акт, който има смисъл въпреки неговата всяческа иманентна необезпеченост.

Но метафизическото доверие не бива да се разбира и като някакво особено „езотерично” знание за определени – неочевидни за нормалния разум, но съществуващи „свойства” на нашето битие, или – в духа на метафората ни – на водата, които я правят мистериозно способна да издържи тежестта ни. Такива „езотерично” познаваеми „свойства” битието ни просто няма, а това означава, че доверието, за което говорим, изобщо не е някакъв (друг) тип знание. То се ражда единствено от онова, което го вдъхва и което е напълно независимо от откриваното ни от разума. Поради което впрочем е и мета-физическо доверие.

Доверието, с което не просто се противопоставяме на метафизическия страх (както правим в храбростта), но чрез което и имаме противоположното му, не е още и някаква чисто ирационална убеденост, че битието ни (всъщност) не е зависимо, не е усамотено, не е смъртно. Не е тоест продукт на онова мислене, което на английски се обозначава като wishful thinking (пожелателно мислене) – не е вяра, че вървенето по вода всъщност не е вървене по вода. Не, то е именно доверието да тръгнеш да вървиш по водата – да тръгнеш по онова, в което според откриваното ти от разума се потъва.

Но ето защо, накрай, метафизическото доверие, противоположно на метафизическия страх, би трябвало да се артикулира не с фразата: „[вярвам, че] водата не е вода” (това именно би било wishful thinking и не би изричало метафизическото доверие), а по-скоро с думите: „да, макар това да е вода, макар всичко да е точно така – нека бъде така [защото аз имам доверие]!”

Макар да е първичен – ко-натурален на битието ни (защото е самият му акт-да-е), актът на метафизическото доверие обаче не може да не пред-полага нещо преди и отвъд себе си – нещо, на което то се отдава; да не пред-полага, сиреч, онова или – нека го изречем за първи път – Онзи, Който го вдъхва и Който, щом не е някакво езотерично „свойство” на битието и изобщо нещо от битието, ни разкрива като религиозни в самото ни изначалие същества.

Защото наистина определено трябва да се каже, че доверието, за което става дума тук, буквално съвпада със самото ни съществуване; че актът на биването – на самото ни бъдене – е акт-извършван-с-доверие, акт-доверие. И точно поради това той непременно свидетелства за нещо (или Някой), Който го вдъхва на “бъде”-щия, за да [за-]бъде той в него. В най-голяма дълбочина – нека се изразим така – това “да бъда” се разчита не като обикновен “инфинитив”, а като утвърдително ответстване: “да, [ще] бъда!”

Но ако това е така, то ясно е също, че довереността на бъденето, това, че да се „бъде” е акт-доверие, няма нищо общо с не-придобитостта или отсъствието на съзнание за необезпечеността на нашето битие и не зависи от тях. Метафизическото доверие не е (и не бива да се бърка с) екзистенциалната наивност – неосведоменост за реалността. Ние много бързо, почти непосредствено (макар и с нееднаква дълбочина) откриваме своята всяческа необезпеченост. Вече казахме, че самото ни битие я „показва” на съзнанието ни: показва му болезнеността ни, изолираността ни, крайността ни. Но ние казахме също, че доверието (чието отдаване е въобще „бъденето” ни) въобще не извира от определени „свойства” на битието, та да се отдава или да не се отдава в зависимост от тяхното познаване или непознаване. И ако то идва единствено от онова (или Онзи), Който го вдъхва на това (наше необезпечено) битие, с тези негови свойства, то значи и няма никаква зависимост между неговото наличие и изгубване и осъзнаването на всичко онова в битието, което от своя страна ни вдъхва метафизическият страх. Нека кажем така: ние наистина виждаме, че сме призовани да тръгнем по вода, но не намираме поради това и с това, че Призоваващият ни на подобно поприще не заслужава доверие.

Нека следователно се разберем още веднъж: нам не е дадено (просто не е дадено) да бъдем или да не бъдем върху вода. Ние сме (щом въобще сме) върху вода – нозете ни са стъпили върху нея и онова, което ни открива разумът, е само, че това, върху което се намираме, и в действителност е вода – че нашето битие няма никаква обезпеченост от самото себе си. Бидейки обаче върху водата (и значи нямащи никакъв избор да не бъдем върху нея), ние същевременно – и също тъй изначално – сме се намерили и в „звученето” на един призив да „бъдем”, на който отвръщаме с доверие, като (именно) „биваме”. Ние следователно сме едновременно същества на страха и на доверието. Същества на страха, защото намираме себе си всячески необезпечени, „намираме се” върху вода, и същества на доверието – защото така необезпечени, така върху вода, “намираме” себе си призовани от нещо, вдъхващо ни доверие да тръгнем по нея именно при пълната си необезпеченост.

Ето защо предстоящото ни съществуване (вървене по водата) може да се извърши по два основни начина. Първият е полагането върху (вдъхваното) доверие. Това, пак казвам, не означава въобще да не изпитваш страх или още по-точно – метафизическият страх да не съществува за теб. Та нали, както показахме, него ни го вдъхва самото ни битие, а пък ако то ти е открило, че си необезпечен, ако ти е открило, съгласно метафората, че вървиш по вода, ти няма как да бъдеш убеден, че няма от какво да се боиш. Означава обаче да положиш себе си не върху онова, което те плаши (и не може да не те плаши), а върху онова или Онзи, Който ти вдъхва доверие в ситуацията ти. Върху Онзи, Който ти казва не „няма от какво да се боиш” (водата не е вода или пък във вода не се потъва), а ти казва: „имай Ми доверие да вървиш по водата” – именно по водата, по онази, в която се потъва; Който ти казва не „няма от какво да се боиш”, а „не бой се”бъди, защото “да бъдеш” означава… „Аз да те спася”.

Да полагаш съществуването си не върху онова, което те плаши, а върху Онзи, Който ти вдъхва (метафизическото) доверие, не означава, т.е., да казваш в себе си – „аз не съм необезпечен и метафизическият страх няма основание”, но означава да казваш: „Ти ще ме спасиш!”. Не означава да казваш: „да не бъде както бива във водата”, а – „да бъде както Ти искаш!” – „да бъде Твоята воля!” [на която аз отдавам доверие].

„Да будет воля Твоя” – това възклицание от Господнята молитва е следователно фундаменталното полагане на биването върху-доверието-а-не-върху-страха, което води не до „опровергаването” на този страх, а до нестрахуване. „Да будет воля Твоя” е израз на пребиваващото доверие, на винаги поддържаната в будност свяст за това доверие, в което изобщо се извършва „бъденето” на така необезпеченото в себе си наше битие. „Да будет воля Твоя” е дишането на това доверие в нас. То е – ще дръзна да кажа дори – не някакво единично „изказване” на биващия (своего рода „перформативен” заклинателен акт, който биващият може да повтаря непрестанно), а нещо, което самото биване казва – то е, тъй да се каже, подобаващият „глагол” на биването, разкриващо го като принципно религиозно из-явление.

(Краят следва)

Виж още: Калин Янакиев, Да вървиш по вода
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПух-изми в действие
Следваща статия„Ага“ и големите капани

4 КОМЕНТАРИ

    • разбира се Професорът няма работа със съзнанието. В смисъл да го разбира и обяснява. То бе отчуждено от философията и е прехвърлено като инвентар при биологията, психологията и психиатрията. Сиреч съзнанието следва обичайната ерозия на философията, която предава обектите си на науката. с надобряването и. Това което ни предлага Професорът е археология – развява артефакти от отминали времена. Които имат историческа стойност. Минало свършено. Но не и като теза в сегашното.

  1. Никой не очаква някое ново доказателство за съществуването на Бога в стил любомъдрието на Аристотел, щото ултра католика Тома вече се е изказал изчерпателно и по тоя въпрос, та остава неортодоксално православна и екзистенциално-назидателна блага проповед в духа на Киркегор.