Начало Идеи Актуално Да гледаме света през очите на Путин? Няма защо
Актуално

Да гледаме света през очите на Путин? Няма защо

3322

Ако виждаме по путински света като среща на силите, първият въпрос, който трябва да зададем на политическия прогностик, е: „Ще има ли война?”. Ако да – кога? Ако пък не – защо? И прогностикът трябва да даде отговори.

На 12 март министър-председателят на Великобритания Тереза Мей обвини Русия, че или е пряк автор на опита за убийство на бащата и дъщерята Скрипал на британска територия, или е допуснала други лица да използват за тази цел произведения от руската държава невропаралитичен газ „Новичок”. Същевременно водачът на лейбъристите Джереми Корбин, по повод същия случай, не обвини Русия, а призова за „здрав диалог” с Кремъл. В парламента думите му бяха посрещнати с възмущение и от консерватори, и от лейбъристи. А медиите коментират, че изказването на Мей е било по-остро от очакваното, т.е. от прогнозираното.

Във всеки случай парламентът реагира, както би реагирал всеки нормален индивид в сложна и неясна ситуация – трасира двете главни линии на реакция: на изгодата (Корбин) и на достойнството (Мей). На 14 март държавата избра окончателно линията на достойнството: изгони 23-ма руски дипломати, за бъде „демонтирана” руската шпионска мрежа във Великобритания, свика Съвета за сигурност, отмени всички официални срещи с руснаците, обяви, че нито министри, нито царското семейство ще присъстват на Олимпиадата по футбол, защото е в Русия, и подготви икономически санкции. Ескалира и езикът: британците вече не говорят за „случая Скрипал”, а за „нападението в Солсбъри”, т.е. с невропаралитичен газ е нападната Англия. Медиите казват, че Англия и Русия вече били в студена война.

Няма да анализирам тук самия случай, макар че той е вече много значим политически и на път да се превърне в изключително значим. Сега ще ме интересува прогностиката. Ще използвам този случай само като пример, който може да илюстрира една, според мен, основна слабост на определен тип политическа прогностика. А на свой ред пример за такава прогностика дава статията Русия след Путин със съавтори Иван Кръстев и Глеб Павловски, публикувана навръх 3 март в Портал „Култура“. Тезата ми е, че въпросната статия (както ще я наричам за кратко оттук нататък) е написана сякаш съществува само политиката на изгодата, а политиката на ценностите не е спомената изобщо. В резултат, описаната картина става едностранчива и прогнозирането, основано на нея, не върши работа.

Вярно е, че политиката на изгодата опростява света, но по същия начин са опростени изборите на един идеален егоист. Такива хора обаче са рядкост, ако съществуват изобщо, повечето от нас прокарват линията на поведението си някъде между идеалния егоизъм и идеалния алтруизъм, а по-близко до кой край ще мине тази линия зависи от избора ни във всеки конкретен случай. Тъкмо затова поведението е нещо трудно предвидимо, дори за нас самите. Ако приемем обаче, че едно поведение има само една цел – изгодата, тогава то може да бъде прогнозирано доста точно, включително до числов израз – в пари. На зададеното равнище на обобщение, това, което важи за поведението на индивидите, важи и за поведението на държавите. Особено на Русия, чиято политика се прави до голяма степен лично от Путин. Затова ако приемем, че Путиновата политика цели само изгодата, тя става сравнително лесно изчислима и прогнозата може да прозвучи много убедително.

За мен въпросната статия е написана именно много убедително. И аз съм съгласен с главната хипотеза на съавторите (ще ги наричам така, за да не повтарям всеки път по четири имена). Тя е смислена и подкрепена от силни доказателства: че Русия, в която Путин изглежда да има повече власт отвсякога, всъщност навлиза в постпутинов период. Съгласен съм и с главните предположения за параметрите на политиката, която Путин – а и Русия след него – ще се стреми да следва. Оттук нататък обаче започвам да си задавам проясняващи въпроси в задочен диалог със съавторите (в кавички са точни цитати от въпросната статия).

– Какви са по-конкретно параметрите на тази Путинова политика? И какъв свят предполагат те?

– Русия ще „продължи агресивните си усилия за осигуряване на своята глобална роля. В това отношение [т.е. във връзка със осигуряването на глобалната роля] необходимостта от противодействие на американското влияние ще си остане водещ фактор в руската външна политика”.

Това е ключов момент, защото заедно с параметрите ни казва какво е според съавторите разбирането на Путин за света днес, и едновременно с това – за света утре.

Свят неизменен

Оказва се, че този свят е в основата си неизменен, в него цел неизменно е единствено изгодата, а за постигането ѝ единствено важно е разпределението на силите. И се предполага, че съотношението на силите Русия/Америка няма да се измени съществено, а целите и на двете ще си останат същите.

Изгодата за Русия е „да си осигури” глобална роля; за да стане това, тя трябва успешно да се противопостави на „американското влияние”. Очевидно тук се предполага „игра с нулев резултат” – за опростяване на модела, само между Русия и Америка: колкото по-глобална е ролята на Русия, толкова по-малко ще бъде американското влияние и обратно. Така стоят нещата днес, но така ще бъде и утре, следователно можем да правим прогнози с голяма сигурност. Защо? Ами защото в макрополитиката така са стояли нещата винаги и винаги така ще стоят. Та нали всеки „играч” се стреми към максимална печалба (максимална глобална власт); какво конкретно ще се опита да направи, зависи единствено от представата му за конкретното съотношение на силите: да настъпи, за да максимизира печалбите или да отстъпи, за да минимизира загубите. А какво конкретно ще се случи зависи от реалното съотношение на силите. И се получава правене на политика по следната примерна схема – Путин, 2014-а: „Как максимално да спечелим срещу американците през 2014 г.? Като настъпим в Крим. Ще има и някои загуби, но те ще бъдат несравнимо по-малки от печалбите”. И настъпва. Съответно за прогнозния период (той не е уточнен, на едно място само с лекота е споменато за следващите „6 или 16 години”) съавторите не очакват подобни благоприятни възможности за Путин, поради което не очакват и нови настъпления навън. Просто и логично, и прогнозата готова.

Свят управляван от силата

В полето на „силовата” публицистична прогностика въпросната статия може да служи за образец. А това е и най-популярният тип политология в света днес. Не само Путин, всъщност повечето хора са свикнали да гледат „света на голямата политика” по този чисто силов начин. Такъв поглед масово не се осъзнава като едностранчив. Допускането, че редом с политиката на изгодите и силите съществува и политика на достойнството и ценностите привично се окачествява като наивно. Напротив, последователното тълкуване на политическите действия като целящи изгодата, се приема за реализъм. По тази логика всичко се свежда до сили на държавата – и науката (всяка, не само военизираната), и изкуството, и спортът, и дори такава слабост като любовта бива превръщана в държавната сила „любов към Родината”.

Наистина, много хора прилагат същия подход и към оценката на поведението на индивидите. В тази област обаче се основаваме и на личния си опит. Затова по-често се сещаме, че оценката и прогнозата ни трябва да включва и ценностите като мотив. Дори да си кажем: „В този случай тя ще действа само по изгода”, с това утвърждаваме, че в други случаи същият човек може да действа и по други съображения, защото личният опит ни сочи, че и такива случаи има. В областта на публицистичната политология обаче най-често и автори, и читатели са хора без личен опит (което при нашите съавтори не е така, а това прави тезата им по-учудваща). Като липсва личен опит, мисленето пада на равнище възприети мнения за други възприети мнения, нищо лично. Най-честият резултат е пренареждане на предразсъдъци, а не търсене и оценяване на реалности. Един от най-работещите предразсъдъци е гореспоменатият: че поведението на държавите се ръководи единствено от егоистичната изгода.

Това стои просто и логично и дава възможност за прогнози, които са прости и разбираеми за мнозинството от аудиторията; освен това лесно се помнят и възпроизвеждат, осигурявайки на ретранслаторите си известен соицален престиж. Те обаче крият два проблема. Първият е, че като не включват компонента на ценностите, много често не се сбъдват. Това е без последствие за ретранслатора – зер той просто е повторил казаното от автора и личната му отговорност е минимална. Но ако някой политик се съобрази с такава прогноза, той рискува да направи големи бели на много хора. А авторът на прогнозата – да се изложи като недотам професионалист. Вторият проблем е, че егоистичното мислене за макрополитиката се утвърждава като норма.

Несбъдващи се прогнози

Тук ще използвам няколко добре познати исторически събития като примери за несбъдване на предполагаеми прогнози, ако те са основани на егоистичната калкулация на съотношението на сили:

Датата е 1 септември 1885 г., ние сме в Пловдив, Източна Румелия и правим прогноза за политическото развитие до края на годината. Ще видим ли предстоящото Съединение? Абсурд. Дори да знаем за подготовката, щяхме да се надсмеем – какво са една шепа комитаджии и селската четица, начело с Чардафон Велики и изгората му Делка Шилева, против силата на румелийската милиция, зад която е османската армия? Или ако правим силова прогноза в началото на сръбско-българската война – няма да дадем никакъв шанс за победа на Сливнишките висоти. Никога не могат необучени селяни, роби вчерашни, да победят сръбските бойци, нито българските капитани – сръбските генерали (след като, както знаем, Русия ни е оставила без висше офицерство).

Да дойдем по-насам в историята: силовата политология би могла да предвиди Мюнхен, 1938 г., когато съюзниците Англия и Франция по силови съображения предадоха Чехословакия, но не и реакцията на германската агресия в Гливице на 1 септември 1939 г., когато същите съюзници, незабравили силовите съображения, очевидно са избрали да се ръководят от някакви други и не предадоха Полша, а започнаха Втората световна война.

Също и у нас: през 1943 година Германия иска от България да бъдат депортирани всички евреи (с цел избиването им) и явно, основавайки се на силова прогноза, очаква България да ги даде. А България веднъж избира да види ситуацията през силовия ракурс и позорно организира изпращането на смърт на евреите от т. нар. „нови земи”; но втори път, за своя чест, избира да види ситуацията не през силата и не дава евреите от „стара България”, което ѝ прави чест. (Ако някой иска да спори тук по уж „юридическата” линия, че те не са били български граждани, а те не са били, защото нарочно не сме им дали гражданство – моля!) Германците, които тогава са превърнали силовата политика във война, в която България е слабичък съюзник, са били изненадани. А като научим това днес, изненадваме се и ние – особено ако сме приели за свое едно чисто силово политическо мислене.

И накрая – пример за реална прогноза, взет от въпросната статия: в резултат от силов анализ се заключава, че „…през първата половина на 2018 г. Русия ще се стреми да избягва всяко действие, което би могло да предизвика враждебен отговор от страна на международната общност”. Но само ден след българската публикация става споменатото „покушение срещу семейството Скрипал – нападение в Солсбъри”. Отсъждането е сложно и читателят се двоуми: ако прогнозата във въпросната статия е вярна, то трябва да са верни изпреварващите опровержения в Путиновите медии (наумяващи схемата „Гузен негонен бяга” примерно), че англичаните сами са направили този опит за убийство, за да провалят футболната олимпиада през 2018 г. в Русия! А ако е вярно казаното в британския парламент, потвърдено на дело от обявените британски санкции, тогава не е вярна прогнозата във въпросната статия. И можем да почнем да си обясняваме станалото… примерно като руска демонстрация на груба сила за вътрешна консумация, игнорираща реакциите на света. Но това е отделна важна тема.

Силова интерпретация на миналото – и на бъдещето

Тук ще отбележа един нюанс. Ако човек е решил да мисли чисто силово и егоистично, той може стройно и непротиворечиво да интерпретира с този подход всичко в миналото. Пример за това е успехът на конспиративните теории – всяко алтруистично действие може да бъде представено като егоистично, всяко добро – като зло, а ако доказателства няма – „Има ги, ама още не ги знаем!” – и край на разумния спор. Този подход обаче се проваля в прогностиката. Прогностиката винаги трябва да има на ум парадокса на черния лебед – когато се реализира събитие, което по някаква логика (например силова) сме оценили предварително като малко вероятно (популяризиран у нас от Насим Талеб в книгата му Черният лебед).

Да вземем елементарната прогноза за предстоящото преизбиране на Путин за президент. Тук наистина царствува калкулацията на силите, броени в процентите на електоралните нагласи, и тя с практически пълна сигурност предвижда победа за Путин. Но ето какво написа през януари т.г. професор Андрей Зубов, историк, който сега е и заместник-председател на малката продемократична партия „Парнас” (в лична кореспонденция с автора):

Мартенските избори ще бъдат като в комунистическите времена – избори без избор. Никой не чака изненади от резултата на самото гласуване. [Ето я силовата схема.] Но около изборите могат да стават различни събития, да възникват политически напрежения. [А ето го и не-силовото мислене на историка.] В една наелектризирана атмосфера бурята гръмва неочаквано. Преди сто години в Петроград революцията започна с проблеми при докарването на брашно поради преспите по пътищата, а в Иран вълненията на 28 декември [2017] започнаха заради птичия грип и скока в цената на яйцата.

Разбира се, историческите примери на Зубов не са част от прогноза – той просто напомня, че се случват и несилови събития, които могат да обезсмислят дори сбъдналите се силови прогнози. Но и някои свръхсилови събития могат да направят това и най-близкото до ума и най-грамадното е войната. Красиви и неточни като всеки добър афоризъм са думите на Клаузевиц, че войната била продължение на политиката с други средства. Войната е продължение с други средства само на силовата политика. Но тогава, ако виждаме по путински света като среща на силите, първият въпрос, който трябва да зададем на политическия прогностик, е: „Ще има ли война?”. И нататък – ако да, то кога и каква? Ако пък няма да има – защо? И прогностикът трябва да даде отговори.

Въпросната статия разказва силовия свят през погледа на Путин, но не повдига въпроса за войната. Негласното допускане е, че ни очаква дълъг период на силови конфронтации, без обаче нещо да се измени (а една война е доста огромно изменение). Успокояващо положение, но дали е вярно? Тук предметът е Русия, затова няма да анализирам менливите позиции на Тръмп, които, обтекаемо казано, не намаляват напрежението – последният пример е от 13 март, когато този президент обяви, че ще създава „военно-космически сили”. Но ето два примера как се говори за войната в Русия днес:

Журналистът: Но самото обсъждане на „технологията” за нанасяне на ядрени удари по Европа или САЩ изглежда като, меко казано, бълнуване. Живеем в 2018 година! Нима всичко това е възможно?

Експертът: Но нали военно-политическото ръководство и на Русия, и на САЩ не изключва възможността за война с прилагане на ядрено оръжие.[1]

Путин: Това се нарича отвръщащо-насрещен удар. Ако има решение да бъде унищожена Русия, тогава за нас възниква законно право да отвърнем. Да, за човечеството това ще бъде глобална катастрофа, за света ще бъде глобална катастрофа. Но аз като руски гражданин и глава на руската държава искам да си задам въпроса: а защо ни е такъв свят, ако там няма да има Русия?[2]

Съавторите казват, че се водят от примера на Джордж Ф. Кенан, който навремето също е видял отношенията Русия-Запад изключително като силови. Но посланието на Кенан е прицелено именно във войната и може да се обобщи като: „Докарали сме го до силови отношения, затова нека да измислим как се прави студена война, за да не направим гореща!”. Докато въпросната статия ни демонстрира един привиден парадокс: именно силовото виждане за света не вижда свръхсиловото явление война. Нищо чудно, Путин не би искал да признае – особено пред руснаците – че войната е силова политика с други средства. Може би защото тогава руският неомилитаризъм ще се сблъска с последвалия Втората световна война руски лозунг-вопъл: „Само война да не дойде!”. Или Путин разчита, че този лозунг е забравен, както масово е забравен в днешна Русия Сталиновият терор?

Стана ясно, надявам се, че според мен не само няма защо да мислим като Путин, а има защо да не мислим като Путин. И не просто защото такова мислене е цинично, а защото опростеният Путинов свят не е реалният свят.

[1] novayagazeta.ru
[2] meduza.io

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Съосновател на неформалното сдружение „Екогласност“ и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display