Писателките Майте Каранса и Теодора Димова за насилието и децата – тема, която свързва търсенията им в литературата. Разговорът, воден от Митко Новков, се състоя по време на Международния софийски литературен фестивал 2015.
Майте Каранса за романа си „Отровни думи“
„Пиша за деца и тийнейджъри и елементите, свързани с приключението, винаги са присъствали в книгите ми, но аз съм и сценарист на телевизионни сериали, а също така пиша за възрастни. За пръв път обаче написах психологически криминален трилър за младежи („Отровни думи”, на български издаден от „Емас”).
Днес в Испания съществува една отровна фраза, заради която хората убиват, унижават, обиждат: „Обичам те“. Жените, може би защото вярват сляпо в нея, стават жертви на тази фраза. Те ще трябва да се научат да разграничават истината от лъжата…
Когато реших да разкажа историята за момиче, подложено на малтретиране, аз се основах на действителността, а тя е, че това момиче, което се държи странно и чието поведение никой не разбира, е считана за лоша дъщеря, за лоша приятелка, за лоша ученичка. Но никой не знае нейната истинска тайна, името на виновника за състоянието на това момиче просто не съществува, това е нейната тайна. Злото съществува само за нея и тя не го тълкува правилно, тъй като не го е споделила с никого и просто не знае, че е жертва. Тя се чувства лоша, мръсна, достойна само за презрение, защото всички, които я заобикалят, не са в състояние да разберат нейния проблем…
Всъщност моята героиня Барбара се оказа една от най-трудните. Исках да бъда честна спрямо гласа на една жертва, а първото и най-важно нещо е, че една жертва не знае, че е такава. Жертвата говори в условия на психологическа манипулация, поради което гласът й е парадоксален, противоречив и белязан от вината и най-вече от липсата на себеуважение. Главната героиня не обича себе си, тя се презира, защото насилникът й я е накарал да мисли, че тя е достойна само за презрение. Да говориш от името на човек, който не обича себе си, е много трудно…
Жертвите на сексуално насилие обикновено не се възприемат като жертви и не изглеждат такива. Ние си представяме една жертва като напълно беззащитна, да моли за помощ, но обикновено жертвите на сексуално насилие реагират с агресия, те също нараняват, защото възрастните, които ги заобикалят, са предали доверието им и те вече не вярват в човешките отношения. Това прави много труден достъпа до самите тях, те са всъщност неприятни жертви.
Първоначално ме интересуваше психологическото малтретиране и тръгнах към него, за да стигна до историята за сексуалното насилие. В този случай е ясно, че сексуалното насилие се свързва с патриархалната система: мъжът, който по традиция държи властта, разполага с тези, с които желае – независимо дали са деца или възрастни. Психолозите свързват това с властта, не с някакво заболяване, така че това насилие не е съпоставимо с педофилията. И обикновено насилниците действат вътре в рамките на семейството, защото смятат, че техните деца им принадлежат…
Като ученичка четях много, може да ви прозвучи странно, но искрено се възхищавах на руските писатели – Достоевски, Толстой и др. И може би защото бях в юношеските години, тези книги бяха в състояние да ме трогнат искрено и да ме накарат да осъзная колко съм малка и колко сложна е човешката душа. Аз съвсем скромно се стремя да докосна една струна в човешката душа. С всяка история, която съм написала, се опитвам да разсмея или да разплача.“
Майте Каранса е родена през 1958 г. в Барселона, следва антропология и аудиовизуални изкуства, работи като сценарист на телевизионни филми, преподава в университетите в Барселона и Валенсия. Има над 40 произведения за деца и юноши – романи, разкази, поредици, а някои от тях са адаптирани за поставяне на театрална сцена. Книгите й са преведени на повече от 20 езика. Романът „Отровни думи” (на български изд. „Емас”) й донася наградата на EDEBE за 2010 г., а няколко месеца по-късно и Националната награда за детско-юношеска литература, присъждана от Министерството на културата на Испания. На български е издадена и трилогията й „Войната на вещиците“ (издателство „Унискорп“).
Теодора Димова за романа „Майките” и новия си сборник „Ороци”
„Контактът с публиката чрез есетата, които всяка седмица пиша в Портал Култура, е като в театъра, където още на предпремиерното представление знаеш дали спектакълът се е получил. Следя лайкванията в самия Портал и зная, че политическите есета набират най-много харесвания, тези на християнска тема – сравнително най-малко, тези по обществени, наболели проблеми също много се харесват. Това е директен разговор с хората.
Грешката в заглавието на сборника „Ороци“ е умишлена, защото е метафора на агресивната посредственост, която плъзва навсякъде. Тя е необходимото условие, за да се заемат ключови постове.
В романа на Майте Каранса „Отровни думи” майката би могла да предусети, да разбере по интуитивен начин какво се случва с дъщеря й, която е отвлечена от баща си и насилвана в едно мазе (историята е по действителен случай, а до края на романа не се разбира, че бащата е насилникът). Тази е връзката, която направих в моя роман „Майките“. Когато едно дете изгуби връзката с майката, то се чувства абсолютно застрашено и оголено и може да отвори път към престъплението, към детската агресия, която се превръща и в автоагресия.
В „Майките“ децата са само фактическите убийци, действителните са майките, а в по-общ смисъл – обществото. Децата имат огромна рана в себе си, заради която стават убийци, това е скъсаната връзка, детската самота, която е много по-страшна от самотата на възрастния. В романа се показва колко обсебваща и разрушителна може да е майчината любов и как непрекъснато вървим по ръба да се подхлъзнем към тази обсебеност. От любов можем да навредим на децата си много повече, отколкото някой чужд човек, когато ги приемем за своя собственост, когато си кажем, че те ни принадлежат. И това не е само в отношенията родители – деца. Човешкото същество принадлежи единствено на своя създател. Ние всички за съжаление прекрачваме тази граница и минаваме в противоположното на любовта…
Копнежът на писателя е да стигне до колкото се може повече хора. Дълбоко фалшива ми се струва позицията: „Не ме интересува какво мислят хората“. Защото основният стимул е да споделиш това, което мислиш, с другите.“
Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина, на романите „Емине”, „Майките”, „Адриана”, „Марма, Мариам” и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. „Майките” спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика – на немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. Романът „Адриана” е преведен във Франция и Чехия, а по него е създаден и филмът „Аз съм ти” на режисьора Петър Попзлатев. През 2010 г. „Марма, Мариам” спечели Националната награда „Хр. Г. Данов” за българска художествена литература. През 2014 г. „Влакът за Емаус” получи Наградата за литература на Портал Култура.
