Когато смъртта стане игра, задължително е да напуснеш арената. Да предложиш други правила, други игри. Да бъдеш себе си. Да обичаш живота. Да бъдеш човек.
Ние не чуваме сирените. По телевизията излъчват футболен мач. Приятелски мач Франция-Германия. Един символ сред другите. В моменти на трагедия тези символи се превръщат в убедителни халюцинации. Франция-Германия. Приятелски. Час по-късно мнозина коментатори постигат съгласие по това, че сме във война.
Ние не чуваме сирените, нито тези на полицията, нито на линейките на „Бърза помощ”. Бяхме заедно и със задна дата, като квачка, обхваната от деменция, не преставам дори след кланетата да броя своите малки. Моите, тези на приятелите и на приятелите на моите приятели. Кръгът се разширява. Успокоявам се. Това е рефлекс срещу ужаса.
Към 22 часа телефоните започват да звънят; тази интимна сирена човек винаги чува. Хората се безпокоят за нас, защото живеем близо до площада на Републиката, защото децата ни посещават местата, чиито образи сега непрекъснато ни показват: счупени прозорци, петна кръв, полуголи тела, крака и рамена на непознати. Прикривам очи, все едно не съм изгубила години по-рано девствеността на този поглед. Вече сме виждали обезобразени, обезглавени и разчленени тела, силуети, които падат от прозорците, смазани войници, изнасилени, трупове, трупове, трупове. Вече сме виждали това и все пак аз затварям очи. Дали от почит към разголената интимност на онези, които за малко се мярват на екрана? Може би защото продължавам да не искам да повярвам в това? Или за да продължа да вярвам? Да вярвам в какво? В човечеството, в щастието, в правдивостта, в честността, в почтеността, в мисълта.
Телефоните звънят, през цялото време. Успокояваме се едни други. Някои обаждания идват от чужбина. Хората ни говорят, но по гласа, по безпокойството им, си даваме сметка, че това се случва на нас. На нас. А кои сме ние? Ние, жителите на Х район в Париж. На нас, парижаните. На нас, на Франция, на страната, в която, както научих наскоро, всеки ден се говори на седемдесет и пет езика, различни от френския. Страната на реките и горите. Страната, където можеш да се лекуваш безплатно. Където много хора ругаят. И не всички са твърде добре възпитани. Където училището е задължително. Където не обичат особено чужденците, както е и другаде. Страна с умерен климат, с прехвалена гастрономия според някои. Една страна, която се гледа и не се познава. Въпреки скромните осъществени утопии, прогреса, изследванията, относителния комфорт, отражението в огледалото просъсква нещо, някаква неотчленима и непонятна дума. Кои сме ние? Ние, демокрацията. Ние, светските хора. Ние, хората, които ядат в ресторант. Ние, хората, които ходят на концерт. Ние, младите и старите. Всички ние. Няма значение кога, няма значение как.
Вчера, цялата тази нощ и може би утре, ние бяхме, сме и ще бъдем мишени. Нека не се свеждаме до тази двойствена роля, която ни предлага терорът: зрител или мишена. Гледаш сериал на дивана или пътуваш из града, опитвайки се да избегнеш откосите на автомата Калашников.
Когато смъртта стане игра, задължително е да напуснеш арената.
Да напуснеш болезнената, фанатична, опростенческа и унизителна арена. Да предложиш други правила, други игри.
Да напуснеш двойствеността на това „как” и „не как”, да не се оставиш да те замаят огледалата. Да бъдеш себе си. Да обичаш живота. Да бъдеш човек.
Аньес Дезарт ( род. 1966 г.) е френска писателка. Авторка е на романа „Това променливо сърце”.
Текстът е публикуван във в. „Монд“.
Превод от френски: Тони Николов.
