Ако държава се оправяше с приказки, досега да сме се оправили, каза ми бай Менчо Калайджиев, с когото се запознах на една от спирките на градския транспорт, докато чакахме на жегата да дойде нашият рейс. Всъщност нашият рейс дойде, и то не веднъж, а два пъти, но понеже беше от тези маломерните и естествено, претъпкан, не можахме да се качим. Нищо, махнахме с ръка едновременно, ще чакаме следващия, то всичкото цъфнало и вързало, та ние на един рейс ще се сърдим, я да си пазим здравето, и общата реакция ни сближи. Бай Менчо беше жилав старец, облечен в разкопчана риза, под която се виждаха мършавите му старчески гърди.
До спирката имаше голям пън на отрязано дърво, седнахме на него и се разговорихме.
– Няма да стане така тази работа – започна веднага бай Менчо Калайджиев, явно имаше тренинг в подобни разговори. При тях, доколкото съм запознат, трябва да вземеш пръв думата, по-нататък е лесно. – По цял ден говорят по телевизиите, ама така, ама онака, не можеш да разбереш кое е истина, кое – лъжа. Ако държава се оправяше с приказки, досега да сме се оправили. Жената ми вика, че защо не стана депутат. Абе, жена, викам, така ли се става депутат? Кой ще ме калеса мене за депутат? Ами то се мисли отнапред, вика ми тя. Отиваш на предизборна сбирка на партийната формация, ръкопляскаш силно и викаш да живей!, ако трябва, и ще козируваш, а когато лидерът си тръгне, заставаш така съвсем близо до пътеката и като мине покрай теб, му хващаш ръката и започваш да го здрависваш и да викаш, добре че се появихте вие, сякаш Господ ви изпрати, ей такъв човек ни трябваше… Няма аз да те уча какво да говориш, вика жена ми. И добавя – нали видя сега, една кака точно така направила, пуснаха видео в едно предаване как друса ръката на лидера и ги реди едни медени и хоп, преди дни я напъхали в управата на някаква държавна фирма. Че на теб зле ли ще ти е също да те напъхат в някой борд. А кажи, зле ли ще ми е, премина безаварийно от цитати на жена си към собствения си монолог бай Менчо Калайджиев. Да обличам веднъж месечно потник и гладена риза, да отивам в заличка с климатик, да премествам едни папки от лявата си страна на дясната и хоп, картата пълна.
Ама на другите избори вече ще знам. Само дано кръвното да не ми свие някой номер. За другите избори вече ще знам. Ти калайджия знаеш ли какво е?
– Знам – поклатих глава.
– Е, като знаеш, кажи ми защо не се подсетих по-рано поне от името си какво да правя. Хубаво име, как не се сетих по-рано.
Дойде следващият рейс. Този път успяхме да се качим.
– Какво си работил? – попитах бай Менчо Калайджиев.
– Бях техник на помпената станция на един язовир. Луда работа. Имах мотор с кош, имах кожена каска, имах кожено яке. Що булки съм возил в коша, да не ти разправям. Ама всяко нещо с времето си. Сега чоплим с жената една градинка във Владая, малко домати, малко чушки. И така. Чакай, кога са следващите избори?
– Има време. Чак след три-четири години.
– Дано да сме живи и здрави дотогаз.
Бай Менчо Калайджиев се изправи, беше наближила спирката му. Вдигна ръка за довиждане и слезе от рейса.
Аз реших да преговоря наученото. За всеки случай. Какво беше? Викаш да живей! И ръкостискаш! Ако трябва, и ще козируваш.
