Новият филм на румънския режисьор Раду Жуде „Континентал 25“ на Берлинале

Тази година атмосферата при срещите с берлинските ми приятели е твърде нервна. Разговорите се въртят около едно и също, разбира се: Тръмп и как светът го гледа като зайче питон. Всяка сутрин в пресцентъра на фестивала разгръщам шест вестника и там положението е същото. Една от познатите ми споделя, че вече не пускала телевизора, защото не може да гледа представители на най-различни престижни научни институти да се чудят как да тълкуват глупостите на… Професорите са си глътнали граматиката, казва тя, какво остава за нас. Ситуацията се нажежава и от предстоящите избори в Германия: четири – три – два дни до този ден. Внезапно всички се обръщат към Левите, които набъбват заради своите тик-ток инфлуенсъри. Младите ги следват. Не, няма да обърнат резултата, но това е показателно за обществото ни, обяснява политолог в тв предаване. Тези младежи нямат опита от ГДР, подведени са от носталгията на родителите си, без да са преживели соца.

Горното няма връзка с Берлинале. Или има. Защото животът отвън е като в новия филм на Раду Жуде „Континентал 25“. А може би обратното. Всеки случай едното е като продължение на другото. Жуде прочел историята, която разказва във филма си, във вестник и решил, че е добра за кино. А тя е следната: млада жена, която работи като съдия-изпълнител, трябва да извади от парното помещение на стара къща алкохолизиран бездомник, защото на това място ще се строи хотел. Отива там с полицията. Оставят бездомника сам, за да си събере нещата, излизат да пият кафе, в това време той се самообесва на парното. Жената е потресена, изпада в нервна криза. Действието се развива в град в Трансилвания, където от векове се сблъскват интересите на румънци и унгарци – сега повод с нова сила да избухнат съответните национализми. И тъй като героинята е унгарка, женена на румънец, в социалните мрежи румънците изливат своята злъч към нещастната служителка. Същото правят унгарците срещу румънците. Обидите, с които унгарката в Румъния отдавна е свикнала, сега обаче сипват сол в отворената ѝ рана. Оттук нататък тя се среща с различни хора и излива пред тях болката си как е оставила човек да умре. Никой не я разбира. Та нали той е бил бездомник? И алкохолик при това? Защо да го жалим? Представителят на православната църква също няма чувствителност към страданието. (Раду Жуде не пропуска в нито един свой филм да иронизира румънската църква). Затова пък започват разговори за НПО-тата, циганите, войната в Украйна, бежанците, Тръмп… Всеки държи на своето мнение, не проявява никакъв интерес към това на другия и е сам за себе си. Когато потърси контакт с останалите, не му се получава. Или както Жуде каза: „Все едно да отидеш да играеш баскетбол на футболно игрище“.

На места филмът досажда с ненужни дължини, диалозите са ту остроумни, ту изпадат в многословност, публицистичната директност често надделява, поради което „Континентал 25“ става предвидим. Въпреки това не може да се отрекат сръчността и майсторлъкът на Раду Жуде, който така жонглира с клишетата, че дори успява да ги представи по приемлив начин.

Жуде съчетава документални и игрални моменти, освен това действа с бързината на телевизионен репортер. По време на ковид кризата снима филм за ковид кризата, с който през 2021 г., когато фестивалът беше само онлайн, получи Златна мечка. След две години със следващата си творба „Не очаквай много от края на света“ получи Специалната награда на журито на фестивала в Локарно и ето го сега на Берлинале с филм, сниман през есента на миналата годината. Игралното кино обикновено върви малко след събитията, Раду Жуде крачи наравно с тях. Очевидно наградите му дават предимство при финансирането, например за този си филм, който се води румънска продукция, е привлякъл копродуцент от Бразилия, което не е никак лесно за нито един източноевропейски автор. За да стане всичко бързо и евтино, обясни той, „Континентал 25“ е сниман с айфон. Разбира се, недоимъкът върви под ръка с естетиката. „Попитах се как днес биха снимали братя Люмиер – каза той на пресконференцията. – Исках филмът ми да изглежда като техен, но направен със съвременната техника.“ Постигнал го е. В анотацията пише, че „Континентал 25“ е направен като почит към „Европа 51“ на Роберто Роселини. Ако се търсят прилики с кинотечения от миналото, могат да се намерят както в неореализма, така и в синема верите, изобщо с всеки един начин на снимане, когато актьор се пусне в реална среда със задачата да импровизира. (В началото на филма има сцена, в която бездомникът алкохолик минава през хора, седнали в кафене, и проси 5 евро. Жуде: „Един човек даде на актьора 10 евро. След това отидох и го питах дали е върнал парите. Беше забравил. Потърси човека и му ги върна, а той много се учуди, че това е било заради филм.“)

„Често ме питат какъв е моят стил. Не знам дали имам такъв. Стилът ми е като архитектурата на Букурещ, в него има всичко“ – казва в едно интервю Жуде. Думите му важат и за „Континентал 25“, само че този път архитектурата е на провинциалния трансилвански град: нови жилищни комплекси от последните години, площади, паметници на румънски или унгарски герои, застанали в характерни за Балканите войнствени пози, очевидно борили се едни срещу други и все славно. „Следвах едно изречение от Библията, според което, когато хората ги няма, камъните ще разкажат за тях. Това са моите камъни.“

В началото и в края на филма героите минават през увеселителен парк, в който има движещи се и ревящи пластмасови фигури на динозаври. „Когато снимах, все още не беше ясен резултатът от американските избори. Разбира се, всеки би могъл по свой начин да тълкува присъствието на динозаврите във филма, но за мен в онзи момент това беше опасността, която ще надвисне над света с избора на Тръмп“ – обясни Жуде. Запитан защо прибягва до хумора в тази така драматична ситуация, той отвърна: „Не виждам как иначе бихме се справили с която и да е диктатура. Най-много политически вицове у нас имаше по времето на Чаушеску“.

Смешно е, да. Но след прожекцията, когато излизах навън от тъмната зала, очаквах да видя струпани камъните на стария свят, покрити с бял скрежец. Грешно очакване. Всичко си е както преди, само дето наистина изглежда, че всички искат да забият кош във футболна врата.