Итало Калвино е не просто познат на българските читатели. С „Американски лекции“, „Космически комедии“, но предполагам най-вече с „Ако пътник в зимна нощ“, един роман за Читателя, преведен прекрасно от Нева Мичева.
Сега можем да прочетем отново на български и „Невидимите градове“ (1972 г., издадена от „Народна култура“, 1990 г.). Не зная доколко е валидно твърдението, че като изключим Умберто Еко, Итало Калвино (1923-1985) е най-влиятелният италиански автор извън страната си. Но съм сигурна, че прозата му е удоволствие за ума и сетивата за много и с различни вкусове читатели.
Не съм особено добра в математиката, но дори и аз мога да твърдя, че структурата на тази книга е своеобразен математически модел. В девет отделни части, всяка с отваряща, но и със затваряща секция – пресъздаваща диалозите между Марко Поло и Кублай хан (за това малко по-късно), са вместени описанията на градовете – 55 на брой. Всички те носят имена на жени. И то красиви имена – Зора, Ирена, Маурилия, Леония, Софрония, Олинда… Някак подсъзнателно това ни въздейства. Жената предполага любов. И да, това е книга, в която има любов. Към един-единствен град. Венеция. Всички тези въображаеми градове, създадени от повествователя, са вариации на този град. Неслучайно венецианският пътешественик е избран да разказва „невидимите градове“. Самият Калвино не крие, че е написал книгата заради „любовта си към града“.
Често наричат „Невидимите градове“ поеми в проза. Бих казала, че да, има градове, които „оживяват“ чрез поетическото, но по-скоро Итало Калвино прави с думите нещо, което правят художниците. Играе с перспективата, със светлината, пречупва отражения. Така, както водата може да ги прави. А Венеция живее чрез пътуване из водата ѝ. Калвино прави и друго – неусетно натрупва истории, които, ако ги осмислим, се превръщат в някакъв опит. Тълкува знаци или ни оставя просто да забележим важността им. Напомня ни какво значи да загубиш паметта или обратното – как тя ни удържа като човешки същества. Едно от прекрасните достойнства на тази книга е способността ѝ да ни сдобие с вяра в невероятното. Да ни накара да видим, или ако не си го представим, да повярваме, в невидимото. И същевременно да ни постави на границата между живота и изкуството, да ни даде възможност да изберем – в коя посока бихме искали да се отклоним.
„Адът на живите не е нещо, което ще бъде; ако има такъв, той вече е тук… Има два начина да не страдаме. Първият се оказва лесен за мнозина – да приемеш ада и да станеш част от него дотам, че повече да не го забелязваш. Вторият е рискован и изисква непрекъснато внимание и нагаждане – да се опитваш и да успяваш да разпознаваш кой и какво посред ада не е ад, да го направиш трайно, да му отвориш път.“
Единствено думата нагаждане не ми се струва правилна. Може би на италиански е така. За мен е усилие.
