Можеше заглавието да е и онзи стих от „Фауст” за силата, която зло желае, но добро твори, само че обратно – силата, която добро желае, но зло твори. Защото накратко искаме да отбележим парадокса, че у нас политическите партии, които манифестирано се ангажират да прочистят обществения живот от порока и неговите представители във властта, изненадващо или не произвеждат противоположния ефект. Но на мястото на препратката към Мефистофел, която също е повод за разсъждение, избрахме вариация върху българската поговорка „Вместо да изпише вежди, вади очи”. Нямаше как, защото нейното преобръщане отразява буквално един от последните епизоди в споменатата борба, като нарицателното име в множествено число „вежди” се замества със същото, но вече собствено име – Вежди.
Просто наистина така се получи. В желанието си да демонстрират своята непоколебима воля за промяна, провъзгласилите се за антикорупционни сили дълго отказваха да се подчинят на стандартната практика спечелилият изборите да излъчи свой председател на парламента. Това доведе до още по-неприемлив от тяхна гледна точка резултат – начело на Народното събрание застана пак кадър на спечелилата изборите партия, но не предлаганият скромен, редови член, а знакова фигура, емблема на тези черти от годините на прехода, които, според предизборните обещания, трябваше да бъдат „изчегъртани”.
Постът беше зает след продължително обсъждане на критерии, надграждащи дължимото по конституция, за да бъде придаден някакъв по-благороден облик на цялата работа – да се отхвърли грозната демократична истина, че прогнилият корупционен модел отново е събрал най-много гласове, и да се открие красивата перспектива на едно ново качество. В суматохата, създадена с най-добри чувства, се стигна до „председател да е например най-възрастният” – предложение дошло именно от противниците на така нареченото статукво, въпреки че най-възрастният по всяка вероятност е свързан именно със статуквото. В крайна сметка, сред многото причудливи други изисквания, това беше възприето като прилично и мнозинството в председателския съвет се обедини около него. Така, вместо очите на порока да бъдат извадени, се изписа Вежди.
Ние не искаме отново да обясняваме кой е Вежди Рашидов – за хората с памет и опит това не е необходимо, останалите сигурно са се запознали през оплакванията на тези, които така или иначе съдействаха за неговото назначение, а уж не искаха. По-интересен е фактът, че този избор затвърди едно натрапващо се особено през последните две години впечатление. Не че преди го е нямало, но сега то започна да придобива фрапиращи мащаби – осъществянето на поставените задачи не просто не се сбъдва, а сякаш подхранва онова срещу, което е издигнало лозунгите си.
Примерите са много.
Тези, за които дефинираща характеристика е прозападната и категорична антикремълска ориентация, гласуваха за втори мандат на президент, номиниран от партия с официална и така да се каже клетвена кремълска зависимост. Същите влязоха в управленска коалиция с тази партия и отново я превърнаха във властови фактор, напук на нейния стопяващ се електорат. Под мотото „Не на корупцията” избраха за свой партньор самата идеологическа причина за корумпирането на всички обществени сфери от десетилетия насам. Протестираха срещу енергийната завимост от Русия, но с тяхна помощ бяха осигурени високи постове на тези, които я защитават. Опълчиха се срещу мафиотското влияние и завладяната държава, но набелязаните мишени не просто запазиха позициите си, а ги подсилиха. При създалите се обстоятелства в парламентарна сила се превърна организация с крайни антиевропейски и антинатовкси послания, която доскоро изглеждаше маргинална. В авангарда на обновяващата промяна се появиха лица със стара слава, която меко казано поставя под известно съмнение заявената амбиция, а се оказа че младите борци разчитат точно на тяхната „неопетнена” репутация. След отказ от политическо поведение и захващане с компроматни разправии и юридически авантюри се стигна до укрепване на авторитети в прокуратурата и в съдебната система, които иначе са обект на съвсем справедливи упреци. Изброяването може продължи нататък, но нека засега прясно назначеният председател на парламента бъде символично обобщение на „едно го мислехме и приказвахме, пък друго стана”.
Защо? Откъде идва подобно разминаване? Дали за част от случващото се обяснение може да даде физическият закон, който гласи, че всяко действие има равно по сила и обратно по посока противодействие? Тоест естественото е атаката да предизвика контраатака и ако атакуващата страна не е съвсем наясно със ситуацията, контраатакуващата да вземе превес. Със сигурност механиката има значение и затова наистина трябва да си подготвен за срещата с нейните неизменни принципи. А какво трябва да включва подготовката, освен познания по физика? Най-добре е към тях да се добави и познаване на историята – нашата и световната, на индивидуалната и народопсихологията, на политическите идеологии, на реализацията им и на последствията, на обстановката – в страната и в чужбина, на кой кой е и с кого е обвързан, на специфичните алгоритми за постигане на близки и далечни цели.
Но като че ли най-важно си остава себепознанието.
Важно е, защото можем да разглеждаме човека като продукт на формиращи външни въздействия, но не можем да отречем личната му отговорност. Всяка придобита информация не остава в неутралния си вид, а търпи интерпретация, според това какъв е този, който я придобива. Употрепата на придобитото води в различни посоки. Колкото по-дълбоко и честно познаваш собствените си мотиви, толкова по-наясно ще бъдеш с въздействието на постъпките си. Тогава няма да намираш благовидни, но фалшиви оправдания, защото не е вярно, че единствено опонентът ти ползва непозволени средства – трябва да признаеш, че ти също го правиш, а на всичкото отгоре играеш и на негова страна, когато ти е изгодно.
Ако не познаеш себе си, изписването на вежди и ваденето на очи непрекъснато ще те изненадва, а ангелските намерения ще се превръщат в дяволски облози – и без друго диалектическата връзка помежду им е по условие налична. Не е лошо поне да си даваме сметка, че последното открай време е така и вместо да залитаме в утопии, да се съсредоточим върху реалността.
