Ибрахим Камбероглу, „Преди да си тръгна“, поезия, съставител Зейнеп Зафер, изд. „Кралица Маб“, 2020 г.

Още в началото на този текст бих искала да кажа, че той е доста личен – е, да, всеки текст е личен, но в този има особен нюанс.

Статията си в „Литературен вестник“ за книгата на Ибрахим Камбероглу „Преди да си тръгна“ проф. Антоанета Алипиева започва с припомнянето, че пръв съпругът ми Вихрен Чернокожев насочва вниманието към този поет по повод осъществената от него и проф. Зейнеп Зафер през 2015 г. антология „Когато ми отнеха името“: „На моя приятел Вихрен Чернокожев, който пръв споделя идеята, че поезията на Ибрахим Камбероглу трябва да се завърне в родината си“.

В предговора си към книгата, чийто съставител е, проф. Зейнеп Зафер също припомня, че Вихрен е бил първият читател и редактор на стиховете на Камбероглу и е ратувал те да бъдат издадени в родината му България. Благодаря и на проф. Антоанета Алипиева, и на проф. Зейнеп Зафер.

За пореден път ще кажа, че Вихрен вложи цялото си сърце и емпатия към тези неизплакали сълзите си и дълбоко стаили мъката по родината си наши турски сънародници. Той имаше чувствителността и усета (любима негова дума!) за човешкото страдание.

Не мога да не се вълнувам сега, когато и аз отново се докосвам до това, което е разтуптявало сърцето му. А то е талантът на Ибрахим Камбероглу.

И още едно признание за тази елегантно издадена книга от издателство „Кралица Маб“ със 70 стихотворения. Трябва да се отчете заслугата на проф. Зейнеп Зафер, че стиховете на Камбероглу най-после ще стигнат и до българския читател. Книгата спечелва нашите симпатии и с няколкото дискретни скици-илюстрации от Айдън Аслан.

Пристрастна съм към тристишията на поета. Те са като хайку. Като, защото не всяко тристишие е хайку. В три реда те казват всичко. Събират цялото чувство, настроение, свят. За стихове, писани без главни букви и препинателни знаци, си имам мое обяснение за мотивите на поета – че той смята всичко, до което се докосваме, за важно и не е нужно да открояваме с граматика по-важното.

Рядко се среща любовна поезия, която така да те устрелява в сърцето. Тя хем е силна и точна, хем е поднесена с изисканост и финес. А драматичността е тиха и приглушена. Отново разбирам защо съпругът ми Вихрен е обикнал тези любовни ескизи. Деликатността на неговата душа е била в синхрон с трептенията в тази поезия. Неслучайно обичахме и харесвахме едни и същи неща. И сега плача, но душата ми пее – че имах щастието да споделя живота му. „Раните пеят“, казва обичаният от мен поет Владислав Христов.

Струва ми се, че така пеят и раните на Камбероглу.

Ибрахим Камбероглу, благодаря ти, че ме събра в духовното чрез поезията си отново със съпруга ми. Дори си въобразявам, че със стихове като тези, Вихрен е искал да ми каже нещо:

това, което помня
отпреди моето тръгване,
все още е много повече от забравеното
господи

„Преди да си тръгна“

Мисля, че това важи за всяко едно тръгване отнякъде. Дали ще си тръгнеш от една любов, от живота, от родината си… Всяко тръгване отнякъде е болка, но и освобождение. То е като необходима инициация, която те издига по-нагоре. И много неща остават в нашето несъзнавано. То е като инициацията в детството. Ще припомня думите на Фройд в книгата му „Малкият Ханс“ – анализа на фобията на едно петгодишно момче (1909). Зигмунд Фройд пише: „…нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем“.^[1]

Едно драматично и насилствено отнемане на името, родината, мястото, откъдето си започнал да опознаваш света, е травматично изживяване, което оставя следи през целия житейски път. Може би „Изгубено стихотворение“ е емблематично в това отношение и е като метафора за съдбата на Камбероглу:

най-напред изгубих детството си
подир него младостта
сега пък живота си някъде запилях
какъв лош стопанин съм
аллах

Животът е низ от раздели. Умеем ли да се разделяме – с хора, места, спомени, вещи. Може би наистина е умение и изкуство.

Ще припомня само, че Ибрахим Камбероглу е роден в България, която смята за своя родина, преди „Възродителния процес“ емигрира в Турция, по-късно живее във Франция, а сега отново е в Турция. Този нелек житейски път, изпълнен с пътувания, нови уседналости и може бе най-вече с асоциативни пътувания, много често го връща към родното село Врани кон в Търговищко. Спомените от детството са много силен феномен, формиращ и по-нататъшния ни житейски път.

Отново ще се позова на бащата на психоанализата: „Психоанализата ни дава и знанието, че на четири или пет години малкият човек често е завършен и оттам нататък само постепенно проявява онова, което вече се съдържа у него“^[2]. Спомените са странен феномен. Те са колкото нещо, което познаваме, толкова и нещо, което ни убягва, защото голяма част от тях са в детското несъзнавано, където са нашите страхове, фантазии и епистемологично любопитство. Неслучайно културологът Дейвид Лоуентал назовава пространното си изследване „Миналото е чужда страна“. Миналото винаги ще си остане в несъзнаваното ни една terra incognita.

Камбероглу създава шедьоври в любовната лирика, които биха правили чест на всяка антология за любовта. Може би всичко е казано и написано за любовното чувство, но при Ибрахим Камбероглу то ни изненадва с всеки стих.

За желанието и порива, за импулсивността няма граници във времето и пространството. То не бива да се отлага, то трябва да се случи на мига. Когато и да е, където и да си. То е като амок и те обсебва изцяло. Защото е съдбовно предопределено и няма вселенска сила, която да му  противостои:

ако знаеше адреса ми
би дошла
колкото и да си заета

„Предопределение“

Тази простота и лаконичност на стиха е заредена с толкова копнеж и страст, с толкова себеотричане, че е трудно дори да се изведе като метафора. Самото чувство си е самодостатъчно.

Себеотричането, разтварянето, сливането с другия Ибрахим Камбероглу ще изрази само с два стиха: „ума ми остана у тебе / грижи се добре за него…“. Останалото е излишно, останалото е мълчание.

А за мимолетността на щастието, за това, че то не ни преследва (израз на Радой Ралин), ни говорят следните стихове, с които идват и съмнението, и покрусата, и страданието. Защото от любов те стиска гърлото и се свива сърцето ти. А от любов се и плаче:

наистина дойде
през пролетта
поканих го да влезе да поседне
но си тръгна
очевидно бързаше

„Щастие“

Нима може по-филигранно да се изрази всичко, което се събира в любовта… Любовното чувство у Камбероглу ни обсебва със страстта и с естетизирането, с извисяването и с провокативните обрати:

преобърна ми сърцето
жена
ще те съдя

„Сигнализиране“

По кои закони живее любовта, по кои закони умира, по кои закони може да бъде съдена – любовта си има собствени закони.

В поезията на Камберогру си дават среща много чувства. Но започнах с любовта не само защото съставителката на книгата проф. Зейнеп Зафер започва с тези стихове, а и защото за това чувство няма национални граници – авторът ще напише например тристишие, озаглавено „На една арабка“.

Жената в поезията на Камбероглу носи ореола на ренесансов женски образ. Красотата на жената е светлина. Така естетизиран, женският образ е изваян, съчетаващ и чувствеността, и духовната безплътност. Наистина красотата ще спаси света. Духовната красота на чувстеността.

само глътка вода желая
превзетостта не ме вълнува
готова съм винаги да умра
върху яка на красива жена

„Мечтата на розата“

Този дълбоко чувствителен и емоционално уязвим човек и поет така преживява нещата от живота, като че ли събира своето житейско верую в два стиха: „ако ще плачем / нека да е от любов“.

И друго знае сърцето му, че „поетите на вечни мъки са обречени“. Поетичният талант е орисия, от която не можеш да избягаш и да се скриеш. Затова през 70-те години, когато у нас започва да се ограничава писането и публикуването на майчиния турски език, Ибрахим Камбероглу избира емиграцията в Турция. И сигурно пак творчеството му е давало сили да издържи свидната раздяла с дъщерите му, които остават в България, а по-късно заминават във Франция.

А онези срамни години на смяна на имената и на принудителни изселвания в Турция Ибрахим Камбероглу ще почувства като лунно затъмнение, тъй като „дори луната се срамува“. И когато фрустрацията и разпадът е пълен, в „Песните на баща ми“ поетът ще посърне обезверен: „земята е обезумяла / как ли още се върти“. Това поетът ще назове още и „Болно време“. И тази болка и травма ще тлеят като живи въглени цял живот.

Съпругът ми Вихрен бе особено трогнат и изстрадваше силно едно стихотворение на Ибрахим Камбероглу, което събира страданието на всичките му сънародници, принудени да изживеят драмата от загубата на идентичността си заради смяната на имената и принудата да напуснат родните си места. Това стихотворение е своеобразен събирателен образ на трагедията на нашите мюсюлмански сънародници, които не бяха прокудени от българския народ, а от политическото скудоумие на шепа хора от тогавашната политическата върхушка.
…

да в онази земя съм роден
и че я смятах за родина да отричам не е
добре
но тя за свой син никога не ме прие

„Разговор с децата“[3]

Но това знае само неговото сърце. На дъщеря си Хюлия поетът ще посвети други също толкова драматични стихове. Да, тя ще замине за Франция, но това също не е родина, а чужбина:

раздяла раздяла жестока раздяла
кой безсъвестник пее
тая пуста песен
домът ми осиротя стаите опустяха

„Копнеж по пролетта“

Копнежът по родината никога няма да стихне. Той е в сънищата и несъзнаваното на детските спомени. Когато си изгнаник и те връхлитат спомените, ти, уви, не можеш да посетиш родния край. Дори да си бил космополитен гражданин на няколко държави. И душата се блъска в клаустрофобията на лабиринта, където никоя ясновидка не може да предскаже изхода:

в стиховете ми раздяла
в сънищата дунав
затуй гурбетът
все мене избира

„Сезоните носят само тъга“[4]

Това го унася „да търси следите на спомените си / по улиците на миналото“, там където в родния край са останали детството и първото влюбване.

В драматизма на чувствата си Камбероглу ще намери асоциации и с Лорка, и с Неруда и в този културологичен контекст ще се открои още повече изповедността на неговата лирика. И след всичко преживяно, въпреки всичко, когато годините са натежали, поетът ще намери смисъла в мъдрата философия:
…

да ти чета последните си стихове
ти пак се усмихвай по старому и
от яд да се пука тъгата
различен изглежда светът
на зазоряване.

„Следи от миналото“[5]

* * *

Ибрахим Камбероглу (1952) е роден в с. Врани кон, Търговищко. Първите си стихове публикува в България, в излизащи на турски език вестници и списания. През 1981 г. успява да посети Турция със съпругата си, където двамата получават политическо убежище, но дъщерите им остават в България като заложници. От 2001 до 2010 г. живее в Лион, където става член на Френския клуб на поетите „Пандора“. Изключително самокритичен, публикува рядко, преди всичко в периодични издания. Автор е на две стихосбирки: „Другият бряг на живота ми“ (2002) и „Резюме на живота ми“ (2018). Живее в Истанбул.

––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Зигмунд Фройд, Малкият Ханс, в Зигмунд Фройд, Детската душа, София, 1993, с. 129.
[2] Зигмунд Фройд, Въведение в психоанализата. София, 1990, с. 342.
[3] „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности“, Антология, съст. Зейнеп Зафер, Вихрен Чернокожев, С., изд. „Изток-Запад“, 2015, 461 с.
[4] Пак там.
[5] Пак там.