Още когато започнах да уча български език, непрекъснато търсех онези ценни мигове, които ми позволяваха да се упражнявам, като говоря с носител на този екзотичен и красив език. През първите години, независимо че нивото ми на владеене на езика не беше много добро, срещах много топли думи, похвали и искрено почитание. Щом казвах най-основното и просто изречение от типа: „Здравей, приятно ми е“, хората веднага започваха да ме въздигат до небесата до такава степен, че отклоняваха темата на разговора и ставах център на вниманието. Още тогава забелязвах, че това явление обаче, колкото и да е насърчаващо, не е много подходящо с оглед на интеграцията, тъй като няма как да се интегрираш в разговор или група приятели, ако разговорът е прекъсван постоянно, за да ти задават типичните въпроси: „Защо български? Колко време го учиш? Мале, толкова добре говориш! Я кажи нещо, бе момче!“.

В началото приемах тези прекъсвания като естествено учудване при първия контакт с чужденец, който може да води плавен разговор на български език.

Минаха години и нивото ми по български стана много по-добро. Според някои хора имах лек акцент, според други пък звучах като македонец (което за мен си е хубав комплимент) или пък, както други твърдяха: „Нямаш никакъв акцент!“.

Аз обаче знаех, че не е така. От опита ми на преподавател знам, че когато възрастен човек научи чужд език, е много трудно да заличи напълно влиянието на родния си език, особено в произношението. За мен обаче няма нищо лошо в това. Дори ми е приятно да чувам разни акценти на испански – френски, английски и български. Да – нещо, което много българи, пребиваващи в Испания, не искат да осъзнаят и възприемат, е именно това, че и те имат акцент, когато говорят на чужди езици!

Въпреки всичко това чуждите акценти дразнят и смущават ухото на средностатическия българин. Това го знам от личен опит не само като чужденец, говорещ на този език, но също и като временен гражданин на София, където чувах какви ли не шеги за останалите акценти – за варненци, македонци и т.н.

За мое учудване и разочарование установих, че в момента, в който не показваш на 100%, че си българин – и ако си в София и не говориш като заклет софиянец, – тогава ще дойде вторият момент в изучаването на българския език. Похвалите и аплодисментите приключват и разговорите се превръщат в постоянно изпитване по владеене на български език.

Нали знаеш тази дума?

Понякога изглежда, че разговорът тече, но в момента, в който някой използва даден израз или жаргонна дума, средностатическият българин веднага те пита пред останалите, прекъсвайки естествено текущия разговор: „Дали разбираш тази дума?“.

Има обаче други моменти, когато чужденецът участва в разговор и обърква някоя дума, или пък поставя ударението на друга сричка, или забравя някоя думичка… Съвсем естествени неща, които се случват даже на носители на езика (Да припомням ли колко българи използват неправилно пълен и непълен член например? Или колко българи добавят -е на глаголи като „правим“ – „правиме“?).

В такива случаи обаче реакцията на средностатическия българин не е просто да помага на чужденеца да продължи да води разговора, а да го прекъсва, като задава следния въпрос: „Да минем ли на английски?“. Даже може да му хрумне да имитира грешката и да се смее на глас пред останалите. Да, това не е рядка детска постъпка, а именно често срещано явление и си имам обяснение за него – българите просто НЕ са свикнали да чуват чужди акценти на своя роден език, понеже много малко хора го учат като чужд език. Това води до пълното им неосъзнато отказване да възприемат факта, че на всеки език може да се говори с акцент. И че няма абсолютно нищо лошо в това. Още повече – разнообразието на акценти, интонации при говорите и прочие обогатява езика. Прави го по-хубав. Даже по-колоритен.

Циркова маймунка

За да не бъда обвинен в непоносимост към българщината, ще дам някои живи примери, които въпреки годините не спират да се повтарят:

– Ситуация 1: Заговарям българин в чужбина. Явно си мисли, че съм българин, израснал в чужбина, и заради това имам този „развален“ български. Не показва никакъв интерес да общува с мен.

– Ситуация 2: Запознават ме с българин, живеещ в Испания и с добър испански. Веднага щом му кажа „Здравей, приятно ми е“, минава на испански език и започва най-забавното явление – средностатическият българин ми се фука за моето ниво на български… на испански език. И дори не ми позволява да му покажа как говоря.

– Ситуация 3: Срещам се с група приятели в България. Всички са българи, но един от тях, отдавна завършил испанската гимназия, решава, че е добър момент да си опресни своя позабравен испански пред всички. Няма значение, че останалите не разбират испански език. Даже не му пука, че нивото му не позволява да води хубави и интересни разговори. Важното е да покаже, че владее чужди езици.

– Ситуация 4: Използвам фразеологизъм или жаргонна дума и средностатическият българин прекъсва разговора, за да ме похвали и да ме попита откъде знам тази дума. Разговорът е отклонен.

– Ситуация 5: Забравям дадена дума. Средностатическият българин решава, че щом забравям една дума, значи съм забравил целия си активен български речник, и предлага, че е по-добре да минем на английски език.

– Ситуация 6 или „циркова маймунка“: Запознават ме с човек. Вместо да му каже: „Това е Марко“ и да ме остави аз да се представя, средностатическият българин започва да дава лична и непоискана информация за мен: „Това е Марко, испанец е, учил е българска филология и говори като българин“. Най-забавното е, че обикновено това е същият човек, който е минал на английски, защото „не ме разбира“.

Нямам претенции да говоря „като българин“. Съвсем естествено е да греша при изговарянето, да забравям по някоя дума, да произнасям нещо неправилно… Само искам средностатическият българин да общува с мен като с всеки друг. Без тържествени и ненужни похвали, без публични унижения и без помпозни пърформанси.

Въпреки това обичам българския език. Обичам го заради чудните звуци „з“, „ц“, „ш“, „щ“ „ж“ и „ъ“. Обичам го заради сложната глаголна система, деляща глаголите на „свършени“ и „несвършени“. Обичам го заради глаголните представки, променящи нюанса и даже значението на глагола. С няколко думи, българският е красиво труден език. Иначе най-лесно е да минем на английски.

Марко Видал Гонсалес (1995, Санлукар де Барамеда, Испания) завършва славянска филология в Университета на Гранада. Редактор в сп. „Нова социална поезия“ през периода 2020–2023 г. и в сайта Vallejo&Co. от 2023 г. През 2017 г. е награден от Сдружението на испаноговорящите журналисти в България в рамките на конкурса „Светове и Цветове“ за публикациите в блога му La Tortuga Búlgara, представящи България пред испаноезичната аудитория. Публикувал е в испаноезичните литературни списания Círculo de Poesía, Vallejo&Co., Altazor, Liberoamérica и Kametsa, и в българските „Нова социална поезия“, „Литернет“, „Литературен вестник“, „Съвременник“, „Море“ и „Страница“. Живял е три години в София, където започва да пише и на български език. През 2020 г. започва издателска дейност с издателството си La Tortuga Búlgara, издава 7 книги на български съвременни поети като Александър Вутимски, Владимир Сабоурин, Кирил Василев и др. Преводач на българска литература на испански език и преподавател по испански и български като чужд език. Освен в България е живял и преподавал в Узбекистан и в Латвия. В момента е докторант по литературознание в Мадридския университет „Комплутенсе“.

Фотография на главната страница Цочо Бояджиев