За тангото като пътешествие към себе си, за честността при музицирането и за откритието, че в Аржентина тангото съвсем не е част от живота – пианистката Мария Мартинова пред Августа Манолева.
Има нещо много любопитно и предизвикателно в пианистката Мария Мартинова. По държание и реакции е „мъжко“ момиче. Идеалната й външност, чувственост и емоции обаче са толкова женствени. Всички тези елементи вплита детайлно в изпълненията си. Така че дали ще е класически репертоар, или в ритъма на страстното танго, то е запомнящо се ярко.
Завършила е Джулиард (Juilliard School), учила е в Кралската академия по музика в Лондон, със следдипломна квалификация в консерваторията в Ротердам, където и преподава, избрана е и в Международното училище за гостуващи професори в Музикалния институт на Папския католически университет в Чили (2011). Свири в най-престижните зали като солист и камерен изпълнител: Лондон, Залцбург, Виена, Ню Йорк, Амстердам. Живее в САЩ, Англия, Холандия, Белгия – човек на света. Създала е проекта Тanguarda, с който става едно от обсъжданите имена на европейската танго сцена. Умее да увлича други музиканти около себе си – за общи проекти.
Тази година издаде албума Париж – Буенос Айрес: една любовна история, вече я чухме в зала „България“, на Мартенските музикални дни, а на 20 септември (отново в зала „България“) представи рапсодията „Софийски нощи“ на композитора рожденик Любомир Денев.
Издадохте диск, много труд е вложен в него. С френския цигулар Сирил Гарак го представихте в България, след като го представихте и в чужбина. Като състояние на духа, вид изказ, като диалог между вас, двамата, и с времето, все още ли е актуален, или други теми ви вълнуват?
Разбира се, че е актуален. Тази програма – създаването й, обмислянето, подготовката – отнеха време и огромна творческа инвестиция. Вече е много дълбоко в нас, а това означава всеки път, когато я представяме, да навлизаме все „по-навътре“ в нея. Предизвикателството става по-голямо, защото, придобили свобода в програмата, искаме да стигнем още по-далеч. Що се отнася до нови теми – да, започнахме подготовка на нова програма (премиерата ще е в края на октомври, в Брюксел). Много различна като репертоар и дух от албума. Но нека да остане изненада.
Свирите отново със Сирил Гарак – определен като „цигуларя на танго в Европа“, как се зареждате, за да не се повтаряте.
Първо, тази наша първа програма е толкова тежка, че всеки път когато я представяме, осъзнаваме как тя не дава дори една секунда за отпускане. Освен това ние много я обичаме и винаги се вълнуваме, когато я представяме пред публика. Просто няма как да се повторим, точно поради тези причини. Сега вече работим, както ви казах, върху нова програма, много различна и това също ни вълнува. Със Сирил имаме много честен начин на работа, свързан и с взаимно предизвикателство. Аз избрах да работя с него, така както съм избирала всички други мои колеги, базирайки се на възхищението, което храня към работата им.
Кое ви извади от класическата музика и ви насочи към тангото?
Не съм излизала от класическата музика. Всъщност, направих както пред картина: няколко крачки назад, намерих новия ъгъл и погледнах по различен начин – през призмата на друг жанр, самият дълбоко повлиян и свързан с класическата музика – тангото. Много хора ми задават подобен въпрос и никога не съм разбирала защо не се възприема по този начин. В музиката на Бах намираме силно присъстващи елементи на танцова музика – голяма част от творчеството му е вдъхновено от популярната музика. А музиката на Шопен, на Шуберт? Аз посветих съществен период от време на репертоар, който ме беше обсебил. Последвах моята страст. И това беше най-доброто решение, което някога съм вземала – да следвам себе си.
Имах нуждата да изразя определени състояния, усещания, да се докосна до определени теми, да погледна на човешката душа и да разкажа за нея от сцената. Беше музиката, чрез която в този момент можех честно да се обърна към публиката и да споделя това, което изживявах вътрешно. Може би в стандартния репертоар (съвсем съзнателно използвам тази дума, а не класически) ми липсваше конфронтацията с душевната тъмнина. А това беше тема, която силно ме интересуваше. Исках да се „срещна“ с моите „демони“, за да мога да погледна наистина дълбоко в себе си. Това беше пътешествие вътре в мен самата. Сега, извървяла този път, имам нуждата да разкажа за нещо друго.
Какво не ви достига в класическата музика?
Частично отговорих, но ще добавя: не съм типичен музикант. В конфликт съм с вмъкването на нещата в категории. Имам нужда от няколко форми на израз. С годините разбрах, че няма защо да се срамувам от това. Гледам на музиката като на един от начините, чрез които мога да се изразявам, но не единствения. Може би в стриктно класическия репертоар ми липсваше тази възможност, която на мен – Мария Мартинова – ми е фундаментално необходима, осъзнатото усещане, че мога да изляза отвъд „рамката“.
А тангото как я допълва?
В тангото има различни пластове. Универсален и богат жанр, наистина роден от „срещата“ на много и различни култури. Говоря за музикалния аспект на тангото. Е, и в този репертоар има неинтересни пиеси…, разбира се! В танго музиката ме изуми силно наситената амалгама на стилови и жанрови елементи, които едновременно присъстват в нея.
…. с противопоставяне/допълване на различни естетики?
Това е начинът, по който подходих при изграждането на програмата от нашия албум Париж-Буенос Айрес, една любовна история – противопоставянето на различни естетики, за да „разкрия“ обединяващите и допълващите се елементи.
Изразните средства в тангото по-богати ли са?
Не мога да кажа, че са по-богати. Различни са. Но от инструментална гледна точка тази музика ме накара да развия аспекти в свиренето си. Осъзнах колко често класическите музиканти свирят на „автопилот“. Сега изпълняването на танго е станало мода, макар много от музикантите, които ужким свирят тази музика, всъщност свирят малък процент от музиката на Пиацола и там остават. Те не свирят танго. А се „преструват“. В този жанр има силна традиция, с характерна звукова палитра и трактовка на ритмичната организация. Силно ме дразнят „псевдо“ изпълнителите й (в по-голямата част класически музиканти), които мислят че рубатото е отговорът на въпроса. Усещането за свобода в танго музиката, както и елемента на импровизация (специфично използван), са резултат на здрава дисциплина на ритъма и метрума. Суингът на тангото нито се удава на всеки, нито се придобива току-така.
Дали вие и музикантите, с които свирите, сте почувствали тангото като начин на живот и на мислене в самата Аржентина, което вероятно помага да не се свирят само ноти?
В Аржентина тангото съвсем не е част от живота и от мисленето. Тангото е underground култура. Що се отнася до експлоатацията на свръхкомерсиализираната му версия, е вид опошляване на този културен израз. Танго музиката днес, която идва от Аржентина – като нова музика и ниво на свирене – няма нищо общо с брилянтното качество на създаваното преди. Част от моите колеги са аржентинци, родени или отраснали в Европа, силно свързани с европейската култура, както и с класическата музика.
Посетила съм Аржентина веднъж, а което намерих там, ме разочарова дълбоко. Първо, имах възможността съвсем отблизо да се „срещна“ с изключително принизената форма на танго музицирането, която преобладава. За съжаление, бидейки евтино продаван продукт – много от самообявилите се „организатори на танго концерти“, или друг вид такива събития, лъжат публиката. В момента светът на тангото се е превърнал в символ на посредствеността и аматьорството.
Красотата, за която мечтаех и бях убедена, че е вдъхновила голяма част от традиционния танго репертоар, просто не съществува. Тя е изчезнала.
Изненадана съм, наистина ли мислите, че развиването на усет към даден вид израз е свързан непременно с посещение на мястото, негов източник? Аз прекарах много дълго време слушайки тази музика – денонощно. Започнах да танцувам танго, всяка вечер. Исках да опозная всеки елемент от музиката и от танца. В продължение на една година се изолирах от външния свят и то стана моето „място“. Знаете, че голяма част джазмените навлизат в джаза чрез много слушане. Не всички отиват до Ню Орлиънс…Та така и аз: много слушане, много ровене, неконтролируемо желание да разбера езика на тангото.
А убедителността идва от искрената и голяма любов към тази музика и собственото ми убеждение, че докосва директно и дълбоко. Вярвам й. Убедителността няма нищо общо с националната ми принадлежност, може би по-скоро защото не принадлежа на едно място. Между другото, много често получавам добри отзиви за начина, по който свиря Бах. Мислите ли, че той има нещо общо с факта, че съм българка?
Трябва ли наистина който свири танго и да го танцува, за да го почувства?
Що се отнася до традиционното танго – частта, директно свързана с танца – да, има неща в суинга на тази музика, които могат да бъдат разбрани по-бързо, ако този, който се опитва да я свири, познава и танца. В момента няма такава практика на оркестрите (дори в Аржентина), както е било през Златната епоха на тангото. Освен това, чисто инструменталното ниво (и то специално на занимаващите се с танго музика в Аржентина) в повечето случаи е шокиращо ниско. През Златната епоха инструменталистите са били на изключително високо ниво – едно от обясненията е, че Буенос Айрес е от центровете на струнната школа, както и на клавирната. Част от най-големите танго пианисти са минали през школата на Виченцо Скарамуца, сред учениците му са и такива класически пианисти като Марта Аргерич, Баренбойм… А концертмайсторът на Театро Колон е от легендарните цигулари в историята на тангото. След като няма кой вече да предаде тази традиция, един от източниците на познание, на традиционната танго музика, е танцът. Защо? Защото ни кара да се вслушаме много внимателно в музиката.
Влагате ли определена концепция, подбирайки авторите и парчетата?
Не знам дали думата концепция е най-подходящата. По-скоро бих казала следвам принцип или нужда да разкажа история. Когато избирам конкретно програмите с танго музика, винаги искам да се изсвири нещо, което е по-рядко представяно пред публика. През последните няколко години фокусът беше най-вече обърнат към съвременния танго репертоар. Винаги избирам пиеси, които искам да свиря, и намирам начин те да попаднат в ръцете ми, дори и тогава, когато не са официално издавани.
А публиката – „образована“ или „обикновена“? Която направлява или която се води?
Винаги ти си този, който направлява публиката, независимо дали тя е образована, или не. Разбира се, има обмен на енергия – много необходим за нас, артистите. Ние се „храним“ с тази енергия. А какво е „образована“ публика? Аз съм съмнително настроена. Тя често е псевдо, влюбена в тази важна за нея „образованост“. Истинската публика успява да отвори сетивата си. Искрената публика. Нуждаещата се публика. Когато се качвам на сцената, нямам желание да образовам, това не е моята цел. Разбира се, ако поднесеното предизвика любопитството и подтикне същата тази публика да иска да знае повече за музиката, която е чула, да се порови и така да открие други неща… страхотно! Значи въображението й е било прелъстено.
Може ли да ви провокира по някакъв начин?
Да, разбира се. Публиката провокира с присъствието си. Обичам да говоря на публиката, буквално. И от моя страна обичам да провокирам.
Номад или човек на света?
Чувствам се номад. Имам нужда от движение, имам нужда да откривам, стагнацията ме плаши. Имах възможност да живея в различни държави, да наблюдавам различни хора и нации, успях да развия силна команда над дадени езици. Това ми позволи да вникна в техния хумор, начин на изразяване, на комуникация. Тази нагласа ме превърна в човек на света. Понякога имам чувството, че душата ми е на хиляди места едновременно и искам да я събера. Приятелите ми са разпръснати в различни части по света, майка ми е в България, аз съм някъде другаде… Има две „територии“, на които се чувствам най-цяла: когато съм на сцена и когато съм в прегръдките на сина ми.
Ако ви пренеса в българската среда, защо създаваме уникалности – музиканти, но нито можем да ги дооформим, нито да ги задържим тук, че дори и не се възползваме от тях, когато станат известни по света?
Първо, съвсем не съм съгласна, че тези „уникалности“ не могат да бъдат дооформени в България. Много от музикантите, които живеят навън, са заминали вече доста добре оформени. За съжаление, проблемът е, че нещата – ще си позволя да коментирам само ситуацията в музикалните кръгове – не са се променили. Може би „главните действащи лица“, или по-скоро някои от тях, са различни, но динамиката е същата. Освен това, как искате хората да останат, когато условията за работа са мизерни? Но това не е единственият проблем. Тук нещата опират и до манталитет. Преди две години присъствах на репетиция на оркестър – бях шокирана от поведението на оркестрантите. Не можех да си представя, че е възможно да се обръщаш към един диригент на „ти“, да се появиш на репетиция, без да можеш да си изсвириш партията, че можеш да говориш почти през цялото време, освен когато свириш… Да, разбирам, условията не стимулират. Но как може музикант – с претенция да е професионалист, да си позволи такова държание? Промяната може да започне първо, а може би и само, от тебе самия.
Не работим екипно – въпрос на манталитет ли е, или се учи?
Защото, за съжаление, ни тресе злоба и завист. А да работиш в екип е въпрос на манталитет, да, но се и научава. Трябва обаче да има искрено желание, за да бъде направено. То дава първоначалния подтик, нататък всекидневно нещата се правят с дисциплина на себеосъзнаването. И с честност, без нея не може.
Вие сте били и преподавател – на какво учехте студентите си?
На честност – във всичките й форми. Оказа се, че това е нещо опасно, защото в днешни времена честността не се котира никак. Опитвам се да ги науча как да са верни на себе си.
Време ли е за музика днес при тези размирици, атентати, несигурност? Не е ли по-скоро време за оцеляване? Какви проблеми съзирате в музикалния бранш?
Проблемите, които съзирам в музикалния бранш… Политика, пластмасово, „политически коректно“ свирене. Същите проблеми, които тресат света.
Не знам дали е време за музика. Всеки реагира вътрешно на това, което става, по свой начин. Аз съм потресена и обезверена. Ако ще се прави музика, дошъл е моментът това да се прави честно.
