Разговор с изследователката на близкото минало доц. Даниела Колева, публикуван на сайта ВЪПРЕКИ.
„Колкото и парадоксално“ да изглежда, призивите към консенсус около една версия на миналото същевременно разчистват и пътя към забрава, защото разказът, който е приет като даденост, който се е превърнал в нещо „естествено“ и саморазбиращо се, престава да генерира нови свои версии, които да го свързват с вълненията и тревогите на настоящето.“ Това пише доц. Даниела Колева във финала на своето изследване „Памет и справедливост. Лични спомени и публични разкази за комунизма“, излязла в поредицата „Минало несвършено“ под ръководството на проф. Ивайло Знеполски на Института за изследване на близкото минало и ИК „Сиела“.
И продължава: „Призивите да се „обърне страницата“, да се „затвори книгата“ на миналото са призиви към забрава, доколкото паметта се поддържа чрез повтарящи се действия на припомняне и актуализиране на миналото. Паметта не е просто съхраняване, а още по-малко – съхраненият „продукт“. Съхраненото е всъщност забравено, културно незначително, защото вече не вълнува, не предизвиква, не стимулира отклик“. И още: „Иначе казано, вместо да прочетем и затворим веднъж завинаги книгата на миналото, да я носим постоянно със себе си“.
„Памет и справедливост“ на Даниела Колева, част от мащабната поредица на Института за изследване на близкото минало, ни повежда по пътя на разтърсващо изследване на паметта – паметта, която пазим и чрез която живеем. Фокус на книгата е паметта за комунистическото минало на България – „официалната“ памет, която намира израз в медиите, ритуалите, филмите, книгите и дори градската среда, и всекидневната памет, предавана чрез разкази на индивиди, семейства, поколения и малки местни общности.
Но тук трудно може да се говори за споделеност – наблюдава се все по-голямо разпокъсване в обществото. Съвременниците ни призовават миналото, за да дадат морална увереност на политическите дебати. Различни социални актьори се противопоставят един на друг в полето на паметта, което се превръща в огледало на интереси. Съвременна България се състои от два архипелага от изолирани острови – моралните им стандарти са различни, а версиите им за миналото са непримирими. Линиите, които разделят архипелазите, не са част от обикновен дебат – те са фронтови линии на войните на паметта, които защитават различни виждания за значението и последиците от комунизма.
Хладнокръвно и безпристрастно Даниела Колева задава въпросите: Как се помни близкото минало? Как социализмът/комунизмът се изгражда като публична и културна памет? Дали тези процеси са различни в отделните посткомунистически страни? Какво е отношението между официалната и всекидневната памет? А между паметта и усещането за справедливост? Как личните спомени са повлияни от обществените нагласи? Дали промяната на официалната памет засяга личните, биографични спомени?
Доц. Даниела Колева – културоложка. в СУ „Св. Климент Охридски“, е с изследователски интереси в областта на устната история, изследванията на паметта, антропологията на социализма и прехода, има ред публикации и книги по тези теми. Помолихме я да отговори на няколко наши въпроса, породени от нейното изследване.
Завършвате изследването си с констатацията, че не трябва да затваряме книгата на миналото, каквито призиви има, защото това води до забрава. Но в България в момента има огромно разделение между хората. Така е и с оценката за миналото. Как може да се постигне консенсус между памет и справедливост?
Един от въпросите, които доведоха до тази книга, може би главният, беше: Трябва ли да помним, или не? Пол Рикьор великолепно го формулира като дилема между дълга за памет и нуждата от забрава. Широко е прието, че паметта за травматичното минало трябва да се поддържа като условие за справедливост към жертвите, като гаранция, че миналото няма да се повтори и като основа на демокрацията. Признаването на минали несправедливости и поемането на отговорност за тях прави обществата по-силни и по-демократични. Това не е само теория. Това е начинът, по който Германия се справя с нацисткото си минало, Франция – с колаборационизма, ЮАР – с апартейда и т.н. Има обаче и контрааргументи: памет, която разделя, може да подкопае солидарността и да втвърди политическите граници. В такъв случай забравата би била по-продуктивна за общото бъдеще. Тоест, не социалната памет, а социалната амнезия прави възможно новото начало. И това също не е само теория – при възстановяването на Атинската демокрация през V в. пр. Хр. припомнянето на миналото било забранено със закон. Така политическата стабилност била постигната с цената на отказ от възмездие за привържениците на олигархията. Нещо подобно се случва в Испания след смъртта на Франко. Може би не е случайно също така, че и в Германия, и във Франция критичното обръщане към военното минало не започва в първите години след Втората световна война, а десетилетия по-късно.
Паметта за жертвите е вече някаква форма на справедливост, доколкото възстановява поне достойнството им. Друго – в повечето случаи – не е възможно да бъде възстановено. Така че моят отговор е да, трябва да помним травматичното и срамното, а не само героичното и славното минало. Дори да е имало период, в който забравата е била (или е можела да бъде) продуктивна, той със сигурност е отминал. Връщайки се към испанския пример, от няколко години набира сила движение за възстановяване на паметта за жертвите на франкисткия режим и изобличаване на неговите престъпления. И там няма консенсус. Това ме кара да се питам дали изобщо е възможен и на каква цена. Например националната памет сякаш изглежда най-логичният, „естественият“ терен на подобен консенсус. През последните години виждаме обаче, че тя може да придобие трагикомични и дори уродливи форми. Освен това, и при националната памет продължава да съществува фронтова линия между противопоставящи се общности, само че се измества, следвайки етнически и религиозни граници.
От друга страна, убедена съм – но в това отношение съм повече оптимистка, отколкото реалистка – че паметта може да се възпитава и ако не консенсус, поне толерантност може да се „отгледа“. Така стигам до втория въпрос.
Бяхме осъществили като фондация „Въпреки“ по проект, подпомогнат от НФ „Култура“, дискусия „Музеят – възможен или невъзможен“ – за създаването на Музей на близкото минало. Според вас възможен ли е и ако да, какво трябва да представлява и къде да бъде?
Ако правилно се ориентирах, бих резюмирала позициите в дискусията така: повечето участници са единодушни, че музей на близкото минало трябва да има; някои обаче са скептични – музеят е за миналото, а „соцът“ още не е минало, не сме се отървали от него, така да се каже. Опасенията са преди всичко, че подобен музей не би могъл – поне понастоящем – да излъчи консенсусни послания, че той би разединявал, вместо да обединява. А надеждата за обединение, струва ми се, е кодирана в самата формулировка „Музей на близкото минало“ – не „на комунизма“ или „социализма“. Давам си сметка, че у нас самият избор на единия или другия термин вече е заемане на позиция. По-важно ми се струва обаче за какъв музей говорим. В книгата си „Музеят на комунизма: между паметта и историята, политиката и пазара“ (2013) Светла Казаларска предложи типология на подобни музеи в посткомунистическите страни: демонизиращи, нормализиращи и диснифициращи – все неудовлетворителни подходи. Не е чудно, че през последните години някои от тях (в частност, в прибалтийските страни) сериозно преразглеждат експозициите и посланията си.
„Близкото минало“ се оказва твърде сложно и многоизмерно, за да бъде обхванато в един музей. По-скоро си представям няколко музея със свои специфики. Например преди години имаше проект за музей на Държавна сигурност в подземията на ул. „Московска“ 5, понастоящем сградата на ДА „Архиви“, служили като килии за разпити. Друг пример: с решение на Министерския съвет от края на 2016 г. земята и сградите на бившия Втори обект на остров Персин са прехвърлени на община Белене за изграждане на парк мемориал. През последните години едната сграда е превърната в импровизиран музей, където са събрани няколко експозиции за лагера. И в двата случая тематиката и характерът на планираните музеи се определя от „паметта“ на местата. Очевидно подобни проекти си поставят ограничени и конкретни цели. Не е трудно да си ги представим – те са реалистични и полезни, но за съжаление не срещнаха подкрепата на институциите (43-ото Народно събрание отказа да заложи 2 млн. лв. в бюджета за 2017 г. за Беленския парк мемориал.)
Много по-трудно ми е да си представя Музей на близкото минало, който да е по-скоро образователен и рефлексивен, отколкото мемориален. Той би трябвало да възпитава, а не да назидава; да предизвиква размисъл и разговор, а не да натрапва готови тези. Давам си сметка, че това е може би не просто трудно постижимо, а трудно представимо, поне засега. И музеологията ни, и обществото ни трябва да изминат дълъг път. Ще приветствам всяка стъпка по този път като победа, но вероятно ще критикувам едни или други конкретни избори. Ако не опитваме, няма как да се научим.
Като че ли все повече се налага мнението, че разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров е било грешка. Но същевременно продължават настояванията за премахването на паметника на Съветската армия. Какво е отношението ви към паметниците от времето на соца и каква да бъде съдбата им?
Наистина мавзолеят на Г. Димитров би бил добро място за музей на комунизма и добър пример за възможността за преинтерпретиране на други знакови топоси от близкото минало, каквито са и паметниците на Съветската армия (поне в София и Пловдив). Наблюдавала съм няколко типа траектории на паметниците от времето на соца. Някои са демонтирани и изчезнали; други са демонтирани, но съхранени. Градината на Регионалния исторически музей в Кюстендил е превърната в своеобразна експозиция на няколко такива паметника още преди тази на Музея на социалистическото изкуство в София. (Любопитно е, че и като музейни експонати някои от тях са център на комеморативни ритуали.) По-нататък, някои паметници са по местата си, но са станали „невидими“ – неподдържани, често покрити с графити, понякога рушащи се или частично разрушени. Други обаче продължават живота си. Сред тях има такива, които са построени през посочения период, но не са свързани с комунистическата идеология, напр. „1300 години България“ край Шумен. Други са преозначени като Пантеонът в Русе, който получава кръст на покрива си. Трети обаче – и сред тях е паметникът на Съветската армия в София – продължават да бъдат предмет на противопоставяния. Но и те се променят с времето, което е индикатор за променящите се смисли на паметника: от сбивания на 9 май през 90-те години, до артистични и политически апроприации, които често нямат пряка съдържателна връзка с паметника. Най-известна стана инсталацията „В крак с времето“ (2011), но същият орелеф беше терен на множество каузи: анти-Акта (2012), подкрепа за Пуси Райът (2012), „България се извинява“ за агресията в Чехословакия (2013), солидарност с Украйна (2014) и др. Проучване на студенти от специалност „Културология“ в Софийския университет преди няколко години показа, че за младите хора, които използват паметника като ориентир и място за срещи, той самият е напълно изпразнен от съдържание – повечето от интервюираните тийнейджъри не знаеха на какво е посветен. Някои го свързваха с Руско-турската война от 1877–78 г., други с „нещо от соца“, но за преобладаващото мнозинство въпросът се оказа изненадващ и напълно ирелевантен, за разлика от възприятията на нашето и предишните поколения.
Пламен Дойнов каза неотдавна, че липсата на памет е най-голямата ни беда. Как бихте свързали паметта със сегашното социално недоволство?
Преди известно време попаднах на дискусия, където стана дума за наследството на дисидентите от бившите социалистически страни, дали и как паметта за дисидентството подхранва гражданска активност понастоящем. Оказа се, че са доста позабравени, не само у нас. Били твърде леви или твърде либерални, или твърде радикални, или твърде учени… изобщо, извън контекста. Ако използвам разграничението на Алайда Асман между паметта като канон (тази, която се актуализира) и като архив (тази, която се съхранява, но пасивно), то паметта за дисидентството ще се окаже в архива. Имам усещането, че за младите хора по улиците на София и други градове през последните седмици паметта за „соца“ също е архив, да не кажа липса.
Извън това обаче в немалко анализи на сегашната ситуация у нас се правят паралели между Бойко Борисов и Тодор Живков, за което несъмнено дават повод пресечните точки в биографиите им, както и изказванията на самия Борисов, че се е учил от държавника Живков. Това не опровергава тезата на Пламен Дойнов. Подозирам обаче, че моята формулировка би била: бедата ни е твърде многото памет и нейната фрагментация. Цитирайки Тони Джъд, за нас „миналото не е просто друга страна, а истински архипелаг от уязвими исторически територии, които трябва да се опазят … от обитателите на съседен остров на памет“. Всеки проблем, от историята или от днешния ден, може лесно да се постави в контекста на мнемополитика, която противопоставя, а не обединява. Много от хората, които се опитват да разберат днешните протести, изпитват подозрение тъкмо защото трудно могат да си представят каузи, намиращи се извън болшевишки противопоставяния от рода на: „кто не с нами, тот против нас“.
Вие анализирате в книгата си филми по темата, а какво смятате за литературата? Не става дума за документалната, а за художествената, след като излязоха книги като на Теодора Димова –„Поразените“, и на Георги Господинов – „Времеубежище“, а и други.
С този въпрос изпреварвате текущата ми работа. С колежка, която се занимава с изследвания на паметта в страните от бивша Югославия, започваме общ проект за Белене и Голи оток като места на памет, формирани в документалната (мемоарна) и художествената литература (faction and fiction). И двете места са острови, на които от 1949 г. са установени лагери за принудителен труд. В тях са въдворявани основно противници на режима. Точно тези лагери се превръщат в символи на комунистическите репресии в двете страни, а през последните години се правят опити да се утвърдят и като дестинации за „тъмен“ туризъм подобно на Бухенвалд, Аушвиц, Сигет в Румъния и др. Надявам се в недалечно бъдеще да мога да разкажа повече за това сравнение.
Литературата е важен компонент от културната памет, който има доказан потенциал да я моделира – дори много по-ефикасно, отколкото историческите изследвания. По отношение на популярните образи на българското Възраждане например литературата, по думите на Албена Хранова, „побеждава“ историята. Не съм готова да правя обобщения, но повечето от романите за „соца“, които съм прочела досега (дали пък аз не попадам все на такива?), изграждат по-скоро онзи разказ, който в книгата си наричам травматичен. Някои го правят по-директно и еднозначно, други създават сложен, мултиперспективен, морално напрегнат свят. Има и по-заобиколни, които минират соцносталгията отвътре. Дали и доколко художествената литература ще има роля във формирането на културната памет за близкото минало, предстои да наблюдаваме. Лично аз бих искала да видя откъси от такива книги в програмата по български език и литература за средните училища, но не вярвам това да се случи скоро.
Много е интересна тезата ви за носталгията като възможност за прочит на настоящето. Възможно ли е все пак общо споделяне на миналото, въпреки различните разкази за него?
Както сте забелязали, разграничавам носталгията като биографично явление от това, което наричам с термина на словенския социолог Митя Великоня „неосталгия“ – една обобщена ретро нагласа, която преработва творчески или просто паразитира върху „соца“. В книгата се интересувам предимно от първата – идеализирана представа за миналото, споделяна от мнозинството възрастни хора, чийто активен живот е преминал през онзи период. Избраните фрагменти, от които те изграждат картината на миналото, представят солидарността в малки общности, реда и сигурността, предвидимостта на всекидневието и жизнения път. Ценностите, които усещат като изгубени, смесват по един причудлив начин морал, колективизъм и дисциплина. Моята теза е, че тази ухрония (като утопия, но по отношение на времето и обърната назад) е колкото отношение към миналото, толкова и отношение към настоящето. Миналото е привилегировано – то се явява не каквото е било, а със своите обещания, докато настоящето е реалност. Така носталгията е начинът, по който поколението, построило социализма, отстоява себе си в условията не просто на маргинализация, а на един вид морална обсада, предизвикана от преоценката на тогавашните ценности.
Дали е възможно споделяне? Не мисля, че може да се очаква формирането на един единствен, монолитен и общосподелен разказ за миналото. И не съм сигурна, че това е непременно желателно. Както твърди културоложката Ан Ригни, пълният консенсус за миналото води до амнезия. Ако ние знаем всичко за нещо от миналото и знанието ни е изцяло споделено, то няма да се оспорва, следователно няма да говорим за това минало. Ще затворим страницата и ще забравим. Поддържането на паметта жива се случва в споделяне, в диалог, в спор. За да се състои диалог обаче, трябва да си дадем сметка, че всеки от нас има своя истина, но моята истина не е цялата истина, отбеляза Даниела Колева.
Текстът е публикуван на сайта ВЪПРЕКИ.
