1
3085

Да не се предаваме

Неотдавна по новините на БНТ беше излъчен репортаж, който остана дълго в съзнанието ми. Той е за 32-годишния италианец Клаудио Локатели, който е бил студент по психология, после журналист на свободна практика и е отразявал военните действия в Сирия. Две и половина години по-късно той става боец към кюрдските „Сили за защита на народа“ (YPG), които имат главната заслуга за ликвидирането на „Ислямска държава“ и превземането на контролирания от тях главен град Ракка. Гледките в Ракка са ужасяващи. Клаудио казва: „Край турския град Диарбекир посетих бежански лагер, пълен с язиди (кюрдска етно-религиозна група на изповядващи езидизъм, който е свързан с древните месопотамски религии и комбинира аспекти от зороастризма, исляма, християнството и юдаизма). В лагера имаше само мъже и момчета. Попитах „Защо?“ и ми отговориха, че повечето жени са пленени от „Ислямска държава“ и са превърнати в секс робини. Видяното там преля чашата… Решението да отида да се сражавам на бойното поле в Сирия заедно с кюрдите ми отне 2,5 години. Точно в този момент започна голямата битка за Ракка – столицата на „Ислямска държава“. Когато отиваш на война, не смяташ, че ще се върнеш жив. Аз бях късметлия. Според мен, когато решиш да жертваш живота си, трябва да го направиш при максимална цена и с максимална полза за другите“.

Точно тези думи останаха в съзнанието ми, защото винаги ме е занимавал въпросът как човек реагира на злото, с което неминуемо му се случва да се сблъска. Докато писах романа „Поразените“ също търсих отговор на този въпрос и то с известен упрек към нас българите, които някак много лесно се примиряваме пред злото, лесно капитулираме пред него, много естествено му подаваме ръка и започваме да сътрудничим с него. Или пък го релативизираме и казваме, че какво пък чак толкова, то не е съвсем зло, започваме да го оправдаваме, ставаме резистентни, привикваме към него и то неусетно става част от нас, не забелязваме тази промяна с нас и ставаме част от него. Колко често чуваме днес тези обяснения как през комунизма имало ред и сигурност, безплатно здравеопазване и образование, ходело се е на море, хладилниците били пълни и т.н. Това е достатъчно, за да бъде оправдано злото. Сякаш това е всичко в живота. Сега по изборите също – много от предизборните обещания звучат като телевизионни реклами, а истинските проблеми на доброто и злото са извън полезрението.

А Клаудио, мъж в разцвета на силите си, не издържа на жестокостта и безчовечността на „Ислямска държава“ и взима тежкото решение да стане боец, отива да се обучава в секретен лагер, за да започне да се бие срещу злото, участва в най-тежките битки за Ракка. Никога преди това не е държал пистолет. Него лично злото не го е засегнало. Той лично не е пострадал. За него е било достатъчно само да види злото, да види страданието на другите, за да определи своето отношение и да вземе своето решение. И това е съдбовно, той решава да направи стъпка, която не само коренно променя живота му, а може да го лиши от живот. Поразителното е, че взема това решение след дълго и трезво обмисляне, колебание и преценяване. Това е много различно от едно спонтанно решение.

Спонтанното решение е резултат от нещо, което внезапно връхлетява човека. В такава ситуация човек няма време и възможност да преценява, да обмисля. Нещастието е заслепило или потиснало разума му и той действа импулсивно под въздействието на чувствата и емоциите. Решението, взето в такава ситуация също може да бъде благородно, жертвоготовно и себеотдайно. И все пак, когато то не е взето след трезва разумна преценка, ние го възприемаме като нестабилно и често то наистина е нетрайно и непоследователно.

По различен начин действат и хилядите европейци, които решават да се присъединят към Ислямска държава или към която и да е друга терористична групировка. Те са привлечени, като са използвани различни психологически техники, за да ги радикализират. В огромната си част те са жертва на безскрупулна манипулация, която промива изцяло съзнанието им, променя личността им до неузнаваемост, като ги превръща в машини, управлявани от външна воля. Така се обяснява обстоятелството, че след като бъде заловен някой, който е извършил самоубийствен атентат или е участвал в друго терористично действие, най-често неговите родители, познати, съседи са изненадани. След като е извършил чудовищно зло, те го описват като човек, който не е способен да причини зло. Реакцията им не означава, че те лъжат или го прикриват. Те най-често го познават в образа му преди да бъде извършена манипулацията с неговата личност. В резултат на психологическата радикализация тези хора изгубват човешките си качества и нормалните човешките преценки, решения, действия. Те самите са жертви в не по-малка степен от жертвите, които вземат техните терористични действия.

На този фон трезво взетото решение на Клаудио Локатели е поразително и буди възхищение. Така са вземали своите решения да се посветят на благородна кауза всички истински борци за свобода и справедливост. Решение – посвещение. Затова и постъпката на младия италианец ме впечатли за дълго.

Като че ли когато подобна благородна постъпка е в миналото, ние я приемаме някак естествено. За поколенията, живели преди нас, тя не е нещо необичайно. Докато за днешния прагматичен човек, в съвременното консуматорско и хедонистично време подобна постъпка е изумителна.

При социологическите изследвания повечето съвременни граждани посочват като основен проблем на обществото ни липсата на справедливост. Ние я усещаме предимно когато тя ни засегне лично. Към отсъствието на справедливост, когато това е далеч от нас, сме склонни да се отнасяме дори с известна ирония. Поразителното в саможертвения жест на Клаудио е това, че той отива да се бори за други, да жертва живота си за непознати. Той не е регистрирал страданията, с които се е сблъскал само със своята журналистическа камера. Те са преминали през сърцето му, те са разкървавили сърцето му.

Възхищавала съм се от българските студенти, които през войните за национално обединение са напускали европейските университети, връщали са се, за да се запишат доброволци и веднага са заминавали по бойните фронтове. Но дори и в тези случаи те жертват живота си, за да защитят своите домове, родители, жени и деца. Каузата е безспорно благородна, но в същото време е и обяснима. Решението да жертваш живота си за хора, които не познаваш, които не са твои сънародници, не изповядват твоята вяра, хора, които са ти чужди, но тяхното страдание те е покъртило – такова решение като че ли излиза извън руслото на разума, а в същото време е взето с чист разум.

В жестоките военни сблъсъци в Сирия Клаудио Локатели е изгубил наскоро свой приятел – Лоренцо Орсети, убит от ИДИЛ, след като е тръгнал да се бие заедно с кюрдските милиции: „Видях го за първи път когато той тръгваше като боец от Ирак към Сирия. Бяхме заедно не повече от две седмици. Бях поразен веднага от него: той беше пленителен, беше наясно с всичко. Беше направил избор и го правеше докрай. Той не се биеше само за кюрдите, а се биеше за нас, за всички нас“. Още много приятели на Клаудио умират около него, а някои от тях издъхват в ръцете му.

Клаудио е един от 1500-те чужди бойци, сражаващи се на страната на кюрдите в Северна Сирия. Сред тях имало и българин. След като се връща в Италия, написва книга и започва обиколки из Европа, за да я представя и да разказва за войната в Сирия. Казва, че сега турската офанзива ще унищожи всичко, което е било постигнато през последните две години и ще възроди „Ислямска държава“. „Турците унищожават бойците, които изстрадаха толкова много за света. Дадохме над 100 000 жертви и мъченици. Хората умираха и умират, за да победят халифата на „Ислямска държава“, а сега опасността се възражда.“

Преди два-три дни дойде новина. След като „Ислямска държава“ наложи брутално управление на десет милиона души в областите, които са под неин контрол и застана зад редица атаки в градове по света, след като извърши много зверства, които доведоха до хиляди смъртни случаи, нейният лидер Багдади се е самовзривил заедно с три от децата си, като е активирал носения от него колан с експлозиви, докато при американска военна операция е бил преследван в тунел без изход в скривалището си в северозападната сирийска провинция Идлиб.

Фанатичното самовзривяване на лидера на терористите откроява още по-ярко благородната саможертва на Клаудио Локатели. Книгата му е озаглавена „Няма предаване“. В нея показва злото и доброто в най-ярките им проявления, за да не оставаме равнодушни пред тях и да не се предаваме.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияМузеят – възможен или невъзможен
Следваща статияМик Харви & Джей Пи Шайлоу в София

1 коментар

  1. През Априлското въстания към четата на Бенковски се присъединяват шестима хървати от Далмация и един германец,които работели на ж.п.станцията в Белово. Един от от хърватите Стефан-Далматинеца е последният байрактар на четата на Бенковски. Мисля че има паметна плоча в тяхна чест в Белово.
    Дали тези шестима хървати и германеца са се присъединили спонтанно към четата или след предварително (подсъзнателно) обмисляне – историята мълчи.
    Там в Белово към отрядът се включва и единствената жена в него Мария,но не си спомням фамилията и.