Начало Книги Да не чакаш
Книги

Да не чакаш

Яница Радева
12.05.2016
1468
mar4
Илюстрация Кирил Златков

Имах възможност да чуя стихотворенията от новата книга на Марин Бодаков „Битката за теб”, още когато тя беше предстояща. Сега я чета, обогатена с великолепните илюстрации на Кирил Златков. Спомням си, че още тогава, на онова свое четене, Марин Бодаков каза, че това ще е книга за неговите деца и жена, факт, който е отбелязан и в самото издание. Бидейки (за)явена като лична книга, тя предполага читателят да се впусне да издирва личните топоси и може би да ги припознае като свои, намирайки полагащото им се място в собствената вселена. Стихотворение от такъв тип мога да разпозная още в началото на книгата в „Плитка вена”. Това е стихотворение за сродяването чрез анатомията, присъща на всекиго, която стихотворно се преобразява в натурален ювелир, върху който са изографисани всевечните и предвечните остойностявания на битието. Плитката вена дълбоко прониква в сетивността, чрез нея погледът въобразява света. Сродена с вената е и „общителната зеленина” („Храсти”), която също е ювелир, но от друг порядък, също част от анатомия.

Cover_Marin_BitkataНо в „Битката за теб” има още един тип стихотворения. Ако мога да разпозная в „Плитка вена” сродяването на нещата и хората, то във втория тип текстове прави впечатление обратният процес – назоваването на чуждия. Това най-силно се забелязва от своеобразния триптих, оформен от „Тук”, „Там” и „Навсякъде”. Заглавията обозначават не само пространството, но те означават различните имена на чуждостта. Фигурата на чужденеца предлага различни възможности за интерпретация. Чужденецът може да бъде фигура на желанието, изразено най-явно чрез обглеждането с интерес на новия, външния за общността. Но чужденецът може да бъде също и фигура на отхвърлянето, неразбирането, фигура на самотността. Трите стихотворения на Марин Бодаков предлагат различна гледна точка към този образ на чуждия. В „Тук” завръщащият се и неразпознат свой е чужденец, макар роден тук, а не без-роден. Какво е усещането да те разпознаят като чужденец в дома ти? Стихотворението е дестилирало чувството, но назовава завръщането като напускане на „районите на нещастието”. А щом напускаш райони на нещастие, следва да търсиш ако не райони на щастие, то поне пространства за радост и приют. Завръщащият се неразпознат като свой успява ли да се завърне? Ето въпрос, който стихотворението поставя извън рамките си, и може би търси отговор в текста на съседното стихотворение – „Там”.  В „Там” като чужденци могат да бъдат назовани всички. Уседналите чужди в мястото ми не ме разпознават, но аз ги разпознавам именно като чуждите, защото те развалят езика ми. Под „разваляне на езика” Бодаков има предвид не просто наречието, владеенето на формата, защото в друг текст от стихосбирката чуждите езици се сближават в изконните думи, които нямат нужда от превод. Именно тези изконни думи, каквато е думата „благодаря”, чужденците, разпознати в „Там” с негативното определение „пришълци” – провалят. Пришълецът е фигура на отхвърлянето, защото е метафора на рушащия ценните зони на билото. В този смисъл всеки чужд, който идва с протегната ръка на приятелството, вече владее изконна дума. Третото стихотворение от триптиха разширява границата на чуждостта, като я поставя в един и същ синонимен ред със самотата. Така самотата се превръща не само в знак на чуждия, но и в състояние-пространство, което не може да бъде напуснато, понеже обема широкото и всеобхватно „навсякъде”.

Битката е предварително е загубена. Но за каква битка говори стихосбирката? Ако се доверим на втъканото в едноименното стихотворение послание, това е битката за реда. Но „ред” не като подредба и норма, а като преграда пред волната красота. Именно този ред, който отделя човека от природа, е обречен, защото има друг порядък, който не се съобразява с клишетата, а търси да се сроди с всичко по пътя. И така в нито един момент няма да бъдеш чужд, винаги завръщащ се, поучен от птицата как се спи доверчиво на „отключена врата и да не чакаш нищо”. „Да не чакаш” разчитам като жест едновременно  на смирението и свободата. „Да не чакаш нищо”, значи, че нищо не могат да ти отнемат. Че можеш да бъдеш себе си на всяко едно място, във всеки един миг. А това е мисъл, която лекува.

Яница Радева
12.05.2016

Свързани статии