„Когато жертвоготовността в името на религията прерасне в презрение към живота и доброволно прегръщане на смъртта, тя се превръща в могъщо оръжие, срещу което никой не може да се противопостави.“ Предлагаме ви откъс от книгата на Димитър Михайлов „Кръстопът или безпътица: сложният избор пред Близкия изток“.

Хора, които обичат смъртта повече, отколкото живота

Един призрак броди из ислямския свят и Близкия изток през последните тридесет години – призракът на самоубийствените атентати и готовността на фанатично настроени хора да жертват живота си с твърдата убеденост, че това е най-краткият път към райските селения, след като са постигнали и предначертаната цел: да поразят врагове на исляма или на определена кауза, свързана с района.

Какво означава пълната готовност човек да жертва живота си безрезервно и безусловно в името на някаква кауза; как бихме могли да разберем мотивите за такова крайно действие, което поразява със съчетанието на върховно себеотрицание и видиотено презрение към най-висшия дар на Бог към хората – живота.

Едно изследване на Чикагския университет обобщава, че в периода 1982 – 2015 година в различни райони, най-вече в Близкия изток, са извършени 4400 самоубийствени атентати, в преобладаващата си част от мюсюлмани, при които са загинали 43 хиляди и са ранени 110 хиляди души.

Какво прави демонът Танатос толкова мощен и влиятелен през последните тридесет години в ислямския свят? Многократно джихадистки лидери като Осама бин Ладен и Айман аз-Зауахири потвърждават, че западните сили ще срещнат хора (джихадисти), които обичат смъртта повече, отколкото западните войници обичат живота. В навечерието на операцията „Защитно острие” (Цук ейтан) ръководителят на военното крило на организацията „Хамас” в Газа, Мухаммад Дайф, провъзгласи: „Днес вие (израелци) се сражавате срещу божествени воини, които обичат смъртта в името на Аллах, така както вие обичате живота, и които се състезават помежду си за мъченическа смърт, така както вие бягате от смъртта.”

Жертвоготовността в името на религията е отличителна характеристика не само на исляма, но – през Средновековието – и на християнството в неговите разновидности. Когато обаче тя прераства в презрение към живота и доброволно прегръщане на смъртта, това чувство наистина се превръща в могъщо оръжие, срещу което никой не може да се противопостави. Очевидно е, че това откритие е преобразило някои представители на политическия ислям: те са осъзнали, че този феномен може да се превърне в могъщо оръжие за осъществяване на политически цели и обществени преобразования.

Многобройни хадиси от Пророка Мухаммад, независимо от степента на тяхната автентичност, предават неговата позиция по различни поводи да забранява самоубийството или да постановява, че отнелият живота си войник например ще попадне в ада. В историческите хроники през вековете отсъстват описания на самоубийствени атентати и актове: вероятно един самотен пример за сходно поведение предоставя исмаилитското низаритско направление Хашашин, воините на Хасан ибн Саббах, които извършват политически атентати, убийства на важни противникови фигури с кинжал, с ясното съзнание, че след това, най-често на място, ще бъдат убити. Прозвището им произтича от думата хашиш, трева, като се имат предвид опиатите, които те поемат, преди да извършат такава смъртоносна операция. Ефектът на тези действия е бил толкова силен, че по време на кръстоносните походи думата е възприета в западните езици като assassin, с преобладаващо значение за целенасочено, най-често политическо убийство.

При внимателен преглед на историческите хроники обаче подобен метод за водене на война или агресивни действия, при разновидностите на исляма и в различните ислямски държави, не може да бъде открит. Дори в хода на съветската окупация на Афганистан, започнала през декември 1979 година, не се забелязва практика муджахидините да организират самоубийствени атентати срещу съветските окупационни сили. А тази практика в Афганистан днес е масова, като почти всеки месец движението „Талибан” или негови представители осъществяват такива атентати.

Зрелищното начало на самоубийствените атентати води към Бейрут, когато през 1983 година са поразени американското посолство и казармени помещения с военни от Съединените щати и от Франция. При атентата срещу посолството загиват 63 души, 17 от които американци, а при двата взрива срещу казармите на американския и на френския корпус от Многонационалните сили в Ливан дават живота си 241 американци и 58 французи. И трите атентата са дело на радикалната шиитска организация „Ислямски джихад”, която по-късно, в началото на 90-те години, губи своята жизненост и нейните кадри постепенно преливат в организацията „Хизбула”. И трите атентата следват един и същи модел: товарен автомобил, зареден с взрив, пробива преградите и се взривява в сградата, в която има много хора. И при трите взрива степента на ефективност е изключително висока, като на практика те водят и до важни политически промени: администрацията на президента Рейгън осъзнава, че не може да влияе в Близкия изток с „ботуши на терен” и възприема по-различни политики на непряка намеса. Радикалният шиитски фактор, намерил израз в създаването и възхода на организацията „Хизбула”, ликува: неговата тактика е произвела поразяващ ефект и е довела до впечатляващ резултат. За жалост атентатът срещу българския контингент в Карбала, Ирак, също възпроизвежда този убийствено ефективен модел.

В действителност самоубийствените атентати са шиитско-ирански патент. Първите такива са регистрирани в хода на Ирано-иракската война още през 1980 година, когато дори непълнолетни момчета жертват живота си, самовзривявайки се с мини срещу иракски танкове, или разчистват минни полета с телата си. Въведена е практиката аятоласи да им окачват на вратовете ключ на канап: като това символизира ключа към райските селения; тоест извършвайки такъв акт на себеотдаване, самоубийците в качеството си на мъченици директно ще попадат в рая. Много вероятно тази смъртоносна технология да е повлияна от мита за героичната смърт на Хусейн ибн Али при Кербала през 680 година и мотивите за мъченичеството в шиитската традиция.

В началото на 90-те години и особено след като започват мирните преговори между Израел и Организацията за освобождение на Палестина, известни като процеса Осло, палестински радикални организации започват да практикуват самоубийствени атентати, като дори подменят употребявания до момента термин фидаи (човек, жертващ живота си) с истишхади (човек, търсещ мъченическа смърт). Докато първият термин съдържа в по-голяма степен политическа кауза: фидаи за родината и за своя народ, семантиката на втория недвусмислено сочи мъченическа смърт за исляма и в името на Аллах.

В юриспрудентските трудове на улемите, в раздела за джихад: начините на обявяване, водене и приключване на война, никъде няма разпоредба за използване на самоубийствени атаки като средство за водене на война. Улемите интерпретират и част от откровение на Корана като забраняващо акта на убийство или самоубийство: „И не убивайте човек – това Аллах е възбранил, освен по право!” (Коран, 6.151).

Всичко това ни води до извода, че класическите дефиниции не са спазвани, а радикалните джихадисти са намерили също интерпретиращи подходи да превръщат воденето на война в индивидуално задължение за всеки мюсюлманин (фард ал-айн). Те са наблегнали на аргументите, в които джихадът става индивидуално задължение, а те са свързани само и единствено с надвиснала екзистенциална опасност срещу общността или когато враговете и „неверниците” са в непосредствена близост: „О, вярващи, сражавайте се с неверниците, които са ви наблизо, и нека намерят твърдост у вас!” (Коран, 9.123), или когато конфронтацията е неизбежна и опасността за общността е реална: О, вярващи, когато срещнете неверниците в настъпление, не им обръщайте гръб в бягство! (Коран, 8.15). Другото условие, както е обяснено и в хадис от сборника с хадиси на Муслим, е, когато предводителят на общността призове към джихад с преценката, че е надвиснала екзистенциална опасност, тогава вярващите са длъжни да откликнат според изричното указание на Пророка: „Сега Пратеникът на Аллах, Аллах да го благослови и с мир да го дари, призова хората (за бран). Така те тръгнаха и спряха на лагер при Бадр.”

Това е идеологическата база, върху която е развита мутацията на самоубийствените атентати като средство за психологическо притискане на противника, за демонстриране на липса на какъвто и да е страх от смъртта и за довеждането на врага до състояние на невъзможност да се съпротивлява и да се бори повече. Този процес е обяснен и с божествена намеса за „вселяване на ужас” в сърцата на враговете, като се интерпретира със стих от Корана, в който Аллах пояснява своето намерение в тази връзка: „Ще вселя Аз ужас в сърцата на неверниците.” (Коран, 8.12).

При тази трансформация на класически формулировки в радикални постулати не е уместно да се съсредоточаваме върху становища на радикални ислямски авторитети, които, както е показано и по-горе, дефинират интерпретиращи аргументи за своите религиозни декрети в посока използването на самоубийствени атентати като средство за водене на джихад. Това би ни въвело в логиката на тяхната интерпретация, която в определен момент скъсва с класическите канони. За да бъде разбран феноменът в дълбочина, по-подходящо е да се декомпозира самата текстова материя до основни представи и митове, които се използват за различните идеологически конструкции, но в един много по-различен от оригиналното значение контекст.

В основата на всички тези постулати и принципи са заложени две представи: за победата, с подкрепата на Аллах, която е предвестник на тържеството на исляма в света; и за поражението, водещо до мъченическа смърт и влизане в райските селения на праведника, загинал по пътя на Аллах като мъченик. Тези две представи са основополагащи за всички по-нататъшни, включително съвременни, интерпретации, сред които и девиацията със самоубийствените атентати.

Победата с подкрепата на Аллах е свързана с едно превратно събитие в ранния период от Медина: битката при кладенците Бадр през 624 година, в която мюсюлманите нанасят първо решително поражение на своите противници от езическа Мека. Изминали са около две години след преселението на мюсюлманите от езическа Мека в оазиса Медина, като отношенията между двете общности са враждебни, особено след като два месеца преди сражението при Бадр мюсюлмански отряд напада керван от Мека на път за Йемен при местността Нахла и един от четиримата стражи на кервана, Амр ибн ал-Хадрами, е убит, при това в свещен за езическите вярвания в Мека лунен месец – раджаб.

В тази напрегната атмосфера, когато мюсюлманската общност в Медина изнемогва и не разполага с ресурси, Мухаммад внимателно следи движението на богатите мекански кервани на север, към Газа и към Бостра. В началото на лунния месец рамадан, съвпадащ с март 624 г., съгледвачи докладват на Мухаммад, че голям керван на Курейш се завръща от Сирия в посока Мека. Мухаммад мобилизира всички преселници от Медина и част от поддръжниците – ансар от Медина. Последователите му се подготвят да пресрещнат кервана и по такъв начин, ограбвайки товарите му, да облекчат тежкото положение, в което се намират. Но опитният водач на кервана, Абу Суфиан ибн Харб от рода Омая, предусеща надвисналата опасност и изпраща вестител до Мека, която е на отстояние около 350 километра, с молба военен отряд да пресрещне кервана и така да предотврати ограбването му.

Последователите на Мухаммад са разколебани: всички те първоначално са тръгнали да пресрещнат кервана, но се оказва, че може да се наложи да се сражават с далеч по-многочислена от тях и по-добре въоръжена група от Мека. Някои от тях се обръщат към Пророка с молба да не допуска сражение с отряда от Мека; та нали те са излезли от Медина само да пресрещнат кервана? Сура осма от Корана, „Придобитото във война”, отразява тези настроения, както и много подробности около битката при кладенците Бадр. Колебанията на сподвижниците на Мухаммад са отразени по следния начин: „Както твоят Господ те изведе от дома ти с истината, а на част от вярващите [това] не им хареса, спорейки с теб за истината, след като тя пролича, сякаш ги водят към смъртта и я виждат. И когато Аллах ви обеща, че едната от двете групи ще е ваша, вие пожелахте онази, която е без оръжие, да е ваша. А Аллах искаше да възцари правдата със Своите Слова и да прекърши неверниците.” (Коран, 8.5-7).

Колебанието се засилва още повече, когато Абу Суфиан ибн Харб съумява да преведе кервана по заобиколен път и така да предотврати атаката на мюсюлманите срещу него. В същото време въоръженият отряд от Мека вече настъпва и Мухаммад има две възможности: да се оттегли към Медина, което означавало да признае примата на Мека и своята слабост; или да приеме сражението. Същевременно обаче налага се той да убеди своите последователи, които първоначално са пожелали „едната от двете групи”, която е без оръжие – тоест керванът, да е тяхна, а сега се оказва, че трябва да се изправят пред трикратно превишаващ ги по численост, добре въоръжен противник.

Настъпва един от най-критичните моменти в ранната история на исляма. Мухаммад вече бил получил баййа, в който поддръжниците от Медина се ангажират да го бранят „както биха бранили жените и децата си”. Такова тълкуване обаче се счита, че е засягало само оазиса на Медина и неговите прилежащи землища, тоест – то е имало предимно отбранителен характер.

След като Мухаммад провежда военен съвет, според хронистите той получава подкрепа за сражение от всички въпреки колебанието им. Ат-Табари описва как преди сражението Мухаммад влязъл за малко в своята шатра за кратка почивка и докато се унесъл в дрямка, получил пророческо видение, в което видял как архангел Джибрил [Гавраил] е възседнал кон и се готви за битка в подкрепа на мюсюлманите.

Този епизод ни препраща към видението на император Константин непосредствено преди битката при Милвийския мост през 312 година, когато той вижда в своя сън един кръст от светлина в небето и надписа In hoc signo vinces („С този знак  ще победиш”). След това, през нощта, Константин има видение с Иисус, който му разпорежда неговите войници да изпишат кръстовия знак, христограма, върху щитовете си. По същия начин видението на Мухаммад в неговата дрямка преди битката му дава успокоение, че мюсюлманите ще получат божествена подкрепа.

Няколко откровения от сура „Придобитото във война” поясняват божествената подкрепа, която води до съкрушителна победа на 312 мюсюлмани срещу трикратно превишаващия броя им мекански съперник. Едно откровение постановява недвусмислено, че ангели са се сражавали на страната на мюсюлманите: Твоят Господ разкри на ангелите: „Аз съм с вас. Подкрепяйте вярващите! Ще вселя Аз ужас в сърцата на неверниците. Бийте ги по вратовете, бийте ги по всички крайници!” (Коран, 8.12).

Друг стих от тази сура е още по-откровен: „Не вие ги убихте, а Аллах ги уби, и не ти хвърли, когато хвърли, а Аллах хвърли, за да подложи вярващите на добро изпитание от Него. Аллах е всечуващ, всезнаещ. Множество хадиси и разкази на очевидци също потвърждават тази представа: стотици ангели, водени от Джибрил [Гавраил] и Микал [Михаил], помели езичниците, посичали ги и воювали на страната на мюсюлманите“[1].

Откровенията от сура „Придобитото във война” и множеството хадиси и екзегетични коментари изграждат една представа за божествената подкрепа, сходна на подкрепата за Константин при битката при Милвийския мост. От този момент тази представа се превръща в могъщ източник на вдъхновение и убеденост, че дори когато мюсюлманите са по-слаби и малобройни, те ще победят благодарение на подкрепата на Аллах, тъй като се сражават за праведната кауза, по пътя на Всевишния. Тази концепция е развита и от идеолога на „Ал-Кайда”, Айман аз-Зауахири, в неговия основен труд „Конници под знамето на Пророка”, който е публикуван за първи път през 2001 година, на части, в лондонския арабскоезичен вестник „Аш-шарк ал-аусат”. Именно идеята, че една слаба и малобройна дружина от „праведни мюсюлмани” може да се изправи срещу гигант – световна сила, какъвто е Съветският съюз по време на окупацията му на Афганистан през 80-те години, и да го победи, е един изключително могъщ източник на вдъхновение в джихадистката концепция. Тази представа е и в основата на терористичните атаки от 11 септември 2001 година срещу кулите-близнаци в Манхатън, като ударът очевидно е разчетен да произведе силен асиметричен ефект и да нанесе сериозна щета на другия гигант – Съединените щати.

Освен в битката при кладенците Бадр, където с подкрепата на Аллах малката и малобройна дружина надвива голямата и многобройна такава, този мотив в ислямската доктрина се явява и в библейския разказ за Давид и Голиат, Дауд и Джалут, съгласно изразните средства на Корана. Малкият и слаб на външен вид Дауд надделява над гиганта Джалут, но с „позволението на Аллах”: „И ги сразиха с позволението на Аллах, и Дауд уби Джалут, и Аллах му даде владението и мъдростта и го научи на каквото Той пожела.” (Коран, 2.151). Толкова за победоносната концепция.

Представата за временното поражение, водещо до мъченическа смърт и влизане в райските селения за праведника като мъченик, е развита при втората голяма битка, която Мухаммад води срещу езичниците от Мека – битката при хълма Ухуд.

Една година след поражението при Бадр, през март 625 година, езическа Мека събира войска и предизвиква Мухаммад да даде реванш. В редиците на мюсюлманите не цари единно мнение: има колебание дали да се приеме битката и как точно тя да се води. Вероятно, поне така е обяснено от тълкувателите, към този момент Коранът въвежда постулата за „една от двете добрини”: победа над врага или смъртта на мъченик и вечен живот в рая. Най-малкото това е настроението преди битката, че каквото и да се случи, мюсюлманските воини ги очаква една от двете добрини: „Кажи: „Нима очаквате за нас друго освен една от двете добрини, докато ние очакваме за вас Аллах да ви застигне с мъчение от Него или с нашите ръце? Очаквайте! С вас очакваме и ние!” (Коран, 9.52).

Малко преди сражението един от старейшините на поддръжниците, Абдуллах ибн Убай, напуска с около триста свои последователи войската на мюсюлманите. Други два медински клана, Бану Салима и Бану Хариса, са готови да го последват, но Пророкът ги убеждава да не напускат бойния ред, като този момент откриваме в стих 3.122: „Когато две ваши дружини тъкмо да се провалят, Аллах ги взе под покровителство.”

Непосредствено преди самата битка Мухаммад разполага около петдесет стрелци с лък върху хълма Ухуд в близост до бойното поле; указва им по никакъв начин да не напускат височината, за да могат да обстрелват оттам със стрели противника. След като битката се разгаря и мюсюлманите настъпват, стрелците не се съобразяват с това указание на Пророка и тръгват към стана на меканците, за да могат и те да се доберат до военна плячка след евентуалното им поражение. А и да плениш някой заможен меканец би означавало да получиш откуп от рода му в Мека, което също е стимул за стрелците. Именно в този момент прикритата конница на Мека, ръководена от блестящия пълководец Халид ибн ал-Уалид, който по-късно ще се прояви и като ревностен мюсюлманин, внезапно напада в гръб мюсюлманската войска, а стрелците вече не са на височината до бойното поле, откъдето биха могли да обстрелват настъпващата конница.

За миг битката се обръща и мюсюлманите започват да отстъпват безредно. Около Пророка се разгаря жесток ръкопашен бой, като самият той получава тежки рани по лицето. Пророкът събира своите съратници на хълма Ухуд, отстъпвайки и недопускайки да бъде убит.

Жертвите сред мюсюлманите са над седемдесет, сред които чичото на Пророка, Хамза, първият емисар на Мухаммад в Медина, който подготвя преселението от Мека, Мусаб ибн Умайр и друг родственик на Мухаммад, Убдуллах ибн Джахш. Телата им са обезобразени от жадните за мъст меканци.

След като оцелява физически, Пророкът е поставен пред един сложен казус: как да обясни на своите сподвижници защо Аллах е изоставил мюсюлманите, след като в битката при Бадр е бил така категорично на тяхна страна, подкрепяйки ги с батальони от разярени ангели, които са разгромили меканците. Та нали Аллах „над всяко нещо има сила”? На помощ идва откровението, което в глава трета, „Родът на Имран”, дава едно комплексно обяснение на случилото се, но то ще залегне дълбоко в лоното на ислямската доктрина и ще се превърне именно в онзи доктринален наратив, върху който ще се развие темата за мъченичеството, а далеч по-късно и темата за самоубийствените актове.

На преден план възниква темата за изпитанието, на което Аллах е подложил вярващите, за да отличи истински вярващите от „лицемерите” и тези, които не изпълняват разпоредбите на Пророка. Така предопределението не е изцяло в ръцете на Аллах, една особеност, която три века по-късно ще се материализира с Доктрината за придобитото – касб, тоест Аллах предразполага доброто и злото, но хората имат свободната воля да изберат единия от двата пътя, въпреки предварителното знание на Всевишния как всеки би постъпил. И така става ясно, че случилото се е резултат от човешка грешка: „Нима когато ви порази беда [при Ухуд], [а] вие поразихте с двойна [при Бадр], не рекохте: „Откъде е това?” Кажи: „То е от самите вас.” Аллах за всяко нещо има сила.” (Коран, 3.165).

Същевременно Коранът доразвива една тема, която за пръв път се появява при битката при Бадр: какво става с героите, загинали с мъченическа смърт в битката. Сега те са седемдесет и осем, сред които и близки родственици на Пророка. Един хадис от Ибн Аббас се спира в подробности на случилото се: „Душите на падналите при Ухуд ваши братя бяха вложени във вътрешността на зелена птица, която се спуска над реките на рая и яде от неговите плодове. Тя намира своя пристан при златните кандила в сянката на трона на Всевишния. Щом душите на мъчениците вкусят от сладостта на напитките и усетят благодатта на това място на възвръщане (към лоното на Аллах), казват: „Дано нашите братя узнаят как Аллах ни удостои и как благоденстваме сега, за да не бъдат сдържани в битките и да не отбягват бранта“[2].

По този повод според ислямските улеми били низпослани и едни от най-важните откровения за есхатологическата съдба на мъчениците в Корана: „И не смятай за мъртви убитите по пътя на Аллах! Не, живи са! При своя Господ те се препитават, ликуващи за онова, което Аллах им е дарил от Своята благодат, и се радват за онези, които [ще ги последват, но] все още не са ги настигнали, че няма страх за тях и не ще скърбят. Радват се на обилие и благодат от Аллах. Не погубва Аллах наградата на вярващите.” (Коран, 3.169-171).

Тази базисна представа за мъченическата смърт и участта на падналите герои-мъченици в райските селения се превръща в основа, върху която се градят различните интерпретации, в това число и включващи самоубийствени актове в името на исляма. Без нея не би било възможно да се получи убедеността, че героичната смърт всъщност се възприема като безсмъртие, което в края на краищата обяснява и убедеността на Осама бин Ладен и други радикални представители в думите им: „Ще срещнете хора, които обичат смъртта повече, отколкото вие живота.”

Д-р Димитър Михайлов е дипломат, историк, арабист и хебраист. Завършил е Департамента по арабски език на университета в Дамаск. Работил е като дипломат в Близкия изток, а от февруари 2013 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Израел. Автор е на монографията „Зараждането на исляма“ (2007).