Начало Идеи Дебати Да окупираш в България
Дебати

Да окупираш в България

Портал Култура
20.12.2013
1275

su_okupaciq

По какво си приличат и по какво се различават стратегията и тактиката на протестните окупации? Как се формират и взимат колективни решения, как се гради общ хоризонт и какво се случва с представителността? Какви са критериите за успех на каузата? Дебат с участието на активисти-студенти от окупацията на Софийски университет.

Дебатът „Да окупираш в България и да окупираш Уолстрийт“ се проведе в началото на декември в Центъра за култура и дебат „Червената къща“. В него взеха участие активисти-студенти от окупацията на Софийския университет, непротестиращи студенти и такива, които са протестирали в миналото. Участниците в дебата се опитаха да отговорят на въпросите по какво си приличат и по какво се различават стратегията и тактиката на протестните окупации, как се формират и взимат колективни решения, как се гради общ хоризонт и какво се случва с представителността, какви са критериите за успех на каузата и какво остава от гражданската енергия след успеха или провала на една окупация. Предлагаме ви кадри от студентската дискусия с участието на Ивайло Динев (студент по история), Петър Добрев (студент по история), Петър Борисов (студент по право), Eмилия Ангова (студентка по медицина), Кирил Чуканов (докторант по история) и Павел Марчевски (Институт по социология, Варшава, автор на книгата „Да направим свободата неизбежна“).

Ивайло Динев: Повечето участници в окупацията търсеха консенсус

Правейки паралел с юнските протести, искам да кажа, че за мен те бяха хоризонтални. Там нямаше организирани групи, всеки отиваше индивидуално, имаше едно конкретно искане, около което се обединиха най-различни хора с  различни искания – оставка. Докато при окупацията  в началото се появи малък кръг от хора, които поеха тази инициатива, окупираха 272-ра аудитория и впоследствие ректората и около тях се обединиха други хора с техните виждания. Поради това окупацията е вертикална като форма на протест, тоест в началото има някакви хора, които поемат инициативата и впоследствие към тях се присъединяват други хора. Съдържанието обаче е същото като на протестите преди това. При едно вертикално движение най-естественото нещо е тези хора, които са го започнали да имат определени виждания и тези виждания да бъдат припознати напълно от тези, които се включват впоследствие. Никой обаче не е изисквал това и то не се и случи на практика, а онези, които се включиха в окупацията впоследствие, имаха силно развито чувство за това кое е правилно и кое не, те имаха силно развито чувство за идеите, които изповядват и поради това окупацията се разви по доста интересен начин – имаше много силни събрания, на които обсъжданията продължаваха по над 12-13 часа, именно защото хората са различни. Постепенно се породиха вътрешни сблъсъци и непризнаване на онези, които започнаха окупацията. Т. нар. щаб се критикува и в момента. Но си мисля, че това, което търсят повечето хора вътре, е съвместното съществуване в това движение и търсенето на консенсус. Това, което се опитваха да правят една част от хората в окупацията, е, когато се допусне грешка те да останат заедно зад тази грешка, а да не си тръгват.

Петър Добрев: Окупацията не успя да артикулира ясно вътрешната си динамика

За разлика от летния протест окупацията има постоянна саморефлексия, опитва се да адресира някои системни проблеми и не се ограничава задължително до оставката. Това се вижда най-силно в дейността на работните групи, за които спомена Ивайло. По този начин тя се свърза с „Окупирай Уолстрийт“, където по подобен начин бе иницииран системен дебат, макар и по-кохерентен и с по-конкретни искания. Окупацията започна без някаква идеология, но порасна доста бързо с времето. За жалост само работната група по образование успя да роди декларация. Същевременно тя беше доста показателна за тона на дискусиите в университета, защото се противопостави на прекалената тенденция на бизнеса да надделее над образованието, на липсата на стремеж към критическо знание и същевременно поради тази причина не беше отразена от медиите, защото системният дебат не е много удобен за тези, които поддържаха най-активно окупацията в медийното пространство – имам предвид главно някои извънпарламентарни партии, които виждаха окупацията като продължение на летния протест и възможност отново да се легитимират. Те самите нямат нужда от системен дебат, защото както се видя през лятото, не предлагат реално нещо много по-различно от ДПС и БСП. В този смисъл окупацията беше нещо ново, което започна да ражда интересни неща. Следващите декларации, които не видяха бял свят, бяха за Изборния кодекс и здравеопазването. За жалост окупацията не успя да артикулира ясно тази своя вътрешна динамика и да я покаже пред обществото. Не само, защото имаше ментори отвън, а и защото някак сама не пожела. Всички знаем, че на 10 ноември окупацията получи много сериозна подкрепа – на улицата излязоха хиляди хора. Но може би по инерция след това вместо да отстоява ценности тя се впусна в някакво банално действие. Тук стигаме до проблема с вертикалната структура на окупацията. Според мен е важно да се каже, че в никакъв случай решението да се окупира парламента и да се прекрати окупацията на университета не беше единодушно. Това беше много сложно решение, в което гласовете бяха 50 на 50, дори бих казал, че тези, които не искаха това да стане, бяха повече. В случая наистина щабът наложи това решение – падането на окупацията – и го наложи по не особено демократичен начин. Трябва да кажем това.

Петър Борисов: Промяната в обществото трябва да започне с образованието

Работните групи обединиха много и различни хора с красиви идеи, някои с радикални идеи, други с абсурдни идеи, но всички те успяха да постигнат симбиоза и да работят заедно, успяха да постигнат резултат. В групата по юридическите въпроси, която представлявам, се събрахме около 30 студенти по право от СУ, НБУ и УНСС. Работихме заедно в продължение на една седмица, като дебаттите бяха постоянни. Имаше много противоречия, но това беше градивно и ни обогати. Стигнахме до идеи, които се съчетават с направеното от работната група по образование, и започнахме да работим заедно. Тръгнахме от идеята, че преди всичко промяната в обществото трябва да започне от образованието, защото както знаете законите в България не са чак толкова лоши, проблемът е, че не се спазват. А доброто образование ще даде резултат за едни бъдещи промени. Ако от училищата излизат граждански образовани лица, това ще помогне да се изгради едно гражданско общество, което впоследствие може да подобри законите.

В нашата работна група имахме много дебати относно задължителното гласуване и образователния ценз и отхвърлихме и двете предложения. Спряхме се на идеята за електронното гласуване и електронната регистрация, които подкрепяме напълно като възможност за развитие. Нашата идея е тези предложения да преминат към един етап на осмисляне и се надяваме след няколко години това вече да е приложимо и да даде резултат. Дискутирахме също така избирателната система. В момента всички твърдят, че мажоритарната система би дала необходимия резултат. Ние обаче отхвърлихме тази идея като не чак толкова добра, защото мажоритарният кандидат не винаги е независим.

Емилия Ангова: Всеки трябва да свърши една малка работа, за да стане голямото нещо

Аз подкрепям окупацията, но не съм съгласна с нейните лидери. Няма да разказвам за това, защото смятам, че трябва да има лоялност. Голяма част от нещата, които се случиха там, са според мен нередни, но не смятам, че публиката трябва да знае това. Рано или късно това ще бъде разбрано, но предпочитам да не е днес. Искам да ви разкажа малко повече за декларацията за здравеопазване. Това, което разбрахме е, че политическите партии и политиците не са имали много ясна идея какво ще правят със здравеопазването, когато са били избирани. След това четохме проектозакона на Пламен Орешарски за здравеопазване и можем да ви кажем, че там са преписани учебници по социална медицина, които няма как да бъдат приложими в България и в рамките на нашата система. Следяхме много отблизо и изказванията на министърката по здравеопазване. Тя също не знаеше за какво говори в по-голямата част от случаите. Това, което разбрах, е, че много хора не знаят за какво и защо са на дадено място, те просто присъстват – присъстват в парламента, присъстват в окупацията, просто някъде присъстват, но винаги имат право на мнение. Хората, които знаеха къде са и защо са там, бяха деветнадесетгодишните първокурсници от окупацията, които всеки ден бяха там и помагаха кой с каквото може. За тях никой не говори, те не се показват по телевизията и не дават интервюта, но всеки ден са там и вършат нещо. Много от тях са спрели да ходят на работа, някои от тях са спрели стажовете си, а други са се скарали със семействата си. Те са невидими, но са там и знаят защо са там. Всеки трябва да свърши една малка работа, за да стане голямото нещо.

Кирил Чуканов: В момента имаме казионна окупация

Участвам в окупацията от самото начало, още от 23 октомври, когато беше заета 272-ра аудитория. Това, което се случва сега, не е окупация. Мисля, че вече назрява моментът да се направят някои първоначални обобщения. За мен окупацията в пълния й вид – до нощта на 17-18 ноември – беше най-смисленото и значимо събитие от началото на тези протести. Благодарение на нея пролича, че все пак в България има такова нещо като гражданско общество. Окупацията беше един оглушителен шамар, който много дълго ще кънти в нечии уши, а също така трън, за който може би имаше сценарий да бъде изваден много бързо и нещата да се канализират по безболезнен начин. Това се провали до голяма степен, защото сигналът, който трябваше да бъде подаден, все пак беше подаден към българското общество. Но в крайна сметка този трън беше изваден.

Това, което се случи на 18 ноември – свалянето на пълната окупация и ограничаването й само до аулата – не беше гръм от ясно небе. То стана пределно ясно още в нощта на 10 срещу 11 ноември, когато по време на най-голямата обществена подкрепа се взе странното решение, че ще окупираме парламента, а това, което правим в университета, е вече минало… Първоначалното решение на 17 ноември беше, че окупацията трябва да се задържи минимум до сряда, 20 ноември, за когато беше обявен общонационален протест. На 17 ноември вечерта обаче се стигна до прегласуване, което мина по много странен начин и без дебат – в залата присъстваха доста повече хора от друг път, като част от тях – аз съм добър физиономист – не бях виждал изобщо. След прегласуваното решение, което не беше никак единодушно, тези хора напуснаха залата. Тези неща са неприятни за слушане и за казване, но мисля, че вече е назрял моментът говорим по-конкретно. Аз се разграничавам от случващото се в университета след 18 ноември. Със сигурност има потенциал в работните групи, това е голям залог за нашето общество, но за мен съмненията се превърнаха в подозрения, а подозренията в определена сигурност. Най-меко казано сред част от хората в щаба имаше голяма лабилност към външен натиск и този външен натиск отчаяно искаше да свали пълната окупация. В момента имаме някаква форма на казионна окупация.

Павел Марчевски: Социалната солидарност на „Окупирай Уолстрийт“ отсъства тук

Ще ви предложа много кратко сравнение между това, което виждам тук, и онова, което видях в Барселона и Ню Йорк сред хората, които подкрепиха движението Occupy. Когато дойдох в Софийския университет, бях изключително ентусиазиран и много приятно изненадан от начина, по който се самоорганизират студентите, от решителния начин, по който използват символите. Това ми напомни за есето на Вацлав Хавел „Силата на безсилните“, напомни ми за малките хора, които правят символни жестове с огромно значение. Окупирането на 272-ра аудитория беше нещо като жеста на магазинера, който се възпротивява да постави лозунг в магазина си.

След опита за блокиране на парламента обаче ми хрумна, че има една много важна разлика между това, което се случва тук, и онова, което стана в парка „Зукоти“. Разбира се, в „Зукоти“ имаше страшно много студенти и интелектуалци, но там имаше и много синдикалисти. Това, което се случваше в парка „Зукоти“, беше не просто израз на масовото недоволство от начина, по който функционират финансовите пазари, но също и нов опит за социална солидарност между различните групи. За пръв път студенти, които са възпитаници на някои от най-престижните университети и имат всички основания да вярват, че им предстои чудесен живот и реализиране на всички мечти, започнаха да осъзнават, че имат нещо общо с работниците, с тези, които са излишната работна ръка. Нещо подобно се случи и в Барселона, и в Мадрид, където едно от исканията беше за основен базисен доход. Този тип социални алианси и солидарност, които видях там, отсъстват тук. Много често окупиращите и други хора около тях изразявах позицията, че не желаят да излизат с икономически искания, тъй като след това правителството може лесно да отговори и по този начин да заглуши протестите. Но без формулиране на такива социално-икономически искания е много трудно да се направи масово социално движение, което да постигне нещо.

Това ме връща отново към есето на Вацлав Хавел за силата на безсилните, към неговата концепция за антиполитиката, нещо което послужи за основа на силната съпротива в Чехия и Полша през 70-те години. Очевидно дисидентите, които подкрепяха тези малки частни жестове на съпротива, постигнаха изключително много, но в същото време загубиха и някои важни битки. Те трябваше да изоставят всякакви връзки с реформисткия социализъм, с издигането на социални въпроси отляво, трябваше без каквито и да е резерви да приемат неолиберална програма, а безкритичното приемане на тази програма създаде изключително широко социално недоволство, което в политическата сфера се трансформира в популизъм – популизмът на маргинализираните работници и изобщо на всички, които не влизат в образа на хубавата средна класа. И естествено тази част от обществото се превърна в лесна плячка за крайнодесните екстремисти. Полският урок по отношение на антиполитиката е, че това е много добра основа за социално недоволство, но ако се остане само на нивото на различните морални послания и не се потърсят социални съюзи с работниците и с други маргинализирани групи, това изолира и в крайна сметка обрича тази борба. Надявам се, че това не е българският случай.

 

Портал Култура
20.12.2013

Свързани статии


Warning: Invalid argument supplied for foreach() in /home/kultura/public_html/web/wp-content/themes/Newspaper-child/loop-related-tags-post.php on line 12

Още от автора