0
4638

Да отворим досието на 90-те

Размисли по революцията на постпрехода

TNikolov

Една скромна по размерите си грамада от камъни на „Орлов мост“, от която стърчи релса, увенчана с националния флаг, тези дни е атракцията в палатковия град. По замисъла на създателите си това би трябвало да е Паметник на свободата. Хората спират, снимат се до релсата, пренесена пешком от трима ентусиасти чак от Свиленград. На едни грамадата им изглежда твърде малка, предлагат гражданска инициатива за разрастването ѝ по „вазовски начин“ – „Проклет да е…“; други коментират, че и така противостои на шмайзера на съветския Паметник на несвободата, извисяващ се срещу нея.

Някакво момче, явно близко с инициативата от Свиленград, извади телефона си и ми прочете емоционално съобщение от фейсбук група, според което тази релса отвеждала към бунището на историята, където щяло да отиде и това управление. И още: била част от „кръста на Голгота“, който да изкупи греховете на България, молба пред Бога да избави България от духовна и физическа гибел. Цитирам по памет, разбира се. 

С други думи, затрупаната под камъни релса би трябвало да е своеобразен паметник на прехода. Под който, нека кажем, бяха затрупани немалко демократични илюзии и надежди на хората, независимо че днешна България е много променена. Не толкова, колкото ни се искаше, или каквато я виждахме в мечтите си, но все пак е „друга страна“. Сравнете протестите в Минск с тези в София и веднага ще се убедите. Ако я нямаше „гражданската революция“ от 1997 г., последвана от реформите и рязката промяна в геополитическия ни курс, които извърши правителството на Иван Костов, България днес щеше да е някъде между Албания, Грузия и Беларус. И сегашните протести щяха да изглеждат по съвсем друг начин.

Въпреки това виждаме как през лятото на 2020 г. има някакво връщане към „духа на 90-те“. Не опровергава ли това твърдението ми, че живеем в „друга страна“? И накъде изобщо „преходихме“ през всичките тези години, щом под „грамадата“ останаха да лежат толкова много спотаени проблеми?

Ще отговоря с тавтологията, че стигнахме там, където сме. А и светът, от който станахме част, силно се промени за последните десетилетия. Той изгуби посоката си, която вярваше, че е намерил след края на Студената война. И пак се върна в историята, която смяташе, че е „затворил“. Сега – и на Запад, и на Изток, в САЩ и в Европа – виждаме „хората от площадите“, както ги нарече Томас Фридман. Този днешен свят е свят на кипящи недоволства. Протестите стават все повече и по-продължителни. Понякога целта им е да свалят правителства по конкретен повод (както в България). Друг път вълната на недоволство е по-глобална, поставен под съмнение е самият модел: виждаме огромно недоверие към политическите и медийните елити; формират се мнозинства от граждани, излизащи от „виртуалните площади“ на градските площади, без ясни лидери и организация, просто защото не споделят посоката, по която обществата им са поели.

В много от случаите недоволството е породено от оповестени доказателства за сливането на корупция и власт. Затова граждани окупират публичността, демонстрирайки своята власт, която те не съзират в кабинките за гласуване (Иван Кръстев). И дори да загубят поредния протест, те помнят „усещането си за власт“ и излизат наново по площадите. Или директно рушат, за да накажат „системата“ – както френските „жълти жилетки“.  

В българския случай немалка част от онова, за което се протестира, се спотайва в „сенчестата страна“ на изминалите три десетилетия. Оттам всъщност изникват сенките на Доган и Пеевски, обвързаностите на институциите, олицетворявани от Бойко Борисов и Иван Гешев, както и сходните „сраствания“ при парламентарната опозиция в лицето на Корнелия Нинова, Румен Овчаров или Кирил Добрев. Затова и оприличих малката грамада на „Орлов мост“ като символ на прехода. Под „камъните на прехода“ се крият много тайни, които все още не знаем, а и сякаш не искаме да узнаем.

В постинга във фейсбук, който момчето ми прочете, се говореше за „духовна и физическа гибел“. Тъжно обобщение на прехода.

Често забравяме, че промяната през 90-те се правеше с „душа“. Стотици хиляди, милиони българи влагаха тогава „всичко“ от себе си в политиката. Затова тя беше „друга“. А и политиците бяха „други“. Помислете си възможно ли е днес да имаме министър-председател като Филип Димитров или Иван Костов, а пък после си отговорете защо сега управлява Бойко Борисов. Къде е причината и къде – следствието? И къде визията и интелектът се разминаха с „популистката вълна“?

Твърдя, че преходът започна в душите на хората. Ала скоро дойде подготвената ответна реакция „тяло в тяло“. Нали след всяка революция следва реставрация. Хората излязоха на площадите, а после мутрите превзеха улицата. И вече не я изпуснаха от ръцете си. Искахте „власт на народа“, ей ви „силова извадка“ от него. Криминалната революция на „дебелите вратове“, на „простите“, направлявани от бивши структури на службите и от кръга на Луканов, прерасна в „антропологическа еволюция“. От нея избуяха не само финансови корпорации като „Мултигруп“, които обсебиха националното богатство, но и възникна цялата чалга култура на „опростачването“, от която няма отърване.

И когато тези дни Христо Иванов настоя  да се отворят „досиетата на прехода“ (след тъпия скеч на Димитър Ламбовски за Маджо), той публично се ангажира с нещо, за което никой политик през  последните години не посмя да обели и дума. Пак поради споменатите зависимости, точещи се като свински черва.  

Не е ли дошло време да се каже истината за прехода?

Патосът на 90-те беше да прочетем комунистическото минало: да отворим досиетата на бившата Държавна сигурност, за да разберем как сме живели, кой кой е и каква е истината за онова време. Това се случи, но много трудно: мъчително трудно, с огромни усилия, със създаване и закриване на комисии (при управлението на НДСВ), с фатално закъснение от повече от десетилетие.

Възможно ли е през 2020 г. „да прочетем“ истината за 90-те – такава, каквато е в полицейските масиви с информация? Все пак има двайсетгодишна давност, а травмите под грамадата на прехода са се утаили тъкмо там. При цялата субективност на полицейските сводки, които, да се надяваме, са налице (без бъдат прочистени от някой нов Атанас Семерджиев). А и едно поколение от историци и журналисти вече умее да чете подобни материали.

Сигурно някои ще възразят: не е ли това опит отново да бъде отклонено общественото внимание към миналото? Пак да се разпилее обществената енергия?

А по-добре ли е да се копират сляпо грешките на 90-те: с „ретро-утопията“ за Велико народно събрание и чисто мажоритарните избори (по методиката на някакъв д’Онд, която вече съм забравил)? Не е ли това още по-неоправдана загуба на време?

Надявам се, призивът на Христо Иванов да не остане „глас в пустиня“. Струва си повече граждани да застанат зад него и „досиетата на 90-те“ да бъдат отворени със закон от следващото Народно събрание.

Ако това се случи, убеден съм, че зад призраците на разстреляните „криминални герои“ на прехода, ще изникнат и сенките на немалко действащи политици. И тази истина ще има благотворен обществен ефект. Няма свобода без истина.  

Така от Илия Павлов и „Мултигруп“ ще стигнем до империята на Доган, до младия и днешния Пеевски. И не само до тях.

Трябва да бъдат отворени досиетата на ВИС-2 и СИК, нали са вече история. Някъде там със сигурност ще изникне фигурата на Бойко Борисов в специфична „охранителна функция“, преди да бъде вкаран в МВР от Симеон Сакскобургготски (по силата на телесната си близост до „царя“ и правешкия „човек от народа“). И тъкмо оттам, след „десакрализацията на царското тяло“, той дойде на власт в ролята на „бате Бойко“.  

Младите хора, които протестират, че сме се превърнали в „царство на простите“, са в правото си да узнаят тази част от историята. С конкретните ѝ действащи лица и герои.

Да научат истината за мутрите, бухалките, побоищата и поголовния рекет на 90-те. За черните джипове и показните убийства по улиците,

За целия този криминален ъндърграунд със звероподобни прякори.

За бившата комунистическа номенклатура и нейните служби за сигурност, които отгледаха мутрите като „спортни надежди“, след което им повериха улицата, а те в замяна им се отчитаха.

Да научат истината за наркомрежите, поразително съвпадащи с границите на РПУ-тата, за контрабандните канали, наследени и доразвити от кадри на тайните служби.

Да научат кой е Васил Божков, как той плащаше през годините за мълчанието на медиите и защо Пламен Орешарски – „маската“ на протестите през 2013 г. – бе изгонен като зам. председател на СДС, когато реши да започне кампанията си за кмет на София, срещайки се с лицето с прякор Черепа.

Да научат за Маргините, Таки, Карамански и политическите им „проксита“ през годините.  

За всички „сестри“ на дупнишките бандити братя Галеви, чието актуално политическо безочие минава всякакви граници.

За чалгарките на мутрите и за „чалгаджията на прехода“, музикално и „естетически“ оформил тази „криминална революция“. Тези дни случайно попаднах на едно видео на Слави Трифонов (не си плащам за неговата телевизия) и честно казано, бях поразен колко е заприличал на Бойко Борисов.

Ако има смисъл от този прочит на 90-те, той, пак повтарям, е най-вече за младите – за онези, които настояват  за „прозрачност в държавата“ и вдигат плакати, че искат да „знаят“.

И те са в правото си.

Защото дилемата пред тях е като пред моето поколение през 90-те.

Тогава не бяхме чели класическата книга на Албърт Хиршман „Напускане, глас, лоялност“, в която големият политолог очертава две решения в подобна „ситуация на преход“. Или хората бързо се обезсърчават и „напускат“, и тогава всичко си остава същото, и скоро съвсем се влошава. Или остават, за да дадат „гласа си“ за реформите отвътре. И макар и трудно, промяната все пак се случва.

В края на 90-те „промяната“ в България все пак се случи, но на много тежка цена – социална и политическа – и за хората, понесли реформите, и за осмелилите се да ги извършат.

Затова си дойде „царят“, а в сянката му – Борисов. Така се озовахме тук, където сме.

Не е ли време да прочетем страницата на 90-те, за да преминат сенките от нея в историята?

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПастирът
Следваща статияРомео и Жулиета