У теб сега няма друг живот, освен животът на полюшващия се кораб, който корабът пък заема от вълните, а те — от неведомите приливи на Бога.
Но обзет от този сън, този блян, само… отпусни хватката за миг, и цялото ти аз се завръща в ужас. Ти висиш над Картезиански вихри.
И може би, посред пладне, под ясното слънце, с полузадавен вик ще полетиш през прозрачния въздух към тихите вълни, за да не изплуваш никога повече.

„Навръх мачтата”, Гл. XXXV на „Моби Дик” от Херман Мелвил, превод Олга Николова

Най-красивата поезия е онази, която е съхранила най-дълбоката си мисия и същност. Поезията дава на човека самия него, предоставя му така желания скъпоценен дар на собствения му Аз, но не като празно, кухо и немеещо безстрастно огледало, а топло, диалогично, живо, вечно променящо се, игрово неуловимо, трагично и великолепно. Лириката, като първи и най-стар литературен род, реализира целия си смисъл не когато се опиянява в анакреонични захласи, когато възхитена гледа съвършенството на света, не и когато ефектно играе със загадката на битието в бляскави остроумия. Но когато идва не като младежко увлечение, а като последна утеха и размисъл и дава цялата равносметка на едно съществуване, изцеждайки сока на горчиви и сладки плодове в онази напитка, назовавана амброзия, с която могат да вдигат наздравици само безсмъртни и богове… Поезията е дръзката ръка, поела огъня… Животът, който сам трябва да открие и сподели своя смисъл…

Жестоко, безсърдечно и цинично нашето време сякаш отрича самата възможност за лирическо. То е или пределно наивно с нежността си, или прекалено глуповато с неуместността си, но струва ми се все по-необходимо, защото съхранява един глас, който днес като че ли не е на уважение и не се счита за нужно да бъде слушан и изразяван – вътрешния глас. Лириката е най-автентична, когато даде живот на вътрешния глас, на вътрешния човек. Още от възникването си тя е непрестанна борба за освобождаването на този тих, крехък и труднодоловим глас и в това като че ли се състои цялото ѝ космическо величие и потресаващ трагизъм. Вътрешният глас на вътрешния човек живее свой собствен неповторим вътрешен живот, несводим до неумолимостите на съдбата, до произвола на случайността или неизбежността на причинността. Лириката е борба с несвободата и постоянна победа на свободата, но свобода неизмерима, лична и дълбока, защото е извоювана от личността, която иска да бъде неповторим разказ в умореното повторение на все една и съща човешка участ, на все една и съща история с предизвестен край…

Именно поради това късната стихосбирка на София Филипова „Жажди”, събирана почти цял живот, обект на дълга мечта и съкровен интимен дълг пред личното достойнство, трогва и не оставя своя читател безучастен. В канона на българската литература образът на родните поетеси е някак страничен и недобре осмислен на фона на цялата традиция. До неизменните образи на волнолюбивата Багряна се пришива недоразбраната гениалност на мекосърдечната Дора Габе и се завършва с антиконформиската интелектуална принципност на Блага Димитрова. Тук рядко се отчита приносът на нежната Екатерина Ненчева или засенената изтънченост на Мара Белчева, или причудливостта на пренебрегваната Яна Язова… В настоящата литературна ситуация има доста и при това своеобразни гласове – авторитетни, силни, ерудирани, мъдри, но и кресливи, празнодумни, арогантни… Сред тях са Екатерина Йосифова, Валентина Радинска, Миряна Башева, Малина Томова през Миглена Николчина, Амелия Личева, та до Надежда Радулова. Очертава се твърде ярка и разнородна картина, но сред тях гласът на София Филипова звучи неочаквано, трезво, жизнелюбиво и своеобразно и си заслужава да се вслушаме в неговите „уморазтройващи трептежи” („Дотук”) и прозрения.

Действително тя е честна към живота и шепота на вътрешния глас, който къде бурно, къде смирено, къде дори гневно успява да пробие поетическия етикет и да се превърне в единствения водещ лирически герой. Този вътрешен глас няма да се посвени да извика открито и по младежки безразсъдно с непристойно заслепение: „Искам огъня!” („Два свята”). Защото да поискаш огъня, означава да поискаш страданието, страстта и пречистването през пламъците, защото огънят блуждае между световете и може да наказва, да се превърне в съдник-съдба или в изцеление-прочиствене. Лирическата героиня знае за тайната на огъня и иска да бъде негова владетелка, в това се корени всяка трагическа вина, но и великолепие:

Има страсти – весели и тъжни и трагични страсти.
Към висините водят някои
в мрачния юдол на неизвестното тласкат други.
Нека тласкат. Нека ме упойват.

Огънят кара нещата да светят, да пламтят, да се преобразяват и да бъдат в движение. Лирическият Аз в стиховете на София Филипова се нуждае тъкмо от тази преобразяващо-задвижваща мощ на огъня, от магията на жаждата, която извира от него, за да опознае себе си и света. Защото най-важната задача на съществуванието е не толкова познанието, колкото самопознанието, не толкова разбирането, колкото малкия смисъл, който смогваме да построим от собственото си съществуване.

Стихосбирката по самата си конструкция е построена като дълго духовно пътешествие, започнало на шега от младежките лирически трепети и напредващо към философските прозрения на човек, преживял пъстър, просветен и достоен живот в близост не само с думите, но и със страстта. През петдесет и седемте творби тече реката на един живот, потокът на едно зрящо и търсещо любопитно съзнание, което пита, тревожи се, но и се наслаждава. Любопитно е „културното подсъзнание”, населено с безчет Евридики, на лирическия глас, който призовава в деликатни хипотекстуални или по-преки междутекстови връзки „културни емблеми” и рудиментарни реликви, за да постигне цялостната поетическа атмосфера на своето особено лирическо време-всевремие. Лириката е насочена към живия дишащ миг сега, но този миг е някак изпълнен и с райска безметежност, и с аромата на всички времена, той е следствие от жаждата, усилието, копнежа, от страданието, но и от радостта и щастието да познаваш спасението на думите. Думите са убежище, но и затвор, упора в текливостта на света, но и тежест, страдание, усилие и трудност. В тях винаги може да се преживее съмнението: „…аз ли съм или мойта сянка?” („Фантазия”). Думите сътворяват и обещават светове, но не са способни да утолят онтологичния копнеж, защото са твърде безплътни. И всеки поет и служител на словото осъзнава, че е изговорен от езика, изгубен в щастливия поток на речта, който създава илюзорността за нещо непреходно, но в него в действителност няма реално спасение. Думите са памет, но памет, в която има само сенки:

...Тези книги, тези ръкописи,
тази безпределна влюбеност…
Къде остава всичко?!
Има ли ме всъщност,
няма ли ме?

(„Раздвоение”)

Съзерцателно-словесният живот дава на духа безценни съкровища, но отнема нещо от плътността на действителното. Словото отнема искрящата непосредственост на реалността и наместо да утолява жажда, само я подклажда. Думите предполагат любов и отдаденост, но вечността, която предлагат, не е спасителна, а мимолетна: „и ти заключеник си в клетката със спомена от сетните си думи” („Клетките”). Думите не трябва да затварят, те трябва да са част от огъня на жаждата, само тогава дават истински плод, който насища:

За какво му е пък туй дръвче,
Кой ще му събира плодовете;
Ами ако няма вкус за тях,
Ако не е минал моя граматичен курс…

(„Дотук”)

В това „ако” лежи целият героизъм на лирическото, цялото достойнство на дързостта на говорещия вътрешен глас, който предпочита да създава плодове, без да знае дали те наистина биха радвали, утолявали или украсявали нечия друга скрита тайна градина. Тяхната цел е постигната – те са тук такива, каквито са…

Белият стих на София Филипова е разговорен, накъсан, емоционален, увличащ, следващ ритъма на „бързоструя на кръвта” („Залезният звън”) в желанието си да въплъти най-важното. Именно в този импулс обагря лирическото и му придава изповеден тон, който достига до мъдростта на себепознанието, до разбирането чрез честността на взискателността и саморазголването – само тогава общият за всички стихове тон на искреност се освобождава от преднамереност и маниер.

А старото ти Аз е само публика.
О, де да можеше да бъде безучастен зрител!

(„Обсебеност”)

Лирическият глас осъзнава непрестанната промяна в рамките на личността, усеща театралността на съществуването, измамността на устойчивите неща. Дори самосъзерцанието е театрално усилие, но драмата му е невъзможността за безстрастност и безучастност. Зрителят и актьорът съвпадат, единият поучава и се диви на дързостите и нелепостите на другия, но никой не може да надделее и двамата чрез играта-съзерцание-живеене трябва да постигнат истината и мъдростта на съществуванието.

За да не се изпадне в парализата на самосъжалението и за да се постигне възможно по-чисто самопознание, се търсят и сродни лирически гласове и архетипи. Разбира се, пръв сред тях е този на античната поетеса от остров Лесбос, самата десета муза, Сафо – „теменугокосата” и „меденоусмихната” („Автошарж”). Най-вече поради дързостта ѝ да изяви своя глас и темперамент, да не угодничи, а да търси и назовава, да живее дръзко и опияняващо, тя е примерът, който трябва да се следва, но и който дава истинската жизнелюбива поетична мяра. Словесният свят създава множество духовни сродства и съмишленици, които съграждат една общност, и разговорите помежду им са винаги проникновени, без значение на време, място и произход. Затова обикната от Филипова техника е тази на лирическия диалог между епиграфа от любим поет и вътрешното убеждение на лирическата говорителка. Сред тях следва да изброим невчесаните мисли на словенския и босненско-херцеговински поет Йосип Ости, с когото пламенно спори, допълва го и го уговаря, меланхоличния бонвиван Салваторе Куазимодо, тихата Идзуми Шикибу и българските Гео Милев, Иван Теофилов, Аксиния Михайлова, Антоанета Николова, Калина Ковачева и др. Парадоксално лириката на София Филипова утвърждава старата истина, че цивилизацията започва като разговор и диалогът е първичен спрямо монолога. Най-напред идва споделеността, а по-сетне себевглеждането. Откритостта към света и другия, любопитството пораждат и себетърсачеството. И понеже вглеждането навътре е предизвикателство за мъдрите, лирическата героиня ни показва целия път към себе си през всичките му лабиринти и клопки. Затова и интонациите се смесват и бързо се променят от спокойни през тревожни от молитвени, изповедни или интимно откровени, през иронични, палаво игриви, хумористични, та чак до умъдрено строги.

Лирическото самонаблюдение и себевслушване е първият инструмент, който ни среща с откровението на собственото ни лице като чуждо. В захлас и шок заставаме пред собствения си поглед. Вътрешният образ ни е едновременно най-близък и напълно непознат. Това скрито лице носи познание за някаква част от истината за цялото, от което сме се откъснали. Будността на сетивата, отразява всемирната хармония и всеобщия космически ритъм, в който няма как да не пулсира и поетичното сърце, което освен в настоящето в трепета си се домогва и до ценното предчувствие за бъдещето, иначе така недостижимо:

А сетивата се обтягат като струни,
отзвънващи най-трепетното в тебе
в предчувствие за нови светове.

(„Съдба”)

Себесъзерцанието дава някакво интимно откровение за същността на настоящето, за сега като цъфтящия миг на дишащия живот, а с него и дълбоко интуитивно познание, че не само отделния Аз, но всеки устремен и упътен от поезията може да постигне нейното откровение и да възкликне: „Ето ме! Това съм аз!”. Сякаш смисълът на целия житейски път е силата на това самоназоваване и самопоявяване сам пред себе си – ето ме, ето ме тук, целият, сега, завършено-незавършен, жаден и пиян. Тъй като „да се греши е толкоз сладко,/ че си струва всички дяволски казани…” („Автошарж”). Сладостта на живота носи вина, вината на самосъзнаването, на своеволието на Аза, който сам предопределя себе си, своя път и свойте жажди. Това прави живота красив и показва на съзнанието, че съдбата може да гали и глези, а не само да наказва и съди. Красивото обаче е рядко и затова си заслужава не само да се цени, но и да се превърне в ориентир на живота, а то се постига бавно, с упорство и изисква самодисциплина, самовъздържание, което превръща жаждата в наслаждение-утоление: „обичам да пия всяко нещо бавно” се признава в онова стихотворение с прочутия латински епиграф „Omnia praeclara rara”. Насладата е вид пречистване, тъй като на всяко материално благо съответства някакво духовно, и след насладата винаги идва нейното надмогване чрез един нов копнеж, който отвежда-възмогва до друга още по-неподозирана непозната радост.

Човек започва да постига истината в мига, когато се опознава. Истината според лирическото търсене произлиза винаги от себепознанието. Затова и усвоилата „изкуството да чака” („Клетките”) лирическа героиня очаква, но не бездействено, а будно, страстно, трепетно и устремено и може да признае за себе си, че притежава: „сърце, използвано без мярка” („Далеч от фразата позната”). Затова животът може да изглежда пъстър, щедър и съблазнителен, но и опасно плуване в „чувствено море” („Два свята”). Много любопитен е лайтмотивът, преминаващ през редица творби, за чувството като океан на изпитание, като стихия, надвишаваща с интензивността и неизчерпаемостта си силата на Аза. Лирическата героиня на София Филипова достига с лекота до прозрението на Езра Паунд, че поезията съхранява ценността на чувството, в което човекът укрива истината и най-ценното от себе си, защото „само чувството пребъдва” [1]. Жаждата се оказва жажда по океана на чувствата, по неизчерпаемото многообразие на емоционалното откровение на света. Истината на това откриване е гарантирана от самото сърце, от неговата спонтанност и трепетност:

Сърцето ми е в океана
и плуват в него стаени гласове и звуци.
Късно е да бягам.
Не вярвам, че разбираш сложната поема
за пролетта, дошла през късна есен.

(„Горчиво откровение”)

Времето се оказва илюзия, началото е съвпаднало с края и парадоксално самото сърце се е оказало океан, изпълнен с гласове и звуци. Блаженството на поезията се състои в неговото откриване, затова и риторическия скептицизъм по отношение на споделимостта на това дълбоко интимно прозрение е напълно основателен. Словото е съхранило не само младостта на сърцето и жадността му, но го е превърнало в остров, който може да бъде достигнат само от себеподобни дръзки мореплаватели през опасностите не на картезианските вихри, а на възпламеняването: „светло – от пречистените грешници,/ във собствените страсти изгорели, за да преминат в ново битие – пак в огъня на свойте страсти да изгарят…” („Очите”).

Неизбродният океан на сърцето слива минало и бъдеще, защото всички реки се вливат в него и всички извори начеват от него. Сърцето е самият лирически орган, то трепти от словото и познава поетическата истина, там е лоното на най-дълбоката жажда и само оттам изобщо е възможно да дойде утолението. Но познанието на сърцето е безгранично, смътно и трудно, то прилича на лутане и изгубване, на трескаво търсене и на безнадеждно крушение:

Така и не разбрах
в какво море съм плувала –
в зелено или в синьо,
затуй и не достигнах дъното му…

(„Самозаблуда”)

Сърцето-океан е домът на вътрешния глас, то е тайнствената сила на любовта и куража, то пази целостта. В това скрито, потайно, недостижимо пряко със сетивата място може да се достигне само по дълъг и самоуверен път, през който е усвоено някакво особено „дръзко смирение”: „Нима брегът,/ вълните кани?” („Диалог”)

Колкото и да е тайнствено за непосредственото възприятие, толкова сърцето е пряко открито за духа, за спонтанността. В него се съхраняват единството на живота и на миналото чрез спомените, поуките и паметта, защото: „Пътят е един” („Е?”), както се твърди в лаконичната иронична творба „Е?”, чиято риторическа ирония е насочена именно срещу вътрешните самозаблуди и подчертава друго едно прозрение: „Боже, колко си играе с нас животът!” („Многото и малкото”), но също така се охранява и ценността на настоящия миг, който се оценява и така подготвя появата на бъдното. Да, понякога прозренията са горчиви, но познанието рано или късно се превръща в богатство. Сърцето открива този единствен път и го охранява с жаждите си, защото обладава чуден поглед, който провижда „през пролуките на вятъра” („Единството”). Животът е жестока или сладостна игра и си струва именно заради това провиждане – разпознаване на дълбокия смисъл на усилието от жаждата и наградата на жадуването-будност – саморазпознаващият се дух е свободен да се самоназове в поетическия акт. Словото интуитивно изрича откровението на сърцето.

Тайната на креативността, както и тази на свободата на волята, е един трансцендентен проблем, на който психологията не е в състояние да даде отговор, а може само да опише...[2]

Неясното, смътното, неназовимото – жаждата, ни осветлява и дарява сами на нас самите. И понеже сами не сме напълно завършени, поезията ни превръща в едно стихотворение, което непрестанно се пише и пренаписва, изрича и преизговаря, назовава и преназовава, но това прави от играта на живота нещо величествено и възвишено по смисъл. Назоваването не разрешава трансцендентната колизия, но ни позволява поне спокойно да дишаме под Дамоклевата ѝ неумолимост и по някакъв начин да я преобразяваме чрез въображението си.

Филипова не търси възвишеното в пряката поетична форма, дори не и в изказа, а в открития поетичен смисъл. Очевидно това не е поезия на мелодичното съвършенство – в нея няма много музика, рими, ритмични елоквенции и привчесани и остроумни стихоплетства, често формата е така накъсана и несъвършена, че дори може да ядоса. Нерядко е разговорна, директна, риторично напрегната, уж диалогична, а всъщност скрит яден мнолог-изповед и равносметка, също хлапашки дръзка и хулително присмехулна, понякога палава, но много далеч от вулгаризма и непристойността. София Филипова обича лириката, но се бори с нея с изначалната ѝ тишина, интровертност, меланхолична съзерцателност и смиреност. Самата тя е експресивна, жизнелюбива и общителна, трудно се намества в пространството на лирическия етос и го прекроява по своя воля, но без претенцията на съвършения ваятел, а с настойчивостта на занаятчията, който просто не иска да следва утъпканите пътеки и сам се опитва да си проправи път. Лирика на белия стих, на задъхания накъсан спор с действителното, на нажежения безкомпромисен монолог, на не съвсем дискретната изповед, на неразкаялата се равносметка и „самошепота”, на отказа от скептическа ирония.

Истинското достойнство на стиховете на София Филипова е упоритото, почти инатливо жизнелюбие, трескавата витална жажда и удивителната способност за бодро и радостно битие. Най-дълбокото чувство на лирическата героиня не е нито равносметката, нито съзнанието за смислено преживян живот, нито фактът, че са вкусени всички вкусове, които са били възможни, а ламтежът, неукротимата алчност по живот, който изненадва и изпълва с възхита. Жаждата е лайтмотивен образ, който ту скрито, ту открито се активизира чрез пряко назоваване, но и чрез всякакви метафори и символизации. Жаждата е жизненият ток, неукротимата енергия, тя накрая прераства в неутолими жажди, тя е като огън изпепеляваща и възраждаща. Белег както на копнежа, така и на носталгията, на мечтанието и на равносметката, на мисловността и на страстта. Понякога дори и на почти мистичното „жадуване на жаждата”(Руми), което е всъщност най-великото духовно състояние, до което изобщо е възможно да достигне човешкият дух.

Ако програмното, откриващо стихотворение „Жажда” е споделено в началото на пътуването и сочи жаждата като младежкото очарование на живота, то в края на пътя, пречистения в горнилото на жаждите лирически глас признава: „Моите жажди до болка ме жарят”. Така образът се превръща в една тотална ключова метафора, обгръщаща цялата сбирка с нов допълнителен пласт от смисли, породени от проследяването на всетрансформиращите се и безбройни жажди. Смисловата рамка задава на финалното стихотворение особеното значение на откровение-завет – „Жаждите”, където пак „жаждата”, преумножена в безчетността на придобитите житейски съкровища, разширена до предела на хоризонтите, постига изненадващата мъдрост на признанието:

Жаждите силно и властно жадуват
Всичко да видят, всичко да знаят…

Лирическата героиня на Филипова обаче не се осланя на метафизичните импулси, тя е много по-трезва в своята настойчивост. Жаждата е най-напред жажда по живот, по страстно, интензивно, изпълнено със събития, срещи, емоции и прозрения съществувание, любопитство, желание за познание и жизнелюбие. Жаждата е не само в порива, но и в очакването, даже в равносметката:

Е, и сега – какво?
Че са се натрупали годините!…
Та нали все още сладък ми е джинът
и дори все повече ми се услажда!

(„Асистентката на Озирис”)

Жаждата по битие е така многолика и настойчива, колкото многолик и неизчерпаем е самият вътрешен живот. Всяко прозрение е нова форма на съществуване, всяко търсене започва от нещо ново намерено. Неговата неутолимост е горивото за самото битие, не примамливостта на загадката на жаждата, а самата жажда е тласъкът да бъдеш:

Ах, ще утоли ли някой тази жажда,
таз разяждаща сърцето алчност,
тази стръвност, порив и желание!

Жаждата, опозната изотвътре като огън „пламтяща” и „горяща”, не само поддържа самата топлина на живота, но и го пречиства от илюзиите, от предразсъдъците, от насъбралите се скърби и тегоби на „разните му рани от живота” („Сънищата ми”), така че в последна сметка „да сме квит с реалността” („Асистентката на Озирис”). Желанието създава силата, чрез която то самото да се превърне в действителност и да обогати живота, затова то е свързано с познанието и любопитството. То наистина начева от смътните недра на порива, преминава през мощната енергия на импулса, прераства в мечтанието, за да завърши в серафичността на копнежа: „Лъчистите сълзи ни водят в нови светове” („Amor”), и в осъзнаването, че част от жаждата („Хайде, достатъчно!”) е и сбогуването със самите жажди: 

Къде останаха всичките жажди?!

Това не е обикновен риторичен въпрос със сантиментален подтекст, а трагическо усещане за изхабяването на живота, за избледняването на сетивата и способностите, но и за неизбежното съжаление както за всичко пропиляно, отиващо нахалост, а събирано с такава грижа, така и за мамещия хоризонт на недоизживяното и непреживяното, което винаги е толкова повече от самия живот. Жаждата е по-голяма от самия живот и нейната стремителна сила в последна сметка винаги достига до границата на познанието, на разумността и парадокса на вечното възвръщане, на края-начало и началото-край:

О, каква симфония сега започва
за земята, за небето и човека,
който иска да обхване необхватното!

Жаждата спонтанно поражда надеждата, подкрепя търпението и подсказва истината за цялото отвъд противоречията на видимото. Жаждата издига духа като песен-фадо до симфонията на цялото и обединява разбираемо и неразбираемо, човешко и надчовешко. Тази интуиция лирическият глас ще актуализира многократно в странни и красиви парадокси:

Може би ще чуеш глас…
…за най-далечното в тебе…
И не се моли дори за дума…
Остави я да си се люлее
В клонката на собствения свят…
Не прави! Нищо не прави!

(„В клонката на собствения свят”)

Стиховете на София Филипова не са от вида на лексиконните колекции и албумните послания със сантиментално-чувствена основа, макар че е изпълнена с какви ли не горещи емоции, дори с пикантно еротични привкуси. Не е и само философска поезия, макар че мисловното начало е самата ѝ същност. Лирическото в „Жажди” е ейдетическо престъпление – идеята е влюбена в сянката си. Еретичното в нея се появява в проблясването на смисъла, роден от напрежението между „вечното” и неговото несъвършено просветване в мимолетното, без което обаче то би бил напълно недействително. „Самонаказаното тяло” чрез свидетелството на живота се превръща в „божествена телесност”(„Признание”), защото духът е смогнал да понесе и осезае целия този многообразен и пъстролик свят. Идеите търсят образите и чувствата и се упояват от тяхната вещественост и материално докосване като свидетелства, че случилото се е случило се действително. Не на последно място това е умна поезия, без обаче да прераства в ерудитска хладина и високомерна умозрителност.   

Парадоксът на себеоткриването преминава през любовта и страданието, през жаждата. Няма как да не премине и през противоречието. Едва когато то се надмогне, е възможна целостта на лирическия глас, който трябва да присвои към себе си и светлото, и тъмното, и ангелското, и демоничното, и рая, и юдола, за да опази скъпоценността на щедрата пъстрота на съществуването, която да подклажда хилядите жажди:

Всички казват – това е любов!
Не, не любов е това!

Ако беше любов, ангели щяха да пеят,
щяха в захлас да пригласят
всичките сфери небесни… 

…А то – вместо ангели,
демони бродят в душата ти,
В демонски вихри те носят…
Само на единия от бреговете
мост да се строи не може…

(„Обсебеност”)

Словото се оказва единственият брод, единственият сигурен мост, който да преведе душата към самата нея и да я опази. Затова и днес лириката съхранява своя смисъл да прехвърля мостове, да праща нишки и да усилва жаждата, жаждата, която ни учи как да живеем истински, пълнокръвно и влюбено.

Доц. Петър Пламенов е преподавател по естетика в катедра „Логика, етика и естетика“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на изследвания в областта на естетиката и литературознанието, както и на критика в периодичния печат и интернет.

––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Езра Паунд, „Само чувството пребъдва”, избрани есета, издателство „Сдружение Пеан”, София, 2019 г., стр. 260.
[2] Карл Густав Юнг, „За феномена на духа в науката и изкуството”. В VІІ Психология и поезия. 2. Поетът. Изд. Леге артис. София 2020, стр. 190.