Начало Идеи Гледна точка Да получим себе си от Него
Гледна точка

Да получим себе си от Него

1995

Не можем да проумеем тайната на Възкресението. Ние сме призвани само да ѝ вярваме, защото дълбоко в душите си я знаем, познаваме, усещаме, разбираме. Това истинско предизвикателство – „отсъствие-присъствие“, както го нарича Оливие Клеман в едно от есетата си, наскоро излезли на български. И все пак не можем да спрем да се удивяваме, да се питаме, да правим опити да артикулираме тази тайна. Не можем да я отделим от кръстната смърт. Възкресението би било невъзможно без кръста, от двете страни на който стои нашата разполовена човешка същност, олицетворена от двамата разбойници. Единият хули и недоволства, а другият моли Спомни си за мен.

Зеведеевите синове Йоан и Яков преди това Го молят да седят от двете Му страни в Царството. Иисус ги упреква, че не знаят какво искат.

Моисей и Илия са от двете Му страни при Преображението. Техните две личности възпълват целостта на света.

Лука и Клеопа са от двете Му страни по прашния път към селцето Емаус. Както светът не забелязва, когато слиза от небето на земята, така тихо Иисус се доближава до тях, за да остане с тях.

Иисус е винаги в центъра, непрекъснато е сред хората обграден, обсаден от тях, от Него всички искат – да Го докоснат, да ги изцели, да им помогне, да им каже кой е, да раздели наследството им, да разкрие от кого е властта Му, да разгадава гатанките им, да им отговори да плащат ли данък, да смъмри Марта, да възкреси Лазар… И колкото повече Той откликва, толкова повече приема човешката природа в Себе Си. Цялата човешка природа, с всичките ѝ рани, с всичките ѝ болки, с немощите ѝ. От кръвта на Авел, викаща от земята, до разбойническото покаяние в последния час: Спомни си за мен.

„… Разбира се, смъртта винаги властва и ни напомня присъствието си: раздялата, скръбта, изчезването на онези, които обичаме, трагедиите, толкова жестоки в историята, ненавистта към себе си и към другите. Ала всички тези ситуации, ако ги изживеем с доверие към Възкръсналия, ако приемем да получим себе си от Него, могат да се превърнат в пътища към Възкресението“.

Ако приемем да получим себе си от Него… Поразяват ме тези редове на Оливие Клеман. Означава да отдадем всяка скръб и радост, всеки ден и всяка клетка в Неговите ръце и да получим себе си от Него. Така, както на Литургията принасяме на Него всичко, което сме получили от Него и Той ни го връща като Свое тяло и кръв. Приемаме осветено онова, което сме принесли неосветено. Грехопадналото приемаме като изкупено и обожено.

Ние вече веднъж сме получили себе си от Него при Сътворението. Но не изпълнихме волята му, не спазихме заповедите Му, поставихме гнусотии и умножихме съблазните. Бяхме върнати в земята, от която сме взети. Бяхме изпепелени. Ядем пепел като хляб. Питието си със сълзи размесваме. Останали са ни сили единствено да прекланяме пред него коленете на сърцето си с копнеж отново да получим себе си от Него.

Но преди това трябва да Го приковем на кръста. Да отсечем дебело дърво. Да изковем здрави железни гвоздеи. Да хванем здраво чука в ръцете си и да приковем дланите Му към кръста.

Това ние вършим непрестанно, не изпускаме чука от ръцете си, не преставаме да забиваме гвоздеите все по-дълбоко. Гвоздеите вече са свръхточни ракети, разрушаващи мирни градове, земята вече разораваме с танкови вериги. Каиновците, убиващи своите братя, вече са хиляди.

Все по-точно чрез нас се изпълнява пророчеството, че „Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме… Господ възложи върху Него греховете на всинца ни“.

„Дадоха Му да пие оцет, смесен със жлъчка.“

„Разделиха дрехите Му, хвърляйки жребие.“

„Минувачите Го хулеха, като клатеха глава.“

„Също и първосвещениците заедно с книжниците и стареите и фарисеите се присмиваха.“

А Той „страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си“.

Задето Агнето бе безгласно пред стригачите си, отсеченото с нашата ръка дърво беше осветено от Неговата пречиста кръв и се превърна в свят жертвеник, на който се извърши нашето спасение. Безгласното Агне стана наш Спасител. Кръстното дърво стана знаме на Възкресението.

Христос стана любов без граници – Човекът-максимум, Който носи в себе си цялото човечество.

Христос възкръсна, но ние продължаваме да не Го разпознаваме, когато върви редом до нас и ни обяснява Писанието.

Той възкръсна в нов образ и този образ ще остане неразпознаваем и непознат за нас, ако го гледаме със старите си очи. Заради нас той два пъти променя своя образ – първо, когато Словото стана плът, и после, когато излезе от запечатания гроб и влезе през заключените врата. Заради Него ние също трябва да се изменим. За да Го видим възкръснал, трябва да направим старите си очи нови. Когато преломява хляба в емауската странноприемница, Иисус претворява очите на емауските пътници, самата нея претворява в Църква, а хляба претворява в Свое тяло.

Възкресението е претворение – цялостно и всеобщо. Но то се случва, ако приемем да получим себе си от Него.

Тогава новите ни сърца запяват: „Дойдете да пием ново питие, не от неплоден камък чудодейно източено, но от нетленния източник, бликнал от гроба на Христа, в Когото се утвърждаваме“.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора